Аби Глайнс
Твърде далеч: Никога (36)

Блеър

Лицето на Ръш пребледня. Хванах го за ръката, но той не реагира. Седеше и слушаше какво му казва човекът от другата страна на линията, но той самият не говореше. Колкото повече слушаше, толкова по-бял ставаше. Сърцето ми щеше да изскочи. Нещо ужасно се бе случило. Чаках да ми каже нещо… каквото й да е… да проговори… Но той мълчеше.

— Тръгвам — каза с равен глас и пусна телефона в скута си, след което стисна волана.

— Какво става, Ръш? — попитах. Страхът ми премина в паника.

— Влизай в къщата, Блеър. Трябва да тръгна. Нан е претърпяла злополука. Някаква проклета лодка — стисна очи и изпсува. — Искам да излезеш от колата и да се прибереш в къщата. Ще ти се обадя при първа възможност, но сега трябва да тръгна.

— Пострадала ли е? Мога ли да дойда с теб?

— НЕ! — извика той, без да ме погледне. — Не можеш да дойдеш с мен. Защо изобщо питаш? Сестра ми е в интензивното и е в безсъзнание. Не реагира на нищо. Трябва да отида, а ти трябва да излезеш от колата.

Болеше го, беше изплашен, това разбирах. Но исках да съм с него, исках да му помогна. Не исках да страда сам.

— Ръш, моля те, нека дойда с теб.

— ИЗЛЕЗ ОТ КОЛАТА — изкрещя толкова силно, че тъпанчетата на ушите ми започнаха да вибрират. Бързо грабнах чантата си и хванах дръжката на вратата.

Той натискаше газта на място, кокалчетата му бяха побелели от силата, с която огъваше волана. Исках да кажа нещо, но се страхувах как ще реагира и какво би направил. Не искаше да ме слуша, не искаше да ме вижда.

А аз не исках да плача пред него. Само това му трябваше. Излязох от колата по възможно най-бързия начин. Преди да направя и крачка, той вече беше обърнал колата, а аз можех само да стоя и да гледам как се отдалечава. Не можех и да му помогна. Той не ме искаше до себе си.

Сълзите свободно се стичаха по лицето ми. Болеше го, а сърцето ми се късаше от мъка за него. Вярвах, че когато стигне там и я види, ще ми се обади. Трябваше да вярвам в това. Исках да му се обадя, да го накарам да говори с мен, но ушите ми още кънтяха и сърцето ми все още се свиваше от болката, която ми причиниха думите му.

След много време се обърнах и погледнах къщата. Беше огромна, тъмна и неприветлива без него. Не исках да оставам тук сама, но нямах и кола да стигна до Бети. Не трябваше да се местя от апартамента. Беше прекалено рано. Всичко се бе развило много бързо, а сега идваше време да се разбере дали не е било грешка. А аз не бях готова за такъв тест. Все още не.

Нямах сили да се обадя на Бети и да я помоля да ме закара на работа, защото трябваше да й обясня какво е станало, както и че Ръш е заминал, без да помисли за мен. Аз разбирах страха му и начина, по който се чувстваше, но Бети нямаше да разбере. Не ми се вярваше, че ще го намери за нормално. Ръш бе успял да се издигне леко в очите й, след като ми сложи пръстена, и исках така да си остане.

Отворих чантата да си извадя ключовете и едва сега осъзнах, че не съм ги взела. Ръш ме бе закарал на работа и той ме бе прибрал. Не ми бе минало през ума, че може да ми потрябват. Погледнах тъмната къща и почти се зарадвах, че няма да се налага да спя тук сама.

Клубът беше само на около пет километра. Можех да отида пеша. И оттам до Бети беше съвсем близо. Вечерният бриз бе прохладен и не беше чак толкова топло за разходка. Метнах чанта на рамо и тръгнах към шосето.

След час и петнадесет минути вече бях пред апартамента на Бети. Колата я нямаше. Може би щеше да остане при Джейс тази вечер. Да, трябваше да се сетя, че може да я няма. Спрях и погледнах вратата на апартамента. Нямах сили да се връщам обратно. Инатът ми да не се обадя и да помоля да ме закара бе това, което ме доведе дотук. Наведох се и вдигнах изтривалката. За своя огромна изненада и облекчение видях резервния ключ. Бети явно го бе оставила, след като се изнесох. Беше се съгласила да не го оставя повече там само защото аз я помолих. И ето, тази вечер ключът се оказа моето спасение. Със сигурност Бети нямаше да се върне до утре и така нямаше и да се наложи да й разказвам за случилото се, не и тази вечер.

Отключих и тръгнах към спалнята си да си взема душ. Ръш бе настоял леглото, което купи, да остане тук. Не искаше да го вземаме с нас в къщата. Бях благодарна, че имам легло и покрив.

Успях да стигна до работа, без Бети да разбере, че съм спала в апартамента й, което беше огромно облекчение, защото нямаше да се налага да отговарям на милиони въпроси или да слушам мнението й за всичко.

Облякох чиста униформа в съблекалнята и тръгнах към кухнята. Точно преди да стигна до вратата, Уудс излезе от офиса си и ме огледа.

— Търсих те — каза и ми кимна да влезем в кабинета му. — Трябва да поговорим.

Със сигурност вече знаеше за Нан. Вероятно всеки един от техния кръг знаеше новината. Дали щеше да ме пита за нея? Надявах се да не е така, защото не исках да признавам, че нямам никаква информация. Човекът можеше да си помисли, че не ме е грижа. Дали и Ръш си мислеше, че не ме е грижа? Дали аз трябваше да се обадя, или пък беше редно да изчакам той да ми се обади? Все пак той беше в беда, него го болеше. Реакцията му снощи ме изплаши, но ако исках да му помогна, трябваше да преглътна това и да направя каквото трябва — да се обадя.

— Спала ли си изобщо? — попита Уудс.

Кимнах. Не бяха спала много добре, но няколкото часа сън ми помогнаха да се възстановя. Предполагам, че дългото ходене пеша ме бе изтощило и когато легнах, заспах веднага.

Уудс задържа вратата отворена, за да мога да вляза в кабинета му. Застанах до стола пред бюрото му. Той, както обикновено, се облегна на ръба на бюрото и скръсти ръце пред гърдите си.

Не спираше да ме изучава и никак не изглеждаше щастлив. Започнах да се притеснявам, че ме е извикал да ми съобщи нещо друго. В началото мислех, че иска да говорим за Нан, но вече започвах да се съмнявам. Да не би да бях направила нещо лошо?

— Грант ми се обади тази сутрин. В болницата е и се тревожи за теб. Каза, че Ръш се появил по някое време през нощта и бил полудял. За пръв път в живота си двамата не си говорят и сега тя е в това състояние… Според Грант Ръш не го приема никак добре. Грант се притесняваше къде и как те е оставил и дали си добре.

Сърцето ми се сви от ужас. Ръш страдаше толкова много, а аз не можех да направя нищо. Не се и обаждаше, а това само ме караше да вярвам, че не иска да говори с мен. Аз бях виновна за кавгата му с Нан и за това, че се бяха разделили с толкова омраза. Заради мен не си говореха от седмици. Аз бях причината за неговата болка. Сълзи напълниха очите ми. Колкото и да не ми се искаше да го призная, аз бях причината да го приема толкова тежко. Ако не бях предизвикала кавгата им, сега поне нямаше да се задушава от чувството за вина спрямо нея.

Ето защо с Ръш никога нищо нямаше да се получи. Никога нищо нямаше да проработи. Преструвахме се, че приказката е истина, докато дойде моментът, в който се оказах извън неговия свят и замъкът се срути. Сега той се нуждаеше от семейството си. Аз не бях семейство. Те дори не ме искаха. Как да намеря място сред хора, които ме отхвърлят?

— Аз… аз не знам какво да правя — казах задавено. Не исках Уудс да ме види да плача, не исках никой да ме види да плача.

— Той те обича — каза нежно Уудс.

Не бях сигурна, че изобщо си вярва. Може би Ръш само си бе мислил, че ме обича.

Но дори и да не беше така, как бе възможно все още да ме обича? Та аз го насъсках срещу сестра му, а сега можеше да я загуби завинаги.

— Дали? — попитах по-скоро себе си.

— Да. Никога не съм го виждал да се държи с друг човек така, както се държи с теб. Сега… или през следващите дни, или… колкото продължи, може и да не чувстваш, че е така, но той наистина те обича. Не ти го казвам заради него, не го оправдавам — той е задник и не му дължа нищо. Но това е истината и мисля, че в момента трябва да я чуеш и да я проумееш.

Поклатих глава. Не исках да чувам това. Трябваше да мисля ясно и да реша какво е най-добре за мен и за бебето ми. Това трябваше да правя. Можех ли да отгледам дете в семейство, което не го иска? Ако аз не бях приета, кой щеше да приеме детето ми?

— Нямам право да ти казвам в какво да вярваш и в какво не. Знам, че Ръш има цял гараж с коли, но ако не искаш да караш някоя от неговите, аз мога да те закарам на лекар или на пазар. Просто, ако имаш нужда от нещо, ми кажи и се обаждай по всяко време.

Следващата ми консултация беше след пет дни. Как щях да вляза в къщата? И той никога не ми беше показвал къде са ключовете от колите му. Никога не ми беше казвал, че ми е позволено да ги карам.

— Не мога да вляза в къщата. Той мислеше, че имам ключ, когато замина, но нямам — казах.

— И къде спа снощи? — изглеждаше ядосан. Не исках да го ядосвам. Просто казах, че имам лек проблем. Всичките ми дрехи бяха там.

— В апартамента на Бети.

— Как стигна дотам?

— Вървях.

— Мамка му! Блеър, това са пет километра. Беше тъмно, когато Ръш тръгна. Имаш телефон, използвай го, по дяволите — крещеше от гняв.

— Исках да вървя. Имах нужда да повървя. Не ми крещи — развиках се и аз и го изгледах гневно.

Раменете му се отпуснаха от напрежението и въздъхна.

— Извинявай. Не биваше да ти говоря така. Просто се вбесявам от тоя твой инат да си независима. Сега ме чуй много добре. Ако имаш нужда да отидеш някъде — обади ми се. Иска ми се да вярвам, че сме приятели. А аз помагам на приятелите си.

Имах нужда от приятели.

— И аз искам да мисля, че сме приятели — отговорих.

— Добре. Сега обаче, като твой шеф, ти казвам, че днес няма да работиш. Ще бъдеш в къщата на Ръш до час. Аз ще те закарам.

Преди да попитам как, той вече бе долепил телефона до ухото си.

— В кабината ми е. Няма ключ за къщата… Не, не се шегувам… И е вървяла пеша до Бети снощи. Аз ще я закарам до къщата. Накарай чистачката на Ръш да отиде да отключи… Няма проблем. Радвам се да помогна. Обаждай се да ме информираш. Мисля за вас.

Затвори и ме погледна.

— Грант ще се обади на чистачката да отключи. Отиди да си вземеш нещо за ядене от кухнята и после тръгваме. Той каза, че ще са й нужни около двадесет минути.

Не бях гладна, но се съгласих. Тръгнах към вратата, отворих я и спрях.

— Благодаря — казах.

Уудс ми намигна.

— Удоволствието е само мое.