Аби Глайнс
Твърде далеч: Никога (15)

Ръш

Имах чувството, че всеки миг ще заплаче, а се страхувах да я попитам дали е добре. Страхът ми, че може да промени решението си и да реши да остане в Съмит, успя да задържи устата ми затворена, докато не се отдалечихме на прилично разстояние.

Тревожех се. Беше тъжна. Ръцете й бяха здраво стиснати в скута. Искаше ми се да каже нещо. Каквото й да е.

— Добре ли си? — престраших се най-накрая. Исках да я браня, да я предпазя и това беше най-важното сега.

— Да. Малко ме е страх… може би. Този път вече знам, че няма да се върна. И знам, че нямам баща, който да ме чака и който би ми помогнал. Този път заминаването беше по-трудно.

— Имаш мен — отговорих.

Тя наклони глава настрани и каза:

— Благодаря. Мисля, че имах нужда да чуя точно това.

Мамка му, бях готов да го запиша на диск и да й го пускам през цялото време, стига да помогнеше.

— Не искам никога да си мислиш, че си сама.

Тя ми се усмихна немощно и погледна напред.

— Мога да карам на връщане, а ти да подремнеш — предложи.

Изкушавах се да се съглася само защото щях да имам пълната свобода да я гледам, докато кара, но тя щеше да очаква да спя, а аз нямах никакво намерение да пропилявам времето си с нея в спане.

— Добре съм. Благодаря за предложението, наистина, но няма смисъл.

На идване бях минал през един ресторант за бързо хранене и си бях взел нещо за ядене. Тя спеше дълбоко и не исках да я будя, но бях сигурен, че вече е много гладна. Трябваше да е гладна.

— Умирам от глад. Какво ти се хапва? — попитах и излязох на магистралата към Флорида.

— Ами… не знам. Супа може би.

Супа? Странно. Но ако искаше супа, щях да намеря супа.

— Супа да е. Ще се оглеждам за някой ресторант, в който предлагат супа.

— Ако си гладен, спри където и да е. Все ще намеря нещо за ядене — отново звучеше много напрегната.

— Блеър, ще ти намеря супа — казах и я погледнах. Усмихнах се. Исках да знае, че съм готов да намеря не само супа. Бях готов да й намеря всичко, което пожелае.

— Благодаря — каза и пак се загледа в ръцете си, които лежаха отпуснати в скута й.

Мълчахме, но не беше неловко. Беше хубаво да я усещам до себе си в колата. Не исках да се чувства задължена да говори.

След малко видях табела за отбивка, на която имаше заведения за хранене.

— Май тук има доста голям избор. Избери къде искаш да се нахраним.

— Няма значение. Ако не ти се слиза от колата, мога да ям и нещо в кутия.

Исках да разтегна този ден, да го направя, ако може, безкраен.

— Отиваме за супа — отговорих. Нежният й, едва доловим смях ме изненада.

Да, тя наистина се усмихваше.

Новата ми цел в живота — да я карам да се усмихва, колкото е възможно по-често.

Когато спрях пред апартамента на Бети, Блеър спеше. По пътя много внимавах да не утежнявам разговора, говорехме за обикновени неща и тя постепенно се умълча, отпусна се и заспа.

Паркирах джипа и се обърнах да я погледам. Бях я поглеждал поне милион пъти, докато спеше. Исках да имам свободата да я гледам как спи, без да се страхува от мен. Тъмните кръгове под очите й ме притесняваха. Не се ли наспиваше? Вероятно Бети знаеше какво става. Можех да поговоря с нея по този въпрос, защото вероятно не беше много мъдро да питам Блеър такива неща. Все още не.

Някой тихо почука на прозореца ми. Беше Джейс, който ме гледаше с открито веселие в очите. Отворих вратата съвсем тихо и излязох от колата, защото тоя идиот можеше да я събуди. Исках сам да си я събудя и когато това се случеше, не исках публика.

— Възнамеряваш ли да я събудиш, или направо ще я отвлечеш?

— Млъквай, задник.

Джейс се засмя.

— Бети няма търпение да чуе за пътешествието. Ще ти помогна с багажа й, а ти я събуди и я доведи вътре.

— Уморена е. Бети може да почака до утре.

Не исках първото нещо, което Блеър чуе, да е лавината от въпроси на Бети. Освен това й се спеше. Вероятно беше и гладна. Почти не яде от супата си. Трябваше да се храни повече. Опитах се да я нахраня след няколко часа, но тя каза, че не е гладна. Това трябваше да се промени. Имах чувството, че пак ще се караме с това ядене.

Както беше с проклетите сандвичи с фъстъчено масло.

— Ти й го кажи на Бети — каза Джейс.

— Ще взема куфара. Занеси само тази кутия, а аз ще я събудя.

— Миг насаме? — засмя се Джейс, а аз набутах кутията в ръцете му малко по-грубо от нужното. Той се запрепъва назад и вече се давеше от смях.

Не му обърнах никакво внимание. Минах от другата страна. Налагаше се да й позволя да ми каже довиждане. И това ме изплаши. Ами ако това беше всичко? Ако никога повече не ми позволеше да се доближа до нея? Не, не можех да допусна това да се случи. Нямаше да бързам, но със сигурност нямаше да позволя това да е краят ни. На този етап дори и да я имах до себе си по цял ден, пак щеше да е трудно да върна нещата там, където бяха, преди да разбере за лъжата ми.

Разкопчах колана й. Почти не помръдна. Един кичур коса бе паднал над очите й. Пресегнах се и го прибрах зад ухото. Дяволски красива. Ако пак ме напуснеше, никога нямаше да оживея. Трябваше да намеря начин да си я върна. Да й помогна да се излекува от раните, които й нанесохме.

Клепачите й се размърдаха, отвори очи и погледна в моите.

— Пристигнахме — прошепнах. Не исках да я стряскам.

Тя седна и се усмихна някак глуповато.

— Извинявай, пак съм заспала и те оставих сам.

— Била си изморена. Не се притеснявай.

Исках да остане тук, да я задържа в колата си, но не можех да направя такова нещо.

Направих крачка назад, за да излезе. Толкова много исках да я попитам дали може да я видя утре, но не знаех как ще го изтълкува. Не беше готова. Трябваше да й дам пространство и време.

— Ще се виждаме, нали? — попитах.

Усмивката й се разколеба.

— Добре… да… Ще се виждаме. Пак благодаря за помощта. Ще ти платя бензина.

Да бе, да.

— Нищо такова няма да правиш. Не искам пари. Бях щастлив да ти помогна.

Тя отвори уста да каже нещо, но се отказа. Кимна кратко и закрачи към апартамента.