Аби Глайнс
Твърде далеч: Никога (14)

Блеър

Сърцето ми биеше ужасно силно — бях сигурна, че го чувам. Това пътуване беше много лоша идея.

Тази близост с него ме объркваше. Беше толкова лесно да забравя кой е. И когато ме докосна, макар и само по лицето, едва не се разплаках. Исках повече от това. Липсваше ми. Всичко в него ми липсваше и ще излъжа, ако кажа, че мисълта да съм така близо до него не ме бе държала будна цялата нощ.

Когато не казах нищо, Ръш увеличи звука на радиото. Може би трябваше да му отговоря по някакъв начин, но какво можех да кажа? Как можех да му отговоря, без да причинявам още повече болка и на двама ни. Ако му кажех, че ми е липсвал, нямаше да направя нещата по-лесни. Напротив.

Телефонът пак звънна и екранът изписа името на Грант. Ръш натисна някакво копче и вдигна мобилния си.

— Зарасти — каза в слушалката. Погледнах го скришом, защото знаех, че сега е концентриран върху разговора и можех да си позволя един поглед. Суровото му нерадостно лице ме натъжи. Не исках да виждам дълбоко врязаните в челото му тревожни бръчки.

— Да, пътуваме… Не, идеята не ми харесва. Ще се обадя, когато се върна — и тогава стисна зъби. Разбрах, че това, което Грант му казваше, никак не му харесва. Всеки момент щеше да пощурее. — Казах не — изрева в слушалката, затвори телефона и го метна в поставката за чашата за кафе.

— Добре ли си? — попитах, преди да помисля дали е редно да задавам такива въпроси.

Думите ми сякаш го стреснаха — очевидно мислеше за друго. Ръш рязко обърна глава към мен, бързо събра мислите си и каза:

— Ам… да, добре съм.

Сега тонът му беше много по-спокоен.

Изчаках няколко минути и накрая реших да отговоря на това, което бе казал преди малко. Ако сега не започнех някакъв разговор по темата, никога нямаше да се реша и между нас винаги щеше да има тишина. Неловка, задушаваща тишина. Дори и ако заминех след четири месеца и никога не го видех… Не, щеше да се наложи да го видя пак, нали? Реално не можех да не му кажа за бебето. Не, не биваше да мисля за това. Та аз още не бях ходила на лекар. Реших, че ще прекося този мост, когато стигна до него. Тази сутрин пак повърнах, когато отворих кофата за боклук и усетих миризмата на недоядената риба, която Джейс бе изхвърлил предната вечер. Обикновено не бях така чувствителна към миризми. Горещият чай от джинджифил, който изпих, преди Ръш да дойде, малко успокои стомаха ми. Можех или да продължавам да си внушавам, че тестът не е отчел правилно, или да се изправя лице в лице с истината.

— За това, което каза… Аз… наистина не знам какво да кажа и как да ти отговоря. Знам какво изпитвам, знам как се чувствам, знам, че ми се иска нещата да се бяха развили по друг начин, но не стана така. Искам ние… да намерим начин… да бъдем приятели… може би. Не знам. И знам, че след всичко, което се случи, това предложение звучи ужасно тъпо.

Млъкнах, защото опитът ми да говоря се оказа една ужасна каша от недовършени мисли. Как можехме да си останем приятели? Така започнахме, нали? Само приятели. И ето ме, влюбена и бременна от човека, с когото нямах никакво бъдеще.

— Ще бъда това, което искаш да бъда, Блеър. Само не ме оставяй, не се затваряй за мен. Моля те.

Кимнах. Добре, щях да дам шанс на това приятелство. И после… после щях да му кажа за бебето. И тогава или щеше да побегне, или щеше да поиска да бъде част от живота му. И в двата случая трябваше да съм готова. Защото никога нямаше да позволя детето ми да има нещо общо със семейството му. НИКОГА. Изключено! Мразех лъжите, но за известно време щеше да се наложи да лъжа и него. Сега беше мой ред да пазя тайни от него.

— Добре — отговорих и не казах нищо повече.

Очите ми натежаваха и липсата на сън през нощта си казваше думата, а не можех да си позволя повече кафе.

Затворих очи.

— Спокойно, сладка Блеър. Главата ти се е килнала настрани и после ще те боли вратът. Само пускам седалката назад.

Дълбокият му нежен шепот погали ухото ми. Потръпнах. Обърнах лице да го погледна, но толкова ми се спеше, че не успях да отворя очи. Нещо меко докосна устните ми и веднага заспах.

 

 

— Трябва да се събудиш, сънчо. Пристигнахме, но не знам накъде да карам.

Гласът на Ръш и ръката му, която нежно стискаше моята, най-сетне ме събудиха.

Отворих очи и ги разтърках. Седалката беше в легнало положение. Погледнах го и той ми се усмихна широко.

— Не можех да позволя да си счупиш врата. Освен това спеше много дълбоко и исках да ти е удобно.

Той разкопча колана си и се пресегна да натисне някакво копче встрани до седалката, която бавно започна да се вдига нагоре.

Съмит, Алабама? Бяхме стигнали?

— Съжалявам, че проспах целия път. Сигурно ти е било скучно без компания.

— Няма проблем. Все пак радиото мина в мое владение и не беше кой знае колко зле — засмя се той и се загледа в светофара. — Накъде да карам?

— Все направо, докато видиш червена дървена табела с надпис „Дърва за огрев и пресни продукти“. Там ще завиеш вляво. Пада се третата къща вдясно, но след като завиеш, няма асфалт, а чакъл, и до къщата има почти два километра.

Ръш тръгна по указания от мен път, но не каза нищо повече. Все още се разбуждах и започваше да ми се гади. Още не бях яла — определено беше от това, нищо друго. Имах солени бисквити, които Бети беше напъхала в чантата ми. Каза, че облекчават гаденето. Уви, не можех да си позволя да ям солени бисквити точно сега пред него — Ръш със сигурност щеше да се досети, че има нещо нередно.

Докато стигнем до къщата на баба Кю, вече ме обливаше студена пот. Ако не хапнех нещо, щях да повърна. Отворих вратата и изскочих навън, преди Ръш да види лицето ми. Вероятно бях станала зелена или в най-добрия случай много бледа.

— Искаш ли да вляза с теб, или да остана да те чакам тук?

— О… може би е най-добре да ме изчакаш тук — отговорих.

Джипът на Кейн беше тук, което означаваше, че и той е в къщата. Не исках двамата да се бият повече. Освен това нямах доверие на Кейн, че ще си държи устата затворена за теста за бременност.

Затворих вратата на колата и тръгнах към къщата.

Преди да стигна до стълбището, Кейн вече беше отворил входната врата и излизаше навън. Гняв и тревога се бореха на лицето му.

— Защо и той е тук? Е, добре, докарал те е, сега може да си ходи — викна, без да прикрива омразата в гласа си и без да откъсва поглед от Ръш.

Да, постъпих разумно, като го накарах да чака в колата. Стомахът ми се обърна и започнах да преглъщам, за да се преборя с гаденето.

— Защото той ще ме върне обратно. Успокой се, Кейн. Няма да се биеш с него. Той ми е приятел. Ти си ми приятел. Хайде да влизаме вътре. Трябва да си събера багажа.

Кейн направи крачка назад и тръгна след мен. Вратата се блъсна зад гърба му.

— Какво значи това? Как така ще те връща обратно? Положителен ли е тестът? И сега се връщаш при него, след като ти разби сърцето и те смаза така, че се принуди да се върнеш чак тук, за да си го лекуваш? Аз ще се грижа за теб, Блеър, знаеш го много добре.

Вдигнах ръка да го спра.

— Не става дума за това, че съм бременна, Кейн. Той е приятел, който просто ме докара дотук. Да, преди бяхме повече от приятели, но сега нещата не стоят така. И не бягам обратно при него. Връщам се за няколко месеца на работа в Розмари и после ще замина някъде, където да започна отначало. Но не мога да остана тук.

— Защо да не останеш тук? Ще се оженим още днес, повярвай ми. Обичам те. Повече от живота. Да, направих много грешки, когато бяхме по-малки, и това с Кали… тя не означава нищо за мен. Тя е просто… нещо, което ми помага да забравя. Ти си всичко, което искам. Казвам ти го от години. Моля те, изслушай ме.

— Престани, Кейн. Ти си ми приятел. Всичко друго, което е имало между нас, загина преди години. Видях те с друго момиче, правеше неща, които не биваше да правиш, защото тогава бяхме все още заедно. Точно тогава всички мои чувства към теб умряха. Обичам те, но това не е тази любов, която изпитвах преди, не съм влюбена в теб. Обичам те като човек. Никога няма да бъде като преди. Трябва да си приготвя нещата и да взема живота си в ръце.

Кейн удари стената с все сила.

— Не говори така! Нищо не е свършило. Не можеш просто да загърбиш родния си град — млъкна за секунда да поеме дъх. — Бременна ли си?

Не отговорих. Тръгнах към стаята, която ми бяха дали, и започнах да си събирам дрехите.

— Бременна си! — продължи да говори и да ме следва навсякъде из стаята.

Не отговорих.

— Той знае ли? Дали синът на рок легендата ще поеме отговорността си? Лъже те, Би. Когато бебето се роди, той ще те напусне. Няма да може да се справи с такава отговорност. В живота му няма място за бебета. Кой знае, може да е решил и той да става рок звезда някой ден. Много добре знаеш, че съм прав. Това не е мъж, който би останал, когато е трудно. Такива мъже не остават. А аз винаги ще бъда тук.

Обърнах се рязко и извиках:

— Той не знае. Не съм сигурна дали изобщо ще му кажа. Не искам никой да ме спасява. Мога да се оправя и сама. Не съм чак толкова беззащитна.

Кейн отвори уста да каже нещо, но тогава чух гласа на баба Кю. Дори не бях разбрала, че е влязла в стаята.

— Престани да се молиш, Кейн. Каквото посееш, това и ще пожънеш, момче. Тя продължава живота си. Сърцето й продължава само. От момента, в който започна да се грижи за болната си майка и за себе си и да се опитва да завърши училище, всички разбрахме, че може да се справи с всичко.

После премести поглед от Кейн към мен и в очите й видях тъга.

— Сърцето ми се свива, като те гледам как ме напускаш така млада. Тази стая е твоя винаги, когато пожелаеш, но ако си решила да заминеш, нека пътят ти е благословен — тръгна към мен и ме дръпна в прегръдката си. — Обичам те като свое дете. Винаги съм те обичала като свое дете — прошепна в косата ми. Очите ми се напълниха със сълзи.

— И аз те обичам.

Баба Кю се отдръпна, подсмръкна и тръгна към вратата. После изведнъж спря и се обърна към мен.

— Всеки мъж заслужава да знае, че ще има дете. Дори ако не иска да бъде част от живота му, трябва да знае. Не го забравяй. И не забравяй да се обаждаш!

С Кейн пак останахме сами. Сложих последните неща в куфара си и го затворих. Хванах дръжката и се опитах да го вдигна. Гаденето ми се засилваше. Покрих уста с ръка.

— Мамка му, Би, не можеш да носиш това. Дай ми го. Не бива да вдигаш нищо тежко. Кой ще се грижи за теб, кой ще ти напомня да се грижиш за себе си?

Най-сетне пред себе си видях най-добрия си приятел, а не лудото момче, което беснееше допреди минути и дори беше готово да предлага брак и да жертва живота си заради бебето ми.

— Казах на Бети. Ето, тя знае, а и аз внимавам. Не помислих за куфара. Всичко е съвсем ново за мен. И ми се струва, че всеки миг ще повърна.

— Какво да направя, кажи ми — попита изплашено, дори с паника.

— Няколко солени бисквити ще ми помогнат.

Той остави куфара и след няма и минута се върна с пакет крекери и чаша с някаква течност.

— Баба те беше чула и вече беше приготвила бисквитите и чаша безалкохолна бира от джинджифил. Каза, че бирата ще ти успокои стомаха.

— Благодаря — отговорих и седнах на дивана да изям един крекер и да пийна от джинджифила.

Мълчахме. Гаденето започна да отминава и вече от опит знаех кога да спра да ям. Ако хапнех повече, след малко щях да го повърна. Станах и подадох на Кейн чашата и пакета с бисквитите.

— Остави ги някъде, ще ги прибера после — каза и вдигна куфара. — Дай ми и тази кутия. Не бива да носиш.

Това беше кутията с нещата, които така и не разопаковах след преместването си в Розмари. Метнах малката чанта на рамото си и тръгнахме към вратата. Молех се Кейн да не направи някоя глупост, когато види Ръш.

Стигнахме до мрежата за комари и той спря. Остави куфара на пода и ме погледна.

— Не е нужно да заминаваш с него. Казах ти, че мога да се грижа за теб. Имаш мен, Би. Винаги си ме имала.

Кейн наистина си вярваше на всяка дума. Виждах го в очите му. Но аз вече имах горчивия опит да не вярвам. Да, той щеше да е до мен, но никога нямаше да бъде мой… спасител. А и аз нямах нужда от такъв. Имах себе си.

Придърпах чантата още по-високо на рамо и внимателно обмислих как да му го обясня още веднъж. Бях опитала всичко. Не искаше да разбере и да приеме истината. Ако му припомнех как ме бе изоставил съвсем сама, когато мама беше болна, щях само да го нараня.

— Трябва да го направя — казах.

Той въздъхна гневно и отчаяно зарови пръсти в косата си.

— Нямаш ми доверие, че мога да го направя. Това боли, дяволски боли — въздъхна и сякаш най-накрая се предаде. — Но си права. Защо да ми имаш доверие? Предавал съм те и преди. Разочаровал съм те. А когато майка ти… Аз бях дете, Би. Колко пъти да ти казвам, че сега нещата са различни? Знаеш какво искам… За бога, искам теб, Би. Само теб. Никога никоя друга.

На гърлото ми заседна буца. Не защото го обичах, а защото ме беше грижа за него. Кейн беше огромна част от живота ми. Откакто се помнех, той беше там, край мен. Направих крачка към него и го хванах за ръката.

— Моля те, разбери ме. Трябва да го направя. Трябва да се изправя лице в лице с всичко, което предстои. Пусни ме да си ида.

— Винаги те пускам да си идеш, Би. Това правя, само това. И преди си искала да те пусна, и аз го правех. Аз се опитвам да те пусна, но това бавно ме убива.

Един ден щеше да ми е благодарен за това сбогуване.

— Съжалявам, Кейн. Трябва да тръгвам. Чакат ме.

Кейн вдигна куфара и отвори вратата с рамо. Ръш ни видя и веднага излезе от роувъра.

— Не му казвай нищо — прошепнах тихо.

Кейн кимна и тръгнах след него по стълбите. Ръш ни чакаше пред най-долното стъпало.

— Това ли е багажът ти?

— Да — отвърнах.

Кейн го гледаше и сякаш нямаше никакво намерение да му даде куфара ми. Един мускул заигра по лицето на Ръш. Знаех, че полага огромни усилия да бъде добър.

— Дай му багажа, Кейн — побутнах го по гърба.

Кейн въздъхна и му подаде куфара и кутията. Ръш ги пое и тръгна към джипа.

— Трябва да му кажеш — каза тихо Кейн.

— Да, ще се наложи да му кажа, но първо искам да обмисля нещата.

Кейн погледна към джипа ми.

— Оставяш ли го?

— Надявах се да го позакърпиш леко или да го продадеш на части. Сложи му една табелка, че се продава. Задръж половината пари и ми прати останалите.

Кейн се намръщи.

— Ще го продам, но не искам пари. Ще ти изпратя всичко.

Не започнах да споря. Знаех колко много означаваше за Кейн да го направи. За мен и за себе си.

— Добре, но поне дай някакви пари на баба Кю. Да й се отблагодаря, че ми позволи да остана тук и за храната и всичко…

Кейн ме погледна с изумление.

— Искаш баба ми да се качи на автобуса до Розмари и да те напердаши ли?

Усмихнах се, пристъпих към него и го целунах по бузата.

— Благодаря за всичко — прошепнах.

— Ако имаш нужда от мен, винаги можеш да се върнеш.

Гласът му се скърши. Трябваше да тръгна веднага. Кимнах и закрачих към джипа на Ръш.

Той ми отвори вратата, седнах и после бавно я затвори след мен. Мина от другата страна и седна зад волана.

Наистина ли го вършех? Наистина ли напусках нещо познато и сигурно и правех първата крача в търсене на моето собствено място в този живот?