Аби Глайнс
Твърде далеч: Никога (12)

Блеър

Трябваше да си взема багажа и да продам джипа. Никога нямаше да издържи още едно пътуване дотук. Кейн го беше проверил миналата седмица и каза, че може да се оправи, но временно.

Ако трябваше да поправя всичко, което не работеше, щях да се разоря. Не ми се струваше редно да се обаждам на баба Кю или на Кейн да ми изпратят нещата. Трябваше да им обясня. Баба Кю заслужаваше обяснение. Жената ме бе подслонила, беше ми дала легло и храна. Май щеше да се наложи да отида до Съмит, за да си взема багажа и да се сбогувам с нея. Уудс ми беше отпуснал няколко дни да се настаня, преди да започна работа.

Бети си беше взела още един ден, за да ме заведе да си уредя застраховката. Време беше да отида на лекар, но не можех без застраховка. Днес я бях чула да казва на Джейс с какво нетърпение очаква срещата им тази вечер. Очевидно окупирах цялото й време и започвах да тежа. Мразех да се чувствам като бреме. Можех да хвана автобуса и да не занимавам Бети. Отворих лаптопа й да проверя разписанието на автобусите.

Някой почука на вратата. Станах да отворя. Не очаквах да видя Ръш.

Беше пъхнал ръце в предните джобове на дънките. Носеше тясна тениска.

Вдигна ръка и махна слънчевите си очила. Искаше ми се да не ги беше свалял. Сребристият цвят на очите му изглеждаше още по-изумителен на слънчевата светлина.

— Здрасти. Видях Бети в клуба. Спомена, че си тук — каза притеснено той. Никога не го бях виждала така нервен, сякаш не знаеше какво да прави.

— Да… Уудс ми даде два дни да си прибера нещата от Съмит и да се настаня, преди да започна работа.

— Трябва да си вземаш багажа?

— Да. Оставих всичко там. Взех само една чанта с дрехи за един ден. Не планирах да оставам.

— Как мислиш да стигнеш дотам? — попита замислено. — Не виждам и колата ти.

— Точно се канех да търся в Гугъл разписанието на автобусите. Не знам и къде има автобусна спирка.

— На четиридесет минути с кола. Чак във Форт Уилтън Бийч.

Май не беше толкова зле.

— Автобусите не са надеждни, Блеър. Не ми се иска да мисля, че ще пропътуваш цялото това разстояние с автобус. Нека те закарам. Моля те. И можеш да спестиш пари от билета.

Да тръгна с него? Чак до Съмит? Дали идеята беше добра?

— Не знам… — наистина не знаех. Сърцето ми не беше готово за толкова много време с Ръш.

— Не се налага да ми говориш. Или ако искаш… говори ми. Ще те оставя ти да избереш музиката и няма да се оплаквам.

Ако се върнех с Ръш, Кейн нямаше да ми прави скандали. Или пък щеше? Дали щеше да направи такова нещо? Имаше ли вероятност да му каже за теста за бременност? Но аз така и не казах на Кейн резултата от теста. Той знаеше само, че го купих.

— Знам, че не можеш да ми простиш лъжата и болката, която ти причиних. Ти знаеш колко съжалявам. Не те моля да ми прощаваш. Но те моля, Блеър. Позволи ми като приятел да те закарам. Не може да се возиш по автобусите. Пълни са с луди мъже, няма да си в безопасност. Нека те закарам.

Нямаше никаква логика в това някой да ми направи нещо в автобуса, но после се замислих, че вече не пазя само себе си. Трябваше да защитавам и друг живот.

— Добре. Закарай ме.

 

 

Джейс се бе разположил на големия син стол в хола на Бети. Краката му бяха вдигнати върху табуретката, а Бети се бе сгушила в него. Аз бях седнала на дивана и се чувствах като експериментално лабораторно животно, докато и двамата ме гледаха с изумление и объркване.

— Значи, нямаш нищо против да заминеш утре за Съмит с Ръш? Искам да кажа… няма да е странно или… — попита Бети.

Да, щеше да е странно. И щеше да ме боли да съм така близо до него, но някой трябваше да ме закара. Бети беше на работа и не можех да искам от нея да вземе още един ден заради мен.

— Той предложи, аз се съгласих. Все някой трябва да ме закара.

— И беше толкова лесно? Защо ли не ми се вярва? — каза Бети.

— Защото Блеър не ти разказва онази част, където е молил и е падал на колене — засмя се Джейс.

Придърпах едно плетено одеяло върху раменете си. Беше ми студено. Напоследък ми ставаше доста студено, което беше странно за средата на лятото във Флорида.

— Не е молил — отговорих. Не знам откъде се взе това желание да го защитавам.

Дори и да беше така, не му влизаше в работата.

— Да бе, да. Щом казваш — каза и отпи от сладкия чай, който Бети му беше приготвила.

— Не ни влиза в работата. Остави я, Джейс. Трябва да решим какво ще правим с наема на това място, който трябва да платим след седмица.

Нямаше да остана дълго. Вече й казах. Не беше добра идея да се местим в по-скъп апартамент. След няколко месеца моята част от наема нямаше да е покрита и Бети щеше да трябва да плаща всичко сама.

Джейс я целуна и й се усмихна широко.

— Вече ти казах, че аз ще се погрижа за нещата. Ако ми позволиш — намигна ми той, а аз извърнах глава.

Не исках да ги гледам. С Ръш никога не се гушкахме така. Нашата връзка беше интензивна и кратка. Питах се какво ли е усещането да мога свободно да се сгуша в ръцете му всеки път, когато ми се прииска. Да знам, че съм на сигурно място и че ме обича. Така и нямахме време да изживеем такава близост.

— А аз ти казах, че няма да ти позволя да ми плащаш наема. Извинявай. Нов план. Блеър, какво ще кажеш утре да отидем да потърсим апартамент?

На вратата се почука, преди да успея да се съглася. Грант отвори, без да чака някой да му позволи, и влезе.

— Току-що нахълта в апартамента на момичето ми, без дори да са ти разрешили. Можеше да е гола — извика ядно Джейс.

Грант завъртя очи, погледна ме и се усмихна широко.

— Нали ти видях колата бе, задник. Дойдох да убедя Блеър да се поразходи с мен.

— Тук си, за да ти наритам гъза? — намеси се пак Джейс.

Грант се засмя, поклати глава и пак ме погледна.

— Хайде, Блеър, ела да се поразходим и да ми разкажеш какво стана, докато те нямаше край нас.

Дали Грант е бил забъркан в лъжата? Със сигурност е знаел, но не можех да му откажа. Какъвто и да беше случаят, той беше първият мил човек, с когото се запознах тук. И ми беше заредил колата с бензин. Беше се тревожил за мен, когато спях под стълбите.

Кимнах и станах.

— Тези двамата май имат нужда от малко време насаме — отговорих и погледнах Бети. Тя ме наблюдаваше много внимателно. Усмихнах й се окуражително и май я успокоих.

— Не излизайте заради нас. И без това трябва да решим къде ще живеем след седмица — каза Бети, когато тръгнах към вратата.

— Може да говорите за това и по-късно, Бет Ан. Не съм виждал Блеър от един месец. Трябва да я пуснеш малко и ние да й се порадваме — отвърна Грант, отвори вратата и ми направи път да мина.

— Ръш ще откачи — извика Джейс точно преди Грант да затвори вратата и не чух последните думи на Бети.

Слязохме по стълбите в пълно мълчание. Когато тръгнахме по тротоара, го погледнах и попитах:

— Наистина ли ти липсвах, или имаш да ми казваш нещо?

— Липсваше ми — усмихна се той. — Много ми липсваше. Трябваше да търпя киселата физиономия на Ръш и постоянните му гневни изблици. Така че, вярвай ми, ужасно ми липсваше.

От тона му разбирах, че се опитва да се шегува, но мисълта, че Ръш е страдал през тези три седмици, не ме накара да се усмихна. Не знаех и как да отговоря.

— Радвам се, че се върна — заключи той.

Чаках. Знаех, че има какво още да ми казва. Очевидно обмисляше как да ми го каже и не му беше лесно да започне.

— Съжалявам за това, което се случи. И за начина, по който се случи. И за Нан. Тя е най-разглезената кучка на света, но е имала ненормално детство. Това й е изкривило мозъка. Знам, че не разбираш, но ако Джорджиана ти беше майка, щеше да разбереш. Ръш е момче и не успя да го повреди толкова много. Но Нан… тя живееше в един напълно извратен и ненормален свят. Това не е извинение, а обяснение.

Не отговорих. Нямах какво да кажа. Не изпитвах абсолютно никакво съчувствие към Нан. Очевидно мъжете в живота й, й го даваха в изобилие. Вероятно усещането бе много хубаво.

— Въпреки всичко, което казах, това, което Нан направи, беше грешно. Съжалявам, че не ти казах, но не знаех, че между теб и Ръш има нещо. Не и до онази нощ в клуба, когато той побесня заради охлювите. Не биваше да крием от теб, това беше най-голямата глупост. Забелязах, че Ръш те харесва, но това беше нормално — няма мъж в града, който да не те харесва. Но никога не съм очаквал, че ще направи крачка към теб поради лоялността му към Нан и заради… това, което виждаха в твое лице — Грант спря и аз се обърнах да го погледна. — Никога не съм го виждал такъв. Никога. Сякаш се е превърнал в кухина, съвсем празен. Дори не си дава труда да се преструва, че му се живее. Откакто замина, това не е същият човек. Не мога да пробия до съзнанието му, не ме чува. Не се усмихва. Макар че не беше честен с теб и макар отстрани да изглежда, че е защитавал Нан, истината е, че вие просто нямахте достатъчно време. Нан е негова отговорност от дете. Това е единственото, което знаеше до мига, в който ти се появи и обърна света му. Ако имахте повече време, той щеше да ти каже — знам, че щеше да ти каже — истината. Но нямаше време. Той толкова бързо се влюбваше в момичето, за което винаги е мислил, че е причината Нан да няма баща. Всичко, в което бе вярвал, се променяше, изплъзваше се от контрола му, а за самия него беше трудно да преживее факта, че много голяма част от живота му е била изградена върху лъжа. Лъжата за теб.

Гледах го и мълчах. Не защото не бях съгласна. Напротив: това вече го бях разбрала. Разбирах какво искаше да ми каже. Проблемът беше, че… това не променяше нищо. Знаех какво иска да ми каже, но това не отменяше факта кой е Ръш и коя е Нан и какво символизираха те за мен. Последните три години от живота на майка ми бяха ад, докато те са си живеели в огромните къщи и са се чудели на кое социално събитие да отидат по-напред. И вярата им в лъжите, които ми казаха… ето, това никога нямаше да преживея.

— Мамка му, сигурно обърках всичко, но исках да знаеш, че Ръш… той има нужда от теб. И съжалява. И не мисля, че някога ще те преживее, няма да намери сили да продължи с живота си. Ако се опита да говори утре с теб, поне го изслушай.

— Аз съм му простила, Грант. Просто не мога да забравя. Това, което бяхме, и мястото, за което се бяхме запътили… това вече го няма. Никога няма да е същото, никога няма да бъде като тогава. Няма да го позволя. Сърцето ми няма да го позволи. Но ще го изслушам. Безпокоя се за него, грижа ме е какво става в живота му.

— Може би това е по-добре от нищо — въздъхна отчаяно той.

Да, това беше всичко, което можех да предложа.