Аби Глайнс
Твърде далеч: Никога (9)

Ръш

Бяха изминали три седмици, четири дни и дванадесет часа, откакто я видях за последен път. Откакто разпори гърдите ми и изтръгна сърцето ми. Ако пиех, бих обвинил алкохола. Бих си казал, че всичко това е една илюзия, отчаяна и грозна илюзия. Но не пиех. Нито капка. Нямаше никаква грешка, не беше никаква илюзия. Тя беше тук. Блеър беше в Розмари.

В моята къща.

Пет часа карах из града с надеждата да видя колата на Бети, която щеше да ме отведе при нея. Но не видях нито Бети, нито Блеър. Беше ужасно болезнено да се прибера у дома и да призная поражението си. Бях успял дори да се убедя, че Блеър си е в Съмит и никога не е тръгвала за насам. Дори се убедих, че Бети се е напила и ми е пуснала това глупаво съобщение на майтап. Нищо повече.

Но тя беше тук. Стоеше пред мен, а аз я поглъщах с очи. Беше много отслабнала. Не се ли хранеше? Дали е била болна?

— Здравей, Ръш — каза, нарушавайки мълчанието. Гласът й почти ме накара да падна на колене пред нея. Господи, колко ми липсваше този глас.

— Блеър — успях да кажа.

Бях ужасен, че само да отворя уста да проговоря и ще я изплаша.

Тя вдигна ръка, уви един кичур около пръста си, обтегна го надолу. Беше притеснена, нервна. Не исках да я карам да се чувства така. Какво можех да направя, за да я накарам да се почувства по-спокойна?

— Може ли да поговорим? — попита меко.

— Да — направих крачка назад, за да я пусна да мине. — Влез.

Тя се поколеба, погледна вътре, огледа къщата. Видях болката в очите й. Тук беше мястото, където я сразихме и почти унищожихме. Мамка му! Не исках да се чувства така в дома ми. Не и когато тук имахме такива красиви спомени.

— Сам ли си? — попита и пак ме погледна.

Не искаше да вижда майка ми и баща си. Сега разбрах. Не е било страх от къщата.

— Изгоних ги в деня, в който ти си тръгна — отговорих и внимателно наблюдавах изражението й.

Очите й се разшириха от изненада. Защо? Защо се изненадваше? Не разбираше ли? Тя беше преди всички. Казах й тези неща още в хотелската стая.

— О, не знаех…

Да, и двамата знаехме защо не е наясно със събитията — защото ме бе изритала от живота си.

— Само аз съм, ако не броим посещенията на Грант, който минава от време на време — трябваше да е наясно, че не съм я предал, че не съм я оставил в миналото си.

Блеър влезе в къщата. Усетих познатия й сладък аромат. Ръцете ми се свиха в юмруци. Толкова дни и нощи бях копнял да я видя. Да влезе обратно в живота ми. В МОЯ живот.

— Искаш ли нещо за пиене? — попитах.

Исках, бях готов да падна на колене и да я моля да говори с мен. Да остане при мен. Да ми прости.

Блеър поклати глава.

— Не… благодаря. Просто… минавах през града и… — тя сбръчка носле и едва се сдържах да не протегна ръка да я докосна. — Ти ли удари Кейн?

Кейн. Мамка му. Разбрала беше за Кейн. Беше ли дошла да говори за него?

— Той пита за неща, които не му влизат в работата. И каза неща, които не биваше да казва — отговорих през зъби.

Блеър въздъхна.

— Мога да си представя — каза тихо и поклати глава. — Съжалявам, че е идвал тук. Той не премисля нещата. Действа импулсивно.

Тя не го защитаваше, а се извиняваше заради него? Не, не биваше да го прави, не й влизаше в задълженията да се извинява заради тоя шибаняк. Тя не беше отговорна за действията и приказките му.

— Не се извинявай заради него, Блеър. Караш ме да запаля колата и да го намеря и да го допребия — извиках. Не можех да контролирам реакцията си.

— Ръш, аз съм виновна за това, че Кейн дойде тук. Това е причината да се извинявам. Аз го разстроих и той е предположил, че всичко това е заради теб, и е хукнал насам, преди да говори с мен.

Да говори с нея? За какво е трябвало да говори с нея?

— Той трябва да се откаже, това трябва да направи…

— Ръш, успокой се. Ние сме стари приятели. Нищо повече. Казах му някои неща, които отдавна трябваше да кажа. Не го прие добре. Бях жестока, но трябваше да му кажа истината. И ми беше писнало да щадя чувствата му, да не би случайно да ги нараня. Но той просто ме предизвика. Това е.

Поех дъх, но сърцето ми не искаше да се успокои. Блъскаше с все сила.

— И ти дойде да го видиш?

Трябваше да знам дали е дошла заради него. Ако случаят беше такъв, сърцето ми трябваше да намери начин да се справи с истината. Блеър тръгна към стълбите, а не към хола. Разбирах. Беше дошла в дома ми, но не можеше да се изправи лице в лице с последните си спомени. Все още не. И може би никога нямаше да може.

— Той… вероятно беше моето извинение да се кача в колата с Бети — млъкна и въздъхна. — Но останах по други причини. Аз… аз трябва да говоря с теб.

Бе дошла да говори с мен? Дали времето, прекарано далеч от мен, й бе достатъчно да промени решението си? Наложи се да застана напълно неподвижно и да си наложа да не мърдам, за да не я сграбча в ръцете си. Не знам какво искаше да ми каже, но може би нямаше значение. Беше дошла да говори. Стигаше ми и това, че иска да ме види.

— Радвам се, че дойде — казах простичко.

Лицето й пак помръкна и погледна встрани, а не в мен.

— Нещата са все още същите. Не успях да простя. Никога няма да мога да ти имам доверие. Дори… дори и да искам да ти имам доверие, няма да мога.

Какво означаваше това? Чувах пулса си в ушите. Като чук.

— Напускам Съмит. Не мога да остана там. Трябва да се справя някак сама.

„Моля?“

— При Бети ли ще живееш? — попитах и за малко да се ощипя, че това не е сън.

— Нямах такова намерение, но тази сутрин говорих с нея и си помислих, че ако се видя с теб и успея да се изправя лице в лице с… това, ще мога да остана за няколко месеца. Трябва ми малко време да реша какво да правя след това.

Тя все още планираше да замине. Трябваше да променя това. Имах на разположение няколко месеца. За пръв път, откакто ме изгони от хотелската стая, имах надежда.

— Мисля, че това е разумно. Няма смисъл да вземаш прибързани решения, при положение че тук имаш добри възможности.

Можеше да остане в дома ми, без да дава пари. В моето легло. С мен.

Но не можех да й предложа това, защото никога нямаше да се съгласи.