Аби Глайнс
Твърде далеч: Никога (7)

Ръш

Грант най-накрая се отказа да прави опити да ми повдигне настроението и отиде да танцува с едно от момичетата, които ни налазиха в мига, в който се появихме в клуба. Брат ми искаше да се забавлява, аз също имах нужда да забравя поне за малко и бях дошъл с желание, но сега единственото, което исках, бе да се махна.

Пиех си бирата и се опитвах да не гледам никого в очите. Не вдигах дори глава. Лицето ми беше смръщено. Не беше трудно да избегна всякакви нежелани разговори.

Не можех да спра да мисля над думите на Джейс. Бях изплашен. Не изплашен, а изпитвах истински ужас, че може да се подхлъзна и да започна да се надявам, че има някаква, макар и малка вероятност Блеър да се върне. Видях лицето й онази нощ в хотела. Тя беше празна. Очите й бяха празни. Нямаше и следа от емоцията, която бях свикнал да виждам там. Тя беше напълно приключила с мен, с баща си, с всичко.

Любовта беше жестока, мамка му, много жестока.

Столът до мен изскърца. Някой го дърпаше назад и вече се настаняваше. Не погледнах. Не исках никой да говори с мен.

— Моля те, кажи ми, че тази грозна, намусена гримаса на красивото ти лице не е заради някое момиче.

Мекият женски глас ми беше познат. Вдигнах леко глава, колкото да видя лицето. Беше се променила, поостаряла може би, но веднага я познах. Има неща в живота на мъжа, които никога не се забравят. Едно от тези неща е момичето, с което си спал за пръв път. Мег Картър. Беше с три години по-голяма от мен и беше дошла на гости на баба си за лятото. Току-що бях станал на четиринадесет. Не беше влюбване, не беше и връзка, а нещо като житейски урок.

— Мег? — бях така облекчен, че не е поредната жена, която се опитва да се хвърли на врата ми.

— И си спомня името ми? Впечатлена съм — усмихна се тя, погледна бармана и си поръча „Джак Даниелс“ и кока-кола.

— Един мъж никога не забравя първото си момиче.

Тя се размърда на стола си, кръстоса крака и ме огледа. Дългата й тъмна коса падна напред през едното й рамо. Винаги бе имала много дълга коса. Когато бях малък, това беше едно от нещата, които харесвах най-много у нея.

— Да, повечето мъже не забравят, но ти не си „повечето мъже“. Животът ти е по-различен. Не може славата да не те е променила.

— Баща ми е известният, не аз — казах рязко.

Мразя, когато жените искат да говорят за неща, от които или не разбират, или не знаят нищо за тях. С Мег се бяхме чукали няколко пъти, но по онова време тя не знаеше нищо за мен.

— Хм. Както и да е. Та защо си тъжен?

Не беше точно така. Не бях тъжен, а изпотрошен. Но нямах намерение да разголвам душата си пред нея и да плача на рамото й.

— Добре съм — отговорих и погледнах към дансинга с надеждата да уловя погледа на Грант. Исках да си тръгвам.

— Изглеждаш сякаш някоя ти е разбила сърцето или го е изгорила в ада и сега не знам какво да те правя — каза и вдигна чашата с напитката си.

— Мег, няма да говоря с теб за личния си живот — предупреждението в гласа ми изкънтя кристалночисто и ясно.

— Спокойно, красавецо. Не исках да те ядосвам. Просто се опитвах да те заприказвам.

Личният ми живот не беше „заприказване“.

— Ако си искала да ме заприказваш, да ме беше питала за шибаното време — почти изкрещях.

Тя не отговори, за което бях повече от благодарен.

Може би Блеър бе продължила с живота си. Без мен. Може би напълно ме бе изоставила и забравила.

— Върнах се тук, за да се грижа за баба. Много е болна. А и исках да направя нещо ново с живота си. Неотдавна се разведох. Беше доста неприятно и драматично. Исках да се махна от Чикаго. Ще остана тук поне шест месеца. Въпросът ми е дали през цялото време ще се държиш така, или ще бъдеш малко по-мил с мен в близко бъдеще?

Искаше да се виждаме? Не, не бях готов за това. И точно се канех да й отговоря, когато телефонът ми започна да вибрира. Извадих го и се загледах в съобщението. Бях доволен, че имам малко време да обмисля отговора си към Мег.

Номерът беше непознат, но първото изречение веднага прикова вниманието ми.

„Здрасти, аз съм Бети“.

Дъхът ми буквално спря, сякаш дробовете ми се парализираха. Едва успях да натисна бутона и да прочета останалата част от съобщението.

„Здрасти, аз съм Бети. Ако не си напълно задръстен глупак и идиот, ще се събудиш и ще запретнеш ръкави за изпълнението на програмата“.

Какво означаваше това? Какво пропусках? Дали Блеър беше в Розмари? Това ли искаше да ми каже? Станах и оставих на бара достатъчно пари, за да платя за бирата си и за питието на Мег.

— Трябва да тръгвам. Радвам се, че се видяхме. Пази се — казах след кратък размисъл. Може би беше редно някак да се извиня за поведението си.

Тръгнах към дансинга, където Грант се опитваше да чука на сухо някаква червенокоса. Погледнах го в очите, кимнах и казах:

— Сега.

След което тръгнах към изхода. Ако не побързаше, щях да го оставя тук. Давах му време, докато стигна до рейндж роувъра.

„Трябва да е пристигнала“. Само това беше. И сега ми предстоеше да разбера. Като попитам Бети. Доброто възпитание изискваше да отговоря и да разбера какво иска да каже с това неразбираемо съобщение.