Аби Глайнс
Твърде далеч: Никога (6)

Блеър

Бети спря на паркинга на „Деъри К“. Забелязах малкия син фолксваген на Кали и реших да не излизам от колата. Откакто се върнах, се бяхме засекли само два пъти и тя едва не ми издра очите. Беше се вкопчила в Кейн още от гимназията и сега бе решила, че съм дошла да им опропастя връзката, която бе извоювала с такива огромни напъни и усилия.

Не съм искала нищо подобно. Можеше да си го задържи.

Бети отвори вратата да излиза, но аз я хванах за ръката.

— Нека говорим тук.

— Но аз искам сладолед с „Орео“ — отговори недоволно тя.

— Не мога да говоря там. Прекалено много хора ме познават — обясних.

Бети въздъхна и се облегна на седалката.

— Добре де. Така или иначе задникът ми няма нужда от още сладолед и бисквитки.

Усмихнах се и се отпуснах. Прозорците бяха матирани и никой не можеше да ни види вътре, макар че хората минаваха и оглеждаха красивата кола на Джейс. Никой по тези места не караше кола дори и на една четвърт от цената на неговата.

— Ще карам направо, Блеър. Липсваш ми. Никога преди не съм имала близка приятелка. Никога. После ти се появи и… изчезна. Никак не ми е хубаво без теб. Нямам на кого да разказвам за сексуалния си живот с Джейс и колко е сладък и мил напоследък, което никога нямаше да постигна, ако не беше ти, ако не те бях послушала. Просто ми липсваш.

Сълзи опариха очите ми. Беше толкова хубаво някой да ти каже, че му липсваш. И тя ми беше липсвала. Липсваха ми много неща.

— И ти ми липсваше — отговорих. Надявах се да успея да задържа сълзите си.

Бети кимна и се усмихна.

— Добре. Това е добре, защото искам да се върнеш с мен и да живееш при мен. Джейс ми взе апартамент на брега. На територията на клуба е. Отказах да ми плаща наема, затова ми трябва съквартирантка. Моля те, върни се. Имам нужда от теб. И Уудс каза, че можеш веднага да се върнеш на работа.

Да се върна в Розмари? Та Ръш беше там! И Нан… И баща ми. Не, не можех да се върна, не можех да се изправя лице в лице с тях. Те щяха да идват в клуба. Дали баща ми щеше да води Нан на голф? Имах ли сили да ги гледам заедно? Не, не можех. Колкото и да исках, не можех. Това беше много повече, отколкото можех да понеса.

— Не мога — казах задавено.

Искаше ми се да можех, но не, това беше невъзможно. Не знаех къде да отида сега, при положение че бях бременна, но със сигурност не можех да се върна в Розмари.

— Моля те, Блеър. Той много страда за теб. Не е излизал от къщата. Джейс каза, че бил за окайване.

Гневната рана в гърдите ми пак пламна. Не исках да чувам точно това, не исках да го боли. Честно казано, бях си представяла, че е продължил с купоните, с жените, с нормалния си живот, че просто се е разделил със спомена за мен. Не исках да тъгува, не исках да го боли, просто исках всеки да продължи с живота си. Но може би аз никога нямаше да успея да продължа. Винаги щеше да има нещо, което да ми напомня за Ръш.

— Не мога да се видя с тях. С никого от тях. Ще е прекалено трудно…

Не, не можех да кажа на Бети, че съм бременна. Та аз самата не бях имала време да го осъзная. Не бях готова да кажа на когото и да е. Може би никога нямаше да кажа на никого. Скоро щях да замина оттук, да отида някъде, където никой не ме познава. Да започна нов живот.

— Твоят… баща ти де… и Джорджиана не са там. Напуснаха къщата, дори не са в града. Нан е там, но сега е по-кротка. Мисля, че се тревожи за Ръш. В началото може и да ти е трудно, но после трябва да махнеш лейкопласта рязко и всичко ще е наред. Освен това, когато казах на Уудс, че се връщаш, направо грейна. Момчето е повече от заинтересовано.

Не исках Уудс. И нищо нямаше да премахне болката. Никога. Бети не знаеше всичко. Не можех да й кажа, не и днес.

— Колкото и да ми се иска… просто не мога. Съжалявам.

Наистина съжалявах. Да се преместя при Бети и да ме вземат обратно на работа? Да, това беше решението на всички мои проблеми. Почти на всички.

Бети въздъхна ядно, облегна глава назад и затвори очи.

— Добре, разбирам. Не ми харесва, но разбирам.

Пресегнах се и я хванах за ръката. Така ми се искаше нещата да се бяха развили по друг начин. Ако Ръш беше просто някакво обикновено момче, с което съм скъсала ей така, щеше да е лесно. Но Ръш не беше обикновен и никога нямаше да бъде. Той беше много повече. Много повече, отколкото Бети би разбрала.

— Засега ще спра да те притискам, но няма да си взема друга съквартирантка — каза и стисна ръката ми. — Ще ти дам седмица да си помислиш. Но после трябва да намеря някого, който да ми помага за сметките. И на теб ще ти е необходим човек, който да ти помогне. Помисли за това.

Разбирах какво иска от мен, но бях повече от сигурна, че чакането й ще е напразно.

— Добре, разбрахме се — каза тя. — Ще се прибера и ще се моля на Бог, ако изобщо си спомня коя съм. — Тя ми смигна и ме прегърна силно. — И ми обещай, че ще започнеш да се храниш. Станала си кожа и кости.

— Добре — съгласих се и за пръв път се запитах дали това изобщо е възможно.

— Ако ще тръгвам към Розмари без теб, защо не излезем някъде? Така или иначе трябва да пренощувам, преди да тръгна. Пътят е много дълъг. Може да отидем да се позабавляваме и после да отседнем в хотел.

Кимнах.

— Звучи супер. Но никакви кънтри барове повече.

Не можех да се насиля да вляза в такова нещо, не и толкова скоро след Ръш. Бети се замисли.

— Добре, но има ли нещо друго в този град?

Права беше.

— Може да отидем до Бирмингам. Това е най-близкият голям град.

— Идеално. Да вървим да се забавляваме.

 

 

Когато спряхме пред къщата на баба Кю, веднага я забелязах на верандата. Седеше на масата и чистеше грах. Не исках да се изправям лице в лице с нея, но тя ми бе дала подслон, без да ми поиска нищо в замяна. Заслужаваше да й се обясни, ако изобщо искаше някакво обяснение. Не бях сигурна, че Кейн й е казал нещо. За мое огромно облекчение, никъде не виждах джипа му.

— Искаш ли да остана в колата? — попита Бети.

Да, би било много по-лесно, ако останеше да ме чака в колата, но баба Кю щеше да я види и да ми се скара, че съм нелюбезна, и щеше да ме принуди да я поканя да влезе.

— Ела с мен — казах и отворих вратата на колата.

Бети излезе и тръгна на крачка след мен. Баба Кю не беше вдигнала поглед от граха в скута си, но знаех, че ни е чула. Знам, че мислеше какво да ми каже и как да ми го каже. Кейн със сигурност й бе разказал за случилото се. Мамка му!

Погледнах я. Тя продължаваше да чисти граха си, без да проронва и дума. Късата й, подстригана на черта побеляла коса почти скриваше очите й. Не ме поглеждаше и явно не искаше и аз да я гледам в очите. Би било толкова лесно да вляза направо и да се възползвам от факта, че отказва да ми говори, но това беше нейният дом. И ако не ме искаше тук, трябваше да вляза и да си опаковам нещата. И да замина.

— Здрасти, бабо Кю — казах и застанах до нея, чакайки да вдигне поглед към мен.

Мълчеше. Със сигурност ми беше сърдита. Разочарована или ядосана — не бях сигурна кое от двете. В момента наистина мразех Кейн заради това, че й е казал. Не можеше ли поне веднъж да си държи устата затворена?

— Това е най-добрата ми приятелка, Бети. Дойде да ме види.

Баба Кю най-накрая вдигна поглед към нея, усмихна й се и каза:

— Покани я и й направи голяма чаша студен чай. И й дай едно от кексчетата, които изстиват на масата. После се върни тук. Искам да поговорим за минутка.

Това не беше молба, а заповед. Кимнах и поведох Бети навътре в къщата.

— Да не би да си я ядосала? — прошепна Бети, когато се отдалечихме на безопасно разстояние от баба Кю. Не знаех как да й отговоря. Не бях сигурна дали съм я ядосала.

— Още не знам — отговорих.

Отидох до шкафа, извадих голяма чаша и се захванах със студения чай на Бети. Дори не я попитах дали иска. Просто се опитвах да изпълня всичко, което баба Кю ми каза.

— Ето, пий и си яж кексчето. Връщам се след минутка — казах и забързах да се върна на верандата.

Да се почва, че да се свършва.

Дървените дъски пукаха под нозете ми, докато вървях към масата, където седеше баба Кю. Забравих, че мрежата против комари беше стара и винаги трябваше да се придържа, когато се затваря. Сега се блъсна зад гърба ми и ръждясалите пружини изскърцаха като с писък. Спомних си детството си, когато прекарвах цели следобеди тук и чистех грах с нея. Не исках да ми се сърди. Стомахът ми се сви от притеснение.

— Седни и престани да гледаш така уплашено. Имам чувството, че всеки момент ще се разплачеш. Добрата новина е, че те обичам като мое собствено дете. И мислех, че един ден ще станеш едно от моите деца — спря и поклати глава. — Това глупаво момче не можа да си събере акъла. Надявах се да се събуди, преди да е станало прекалено късно. Е, не се събуди, не прогледна, нали? Ти замина и си намери друг.

Не очаквах такъв разговор. Седнах на стола срещу нея и започнах да беля грах, за да не се налага да я поглеждам в очите.

— С Кейн приключихме преди три години. Нищо от събитията, които се случват сега, не може да промени нещата. Той е мой приятел и това е всичко.

Баба Кю измънка нещо изпод носа си и се размърда на люлката, на която се бе настанила.

— Това не го вярвам. Като деца бяхте неразделни. Когато Кейн беше момче, не можеше да откъсне очи от теб. Беше толкова забавно да го гледа човек. Обожаваше те, а самият той не го осъзнаваше. Но когато момчетата влязат в тези побъркани тийнейджърски години, си изгубват ума и не знаят как да обичат. Не ми харесва, че той загуби ума си по други глупости и в крайна сметка загуби теб. Защото за Кейн няма да има друга Блеър. Ти беше неговата Блеър, ти беше неговото момиче.

Не казваше нищо за теста ми за бременност. Дали Кейн й беше изтропал, че съм го купила? Не исках да правя разбор на миналото си с Кейн. Имахме прекалено дълга история, но в тази история имаше тъга и огорчение. Не исках да се загубвам там, не сега. По онова време живеех в лъжата, изфабрикувана от баща ми. Всичко, което ми напомняше за онези години, ми причиняваше болка.

— Кейн минавал ли е насам днес? — попитах.

— Да, дойде тази сутрин да те търси. Казах му, че си излязла рано и няма да се върнеш скоро. Правилно бях предположила. Той изглеждаше разтревожен и объркан и тръгна след теб. Не ми каза нищо друго. Но беше плакал. Не си спомням да съм го виждала разплакан, откакто беше бебе.

Плакал? Затворих очи и пуснах граха в голямата пластмасова купа, която баба Кю винаги използваше за събиране на зърната. Не, Кейн не може да е бил разстроен, не е възможно да е плакал. Защо му беше толкова трудно да приеме нещата такива, каквито са сега.

— Кога беше това? — попитах и се опитах да пресметна преди колко време се бяхме видели на паркинга пред аптеката, когато му казах всичко, което мисля за връзката ни.

— А, рано сутринта беше. Преди около девет часа. Не беше на себе си, момиче. Поне се опитай да го намериш и да поговориш с него. Независимо какво изпитваш към него, той трябва да чуе от твоята уста, че всичко е наред.

Кимнах и станах.

— Мога ли да ползвам телефона ти?

— Разбира се, че можеш. И изяж едно кексче, докато си вътре. След като Кейн избяга тази сутрин, направих достатъчно за цяла армия. Те са му любимите.

— С череши — допълних и тя ми се усмихна.

В очите й можех да видя толкова много истини. Познавах Кейн. Нищо в поведението му не ме учудваше, нищо в характера му не ме изненадваше. Разбирах го. Имахме минало. Обичах семейството му. И те ме обичаха. Това беше сигурното място, безопасното място за мен.

Бети ме чакаше до вратата и вече ми подаваше телефона си. Очевидно бе слушала. Отпи от сладкия чай и каза:

— Обади се на момчето, не го отлагай повече.

Взех телефона и влязох в хола да остана насаме, докато говоря с Кейн. Набрах номера, който знаех наизуст. Не си го беше сменял, откакто получи първия си мобилен телефон, когато стана на шестнадесет.

— Ало? — усетих колебанието в гласа му. Нещо не беше наред. Звучеше сякаш носът му е запушен.

— Кейн? Добре ли си? — попитах разтревожено и дори с лека паника.

Той не отговори веднага. Въздъхна дълбоко и чак тогава отвърна:

— Блеър. Да… добре съм.

— Къде си?

Той се покашля и след това отговори:

— Аз… ами… аз съм в Розмари Бийч.

„В Розмари? Моля? Как така?“

Паднах на дивана — краката ми буквално отказаха да ме държат. Дали бе отишъл да каже на Ръш за теста за бременност? Сърцето ми силно заблъска в гърдите. Затворих очи да се преборя с болката и най-сетне се опитах да задам въпроса:

— Защо си в Розмари? Моля те, кажи ми, че не си се опитал…

Не можех да продължа. Знаех, че Бети е в другата стая и най-вероятно слуша.

— Трябваше да видя лицето му. Трябваше да се убедя, че те обича. Исках да знам… защото… просто исках да знам.

Нямаше никаква логика.

— Какво му каза? Как го намери? Намери ли го?

Може би не бе успял да го намери? Може би все още можех да спра това.

Кейн се изсмя в слушалката.

— О, да, намерих го. И още как. Не беше трудно. Градът е малък и всеки знае къде живее синът на рок звездата.

„О, боже! О, боже! О, боже!“

— Какво му каза? — попитах бавно и усетих как ужасът ме стиска за гърлото.

— Не съм му казал. Моля те, не ме мисли за чак толкова подъл. Не бих ти причинил такова нещо. Дай ми шанс, моля те. Изневерявах ти, защото бях побъркан от хормони тийнейджър. По дяволите, Блеър, кога ще ми простиш? Дали цял живот трябва да изкупвам една грешка? Съжалявам. Господи! Толкова много съжалявам. Ако можех да върна времето назад, бих поправил всичко. Но не мога — млъкна и издаде някакъв странен звук, сякаш нещо го болеше.

— Кейн, какво става? Какво ти има? Добре ли си? — попитах.

Не исках да мисля за думите му сега, исках да се правя, че не съм ги чула. Знаех, че съжалява. Аз също съжалявах. Но не, никога нямаше да забравя. Никога нямаше да ми мине. Едно е да простиш, друго е да забравиш.

— Добре съм. Леко съм пребит. Да го кажа с други думи, момчето не ме харесва особено.

„Момчето? Ръш? Ръш го е наранил? Набил?“.

Не, това не беше в негов стил.

— Кое момче?

Кейн въздъхна.

— Ръш.

Ченето ми буквално увисна, не разбирах. „Ръш е ударил Кейн?“.

— Не, не, не разбирам.

— Всичко е наред. Взех си хотел за една вечер. Ще остана да спя тук и се прибирам на сутринта. Трябва да поговорим за някои неща.

— Кейн, защо Ръш те удари?

Още една дълга пауза и тежка въздишка.

— Защото исках да знам нещо, което той очевидно не считаше, че ми влиза в работата. Ще се видим утре.

„Задавал е въпроси? Какво го е питал?“.

— Блеър, не е нужно да му казваш. Аз ще се грижа за теб. Просто… трябва да поговорим.

Той да се грижи за мен? За какво говореше? Нямаше да му позволя да се грижи за мен.

— Къде точно си отседнал?

— Някакъв хотел извън Розмари. В тоя град всеки си мисли, че лайното му не мирише. Всичко е пет пъти по-скъпо.

— Добре, легни си. Ще се видим утре — казах и затворих.

Бети влезе в стаята. Погледна ме въпросително и зачака да й разкажа. Знаех, че е подслушвала. Това беше Бети все пак.

— Искам да отида до Розмари — казах и се изправих.

Не можех да оставя Кейн пребит в някаква хотелска стая. Не можех и да рискувам — можеше да му скимне да се върне и да се опита да говори с Ръш. Ако Бети се съгласеше да ме закара дотам, щях да видя как е и да се върна с него на сутринта.

Бети кимна и на устните й се появи мъничка лукава усмивка. Знаех, че е безкрайно щастлива от развоя на събитията, но аз нямах никакво намерение да оставам там, не разбирах защо се вълнува толкова много. Нямаше смисъл да се надява.

— Отивам заради Кейн. Няма да… не мога да остана.

— Да, разбира се. Знам — отвърна тя, но бях наясно, че не ми вярва.

Не бях в настроение да я разубеждавам.

Подадох й телефона и отидох до стаята си, за да си опаковам някои неща.