Аби Глайнс
Твърде далеч: Никога (41)

Ръш

Къщата беше тъмна и тиха. Отключих вратата и влязох.

Ако Блеър беше сама, не би изключила осветлението. Толкова бързах да се прибера у дома при нея, след като говорих с Нан, че дори не помислих за вероятността вече да ме е напуснала. Дали ме беше напуснала?

Побягнах нагоре по стълбите, вземах по две стъпала наведнъж. Когато стигнах до най-горната площадка, хукнах. Сърцето ми щеше да изскочи. Може би си бе отишла? Не, трябваше да е тук. Трябваше да й кажа всичко. Трябваше да й кажа, че нещата са различни. Трябваше да й кажа, че помня майка й, че помня онези палачинки с формата на Мики Маус. Трябваше да й кажа, че ще бъда мъжът, когото заслужава. Щях да бъда най-добрият баща на света.

Щях да изкъртя вратата към стаята си. Хукнах по тесните стълби.

„Боже, ако те има, нека да е тук. Нека да е тук“.

Леглото беше празно. Не.

НЕ!

Заоглеждах стаята да търся вещите й и някакъв признак, че не ме е напуснала. Не можеше да е заминала! Не можеше! Щях да я преследвам, където и да отиде. Щях да се превърна в нейна сянка, докато ме изслуша и ми прости.

— Ръш? — гласът й буквално се заби в мозъка ми. Обърнах глава и я видях седнала на дивана. Косата й беше рошава, лицето сънливо, божествено.

— Тук си — паднах на колене и сложих глава в скута й. Тя беше тук, не си беше отишла.

Ръцете й се плъзнаха в косата ми.

— Да, тук съм — гласът й беше несигурен.

Вероятно я плашех с този изблик, но ми трябваше поне минута да осъзная, да се убедя, че не сънувам и че не ме е напуснала. Значи, не бях опропастил всичко до основи. Не исках да бъда като баща й. Онзи изгубен, празен човек, когото видях вчера… Никога нямаше да стана като него. А знаех, че без Блеър ме чака същата съдба.

— Добре ли си? — попита тя.

Кимнах, но не вдигнах глава от скута й. Тя продължаваше да ме успокоява, да ме гали, да се опитва да отнеме болката ми. Когато се почувствах уверен, че мога да говоря, без да се разпадна или да зарева като жена, събрах сили и я погледнах.

— Обичам те — прозвуча свирепо, почти като ругатня.

Лека, тъжна усмивка повдигна ъгълчетата на устните й.

— Знам, и няма от какво да се притесняваш. Разбирам. Няма да те карам да избираш. Искам само да си щастлив. Заслужаваш да бъдеш щастлив. Имах доста време да помисля и знам, че ще бъда добре. Не е нужно да се притесняваш за мен. Мога да се справя сама.

Не бях сигурен, че изобщо проумявам какво се опитва да ми каже. Какво да прави сама?

— Моля? — попитах и се опитах да си припомня точно какво ми каза преди секунда.

— Говорих с баща си днес. Знам всичко. Трудно е за разбиране, но има логика и някак нещата са по̀ обясними сега.

Ейб е бил тук? Дошъл е да й каже истината? Тя знаеше, добре, но това, което казваше… нямаше никаква логика.

— Бебо, може би защото не съм спал добре през последните осем дни или защото съм толкова щастлив, че си тук, не мога да разбера какво се опитваш да ми кажеш.

Една сълза блесна в окото й. Скочих и я сложих в скута си. Не исках да плаче заради мен. Защо плачеше? Мислех, че сега трябва да сме щастливи. Тя знаеше истината, винаги бе знаела истината за майка си. Тя е била невинна, честна и чиста жена, точно както тя ни казваше. Аз си бях у дома и бях готов да бъда всичко онова, което тя заслужаваше. За нейното щастие бих платил с живота си.

— Обичам те и именно затова те пускам на свобода. Искам да намериш живота, който ще те направи щастлив. Не искам да съм каишката около вратата ти, оковите на краката ти.

— Какво каза? — все още не можех да проумея какво означава това „пускам те“. Никога нямаше да й позволя.

— Ръш, чу ме много добре. Не прави нещата по-трудни, отколкото са — прошепна.

Гледах я и не вярвах. Тя наистина го мислеше. Бях я оставил тук сама да си мисли какви ли не глупости, докато аз седях до леглото на Нан. Трябваше да се обадя, но не го направих. Разбира се, че бе объркана и не проумяваше.

— Чуй ме добре, Блеър. Ако се опиташ да отидеш някъде, ще вървя след теб. Ще стана като твоя сянка. Няма да те изпусна от поглед, защото не мога да живея без теб. Направих много грешки, не искам дори да ги броя, но от този миг насетне всичко ще е наред. Кълна се, никога няма да се повтори. Сега знам, че единственото място, където трябва да съм, е тук, до теб. Никакви лъжи. Само ние двамата.

Тя подсмръкна и зарови лице в рамото ми. Придърпах я силно към себе си.

— Това е истината. Нуждая се от теб. Не можеш да ме напуснеш.

— Но аз не мога да се впиша в средата ти. Семейството ти ме мрази. Правя живота ти труден.

Ето къде грешеше.

— Не. Ти си моето семейство. Майка ми никога не е била моето семейство. Дори не се е опитвала да бъде истинска майка. Сестра ми може и да се опъва още малко, но ме помоли да те питам дали може да бъде част от живота на племенницата или племенника си. А относно това, че правиш живота ми труден… Не. Ти, Блеър Уин, ти го правиш изпълнен със смисъл, цялостен.

Устата й покри моята, ръката й се уви в юмрук около тениската ми и езикът й се плъзна в устата ми. Толкова ми беше липсвала. Как съм могъл дори за секунда да помисля, че мога да оживея без това… без нея. Нямам никаква представа на кой свят съм бил.