Аби Глайнс
Твърде далеч: Никога (34)

Блеър

Учениците се върнаха на училище, студентите заминаха за колежите и университетите, всички почиващи си заминаха там, където работеха и живееха през зимата. В клуба идваха все по-малко хора.

Но най-голямата ми тревога бе, че Ръш повече не спомена нищо за предложението за брак. Нищо от деня, когато отвори дума за това в апартамента ми и каза, че е съобщил на майка си и баща ми. Понякога се чудех дали е променил решението си.

Ако Бети не ме питаше поне един път в седмицата дали е отворил дума за брак, щях да започна да си мисля, че всичко е било плод на въображението ми. И всеки път, когато й казвах, че не е споменал, тя се ядосваше все повече и повече, а сърцето ме болеше все по-силно и по-силно. Бях сигурна, че е премислил и че е преценил, че това би било грешка. Преди да спомене за брак, не си бях позволявала дори да мечтая, че Ръш би се оженил за мен. Представях си, че ще отгледаме бебето някак… той от тях, а аз от нас. И всеки път, когато мислите ми тръгнеха към бъдещето, аз умишлено блокирах идеята за брак. Не исках да се надявам на нещо, което никога нямаше да се случи.

Часовете ми намаляваха, защото имахме по-малко гости, и започвах да се питам дали не е време да потърся втора работа.

Когато влязох в спалната си, на леглото бяха пръснати листенца от рози, а в средата бе сложен плик с моето име — написано старателно и красиво. Взех плика и го отворих. Листът беше от най-скъпата хартия за писма с щампа Финли най-горе.

Чакай ме на брега.

С любов, Ръш

Неговият необичайно подреден и спретнат почерк ме накара да се усмихна. Отидох до гардероба и извадих бяла лятна рокля с две черни ивици по ръба. Ако случайно бе намислил някоя романтична вечеря, не исках да отида с работната униформа.

Сресах косата си, оправих грима и тръгнах към плажа. Ръш беше облечен с чифт спортни три четвърти панталони и риза. Поздравих се за решението си да се преоблека. Беше с гръб към мен. Ръцете му бяха заровени в джобовете. Стоеше прав, загледан в океана. Исках да спра да го погледам, да му се порадвам отстрани, но нямах търпение да го видя. Когато станах тази сутрин, вече беше тръгнал.

Слязох от пътеката и поех по пясъка. Макар че тълпите бяха оредели, беше все така горещо и слънчево. Когато наближих, видях нещо, написано в пясъка. Дори пръчката лежеше недалеч от написаното.

Спрях и прочетох на глас:

— Блеър Уин, ще се омъжиш ли за мен?

Докато се опитвах да проумея дали това е сън, или наистина се случва, той прекрачи буквите и коленичи пред мен.

В ръката му имаше малка кутийка. Той бавно я отвори и диамантеният пръстен улови всички слънчеви лъчи, и грейна пред очите ми. Беше като жив. И това наистина се случваше. Исках ли това да се случи? Да. Дали му имах доверие?

… Да.

Дали той беше готов? Не бях сигурна. Не исках да го прави заради бебето и заради обстоятелствата, не исках да се чувства притиснат. Беше толкова лесно да се наведа и да взема пръстена, но дали наистина той искаше точно това?

— Не се налага да го правиш — насилих се да кажа. Исках да съм откровена.

Не беше говорил с майка си и сестра си от седмици. Колкото и да ги мразех… Не, не ги мразех, просто не ги харесвах и не исках да заставам между него и семейството му.

Ръш поклати глава.

— Не, не се налага да правя каквото и да е. Но искам да прекарам остатъка от живота си с теб. С никого другиго, само с теб.

Това бяха правилните думи, но все още имах чувството, че нещо не е наред. Той беше млад, богат, разкошен мъж. Аз нямах какво да му предложа. Само щях да го вържа на едно място. Щях да променя света му.

— Не мога да направя това с теб. Не мога да бъда пречка за бъдещето ти. Ти заслужаваш да имаш свободата да правиш и да бъдеш каквото пожелаеш. Обещах ти, че ще бъдеш част от живота на бебето ни. Това няма да се промени, ако и когато си готов да ме напуснеш. Винаги ще ти позволявам да участваш в живота на детето ни.

— Не казвай нито дума повече, защото кълна се, ще те метна в океана — гледаше ме почти сурово, категорично. — Никой мъж не е обичал жена така, както аз обичам теб. Не знам какво още искаш да направя, за да ти го докажа. Никога нищо няма да бъде по-важно от теб. Не знам и какво още трябва да направя, за да ти го докажа. Не искам да си сама повече. Не е нужно. Няма да те нараня. Имам нужда от теб.

Може би не беше редно, може би беше грешка, но думите му докоснаха едно кътче в сърцето ми, до което никой не бе успял да достигне до този момент. Взех кутията и извадих пръстена.

— Красив е — казах му.

Наистина беше красив. Не беше прекалено натруфен, не беше прекалено голям. Беше семпъл и напълно съвършен.

— Нищо друго не е достойно за пръста ти — отговори, взе пръстена от ръката ми и пак коленичи пред мен. Очите му не се откъсваха от моите.

— Моля те, Блеър, омъжи се за мен.

Исках. Исках него.

— Да — казах и той сложи пръстена на ръката ми.

— Слава богу — прошепна той, стана и ме целуна гладно.

Беше истинско, беше истина и може би нямаше да е за дълго, но засега той беше мой. Ако искаше да си отиде, щях да намеря начин да го пусна. Но аз го обичах. И това никога нямаше да се промени.

— Ела да живееш с мен — помоли той.

— Не мога. Трябва да плащам моята част от наема — напомних му.

— Платих наема ти на пълната му стойност за цяла година. Всеки път, когато даваш пари на Уудс, той ги слага в спестовна сметка на твое име. Същото важи и за Бети. Моля те, премести се да живееш при мен.

Исках да съм му ядосана за тази постъпка зад гърба ми, но точно сега не можех. Целунах го по устните и кимнах.

— И моля те, престани да работиш.

— Не — казах твърдо. Това нямаше да стане.

— Сега си моя годеница. Ще бъдеш моя съпруга. Защо искаш да работиш в кънтри клуб? Не искаш ли да правиш нещо друго? Колеж може би? Искаш ли да учиш нещо? Не се опитвам да те лиша от избор, а се опитвам да ти предложа много повече избори.

Щях да бъда негова съпруга. Погледнах го и бавно започнах да осъзнавам какво означава това. Не биваше да се отказвам от колеж така, както се отказах от гимназията. Можех да уча и да имам хубава работа, нещо, което обичам да правя.

— Да, това би било много хубаво. Просто… нека се опитам да го осъзная. Прекалено много неща се случват. Прекалено бързо — казах и го прегърнах.