Аби Глайнс
Твърде далеч: Никога (3)

Ръш

Вълните се разбиваха в брега. Преди време това ме успокояваше. От малък идвах тук и гледах пенливата вода, и всеки път успявах да видя и хубавата страна на нещата.

Сега бях загубил и това.

Къщата беше празна. Майка ми и… онзи мъж, който трябваше да се пържи в ада за вечни времена, се бяха изнесли още преди три седмици, когато се прибрах от Алабама. Бях ядосан, изпочупен, подивял. Първо заплаших нищожеството, за което майка ми се беше омъжила, че ще го убия, и след това ги изгоних. Не исках да ги виждам. Трябваше да се обадя на майка ми да видя как е, но не можех да събера сили и желание. Винаги ми е било лесно да си обещая, че ще й простя, и почти винаги невъзможно да го направя.

Сестра ми бе минала няколко пъти да ме моли да поговорим. Нан не беше виновна, но не можех да говоря и с нея. Тя ми напомняше за това, което бях загубил. За това, което имах и успях да задържа за толкова кратко време. За това, което никога не бях очаквал, че ще намеря.

В един миг осъзнах, че дразнещият шум идва от входната врата на къщата. Някой блъскаше с все сила. После звънецът изкънтя и пак се заблъска. Кой, по дяволите, се бе раздрънкал точно сега?

Откакто Блеър си замина, никой, освен Нан и Грант не беше припарвал към къщата. Оставих бирата на масата и станах. Който и да беше решил да блъска по вратата ми, вероятно имаше причина да се появи и да рискува да ме вбеси.

Минах през къщата, която така и си остана съвсем чиста след последното идване на Хенриета. Лесно е да поддържаш чист дом, когато нямаш социален живот и когато не ти се изсипват стотици малоумници всяка седмица да трошат. Сега ми харесваше много повече.

Блъскането по вратата не спираше. Сега щях да му тегля една майна и да го разкарам. Но когато отворих, думите замръзнаха на езика ми. Никога не бях очаквал, че някога пак ще се срещна с този човек. Никога, за нищо на света. Бях го виждал само веднъж и на секундата го бях намразил. Сега ми беше дошъл на крака и веднага изпитах неистово желание да го хвана за раменете и да го блъскам, докато ми каже как е тя.

Дали беше добре? Къде живееше? Господи, надявах се да не живее с него. Ами ако той… не, не, не, не, не беше възможно. Тя не би го направила. Не и моята Блеър. Ръцете ми бавно се свиха в юмруци.

— Трябва да знам само едно — каза Кейн, момчето от миналото на Блеър, докато стоях и го гледах, и не вярвах на очите си. — Ти… — Млъкна и преглътна тежко. — Ти… и тя… мамка му!

Той свали бейзболната си шапка и прокара ръка през косата си. Под очите му имаше големи тъмни кръгове. Лицето му беше уморено, неспокойно. Сърцето ми буквално спря. Хванах го под мишниците и го разтърсих.

— Къде е Блеър? Добре ли е?

— Тя е… да… искам да кажа… да, добре е. Пусни ме, преди да си ми счупил ръцете — каза рязко и се изскубна от свитите ми около мускулите му ръце. — Блеър е здрава и е добре. В Съмит е. Но не съм дошъл затова.

Защо тогава бе дошъл? Имахме само една обща тема за разговор. Блеър.

— Когато напусна Съмит, тя беше невинна. Много невинна и чиста. Аз бях единственият й приятел. Само аз знам колко невинна беше. Заедно сме от деца. Но тази Блеър, която се върна у дома преди три седмици, не е онази, която замина от Съмит. Не говори много за случилото се тук. Искам само да знам… добре, ще го кажа бързо… ти чука ли я?

Зрението ми се замъгли. Единствената ми мисъл беше как да го убия. Той нямаше право да говори за нея така, не и с тези думи. Нямаше право да задава такива въпроси или да подлага невинността й на съмнение. Блеър беше невинна и чиста, по дяволите. Той нямаше никакво право.

— Мамка му! Ръш, пусни го! — гласът на Грант достигна до ушите ми като през тунел. Чух го, но юмрукът ми вече се стоварваше върху лицето на Кейн и кръвта бликна от носа му. Исках да кърви. Исках някой да прокърви заради всичко, което се случи. Мамка им на всички!

Две ръце се увиха около тялото ми и ме издърпаха. Кейн се запрепъва назад, ръцете му полетяха нагоре към носа. В очите му видях паника. Е… само в едното. Другото вече се подуваше и затваряше.

— Какво, по дяволите, му каза? — попита Грант иззад гърба ми, без да ме пуска. Стискаше ме да не го допребия.

— Да не си посмял да го кажеш пак, шибаняк! — изревах, когато Кейн отвори уста да обяснява.

Не можех да слушам как произнася същите думи за моята Блеър. Всичко между мен и нея беше чисто. Тя не беше мръсна тайна, не беше грешка, а той идва и се държи сякаш съм я омърсил! Блеър беше невинна и чиста. Изумително чиста — думите му не можеха да я засегнат и омърсят.

Ръцете на Грант се затегнаха още повече. Притегни ме назад към гърдите си.

— Трябва да тръгваш. Не мога да го задържа много дълго. Има около десет кила мускули повече от мен и не е никак лесно, повярвай ми. Бягай, пич. Бягай и не се обръщай. Извади късмет, че се появих, само това ще ти кажа.

Кейн кимна и се запрепъва към колата си. Гневът се уталожваше във вените ми, но все още го усещах. Исках да го нараня, исках да го боли. Исках да му избия от главата, че Блеър не е същото съвършено момиче, което е познавал, преди тя да реши да напусне Алабама. Той не знаеше нищо за мъката й, за тревогите и изпитанията й. Не знаеше нищо за ада, на който я беше подложило моето семейство. Как бе възможно този човек да се погрижи за нея? Изключено! Тя имаше нужда от мен.

— Ако те пусна, ще го гониш ли по пътя? — попита Грант и леко отпусна захвата си.

— Не — казах, изскубнах се и тръгнах към парапета да се хвана. Поех дъх няколко пъти, за да се опитам да се успокоя.

Болката се бе върнала. С пълна унищожителна сила. Бях успял да я заровя и последните няколко дни само пулсираше като гнойна рана, но когато видях тоя пъзльо, си спомних за онази нощ. Онази нощ, от която никога нямаше да се съвзема, която щях да преболедувам пак и пак, докато умра. Онази нощ, която ме жигоса завинаги.

— Мога ли да попитам за какво става дума, или ще биеш и мен? — попита Грант, застанал на разумно разстояние от мен.

Грант беше като истински брат. Майка ми и баща му се ожениха, когато бяхме малки, и ние двамата бяхме успели да изградим тази братска връзка. Макар че майка ми мина през още два брака след бащата на Грант, ние останахме семейство. Грант ме познаваше достатъчно добре. Разбира се, веднага се бе сетил, че става дума за Блеър.

— Бившето гадже на Блеър — отговорих, без да се обръщам към него.

Той се покашля и попита предпазливо:

— И е дошъл тука да злорадства или просто му направи лицето на кайма, защото преди години я е докосвал?

И двете.

Не, нито едното от двете.

— Не, дойде да ме пита за мен и Блеър. Пита за неща, които не му влизат в работата. И зададе въпроса си неправилно.

— Сега разбирам. Вижда ми се много логично — каза саркастично той. — И ти, разбира се, го накара да си плати за неправилно зададения въпрос. Сигурно си му счупил носа и трябва да кара със затворено око до Алабама. Най-сетне обърнах глава и казах раздразнено:

— Благодаря, че ме дръпна от него.

Грант кимна, отвори вратата и каза:

— Хайде да влезем да изиграем няколко игри и да пием бира.