Аби Глайнс
Твърде далеч: Никога (24)

Блеър

Трябваше ми съвсем обикновено легло за един човек. Ръш обаче искаше да ми купи огромна спалня и отказа да слуша повече по въпроса. Към леглото имаше тоалетка и разкошно огледало.

Направих грешката да се загледам в една прекрасна завивка, която вървеше в комплект с красиви възглавници. Преди да се усетя, той вече купуваше целия комплект с чаршафи и всичко. Не спирах да споря с него, но той се държеше сякаш не ме чува. Само ми намигна и продължи да поръчва и да дава указания на продавача.

Докато се върнем от обяд, защото той беше абсолютно категоричен, че трябва да ме нахрани, леглото беше доставено. Бети ни чакаше на вратата и се усмихваше. Определено беше щастлива от развоя на събитията.

— Благодаря, че ми позволи да направя това. Имах нужда. Знам, че няма да разбереш, но трябваше да го сторя — каза Ръш, преди да отворя вратата на колата.

Погледнах го с недоумение.

— Имал си нужда да ми купиш цялото обзавеждане за спалня заедно с чаршафите и всичко?

— Да, точно така.

Не разбирах, но кимнах. Ако наистина е било така, сега беше мой ред да оценя усилията му. Все още не можех да повярвам, че всичко това е мое. Щях да се чувствам като принцеса. В моя собствена стая.

— Благодаря за всичко. Не очаквах нищо повече от обикновено легло и не бях подготвена някой да ме поглези.

Ръш се наведе и ме целуна зад ухото.

— Това ли наричаш глезене? Не, не е, но имам намерението да ти покажа какво точно означава да те глезят.

Потръпнах и стиснах дръжката на вратата. Нямаше да му позволя да ми купува нищо повече. Трябваше да сложа край на това, но след целувката зад ухото, мисленето се превръщаше в почти невъзможна задача.

— Да отидем да видим как изглежда — каза и се облегна на седалката.

Пространство. Имах нужда от пространство. Не бях готова да… му скоча на врата.

Не беше добра идея. Контрол. От това се нуждаех. Хормоните ми започваха да побеждават.

Когато отворих вратата на колата, той хукна да ми помогне. След секунда вече стоеше пред мен и ми подаваше ръка да изляза, сякаш бях безпомощна и не можех да ходя на собствените си крака.

— Мога да изляза от колата, нали не си забравил, че не съм инвалид.

— Не, не съм забравил, но няма нищо забавно и красиво да излизаш сама от колата ми.

Засмях се, минах покрай него и тръгнах към Бети, която ни гледаше, сякаш пред очите й се разиграва любимият й телевизионен сериал.

— Май „Потъри Барн“ са решили да стоварят последната си доставка направо в спалнята ти — каза тя, усмихната като дете в сладкарница. — Може ли тази нощ да спя в твоето непоносимо голямо легло? Матракът е приказен!

— Не, тя трябва да се наспива добре. Не бива никой да й пречи — каза Ръш и ме прегърна през кръста, сякаш да брани мен и бебето ми.

Очите на Бети проследиха ръцете му около корема ми и тя каза щастливо:

— Ти знаеш.

— Да, знам.

Усещах напрежението в тялото му.

Чувствах се ужасно. Бети беше поредният човек, на когото бях казала за бебето, преди да кажа на Ръш. И той имаше всички основания да се сърди, да го боли, а аз… аз бях една лъжкиня. Дали това си мислеше сега? Дали щеше да ме напусне?

— Добре — каза Бети и отстъпи крачка назад, за да ни направи път да влезем.

— Защо не отидеш да видиш дали подреждат всичко така, както ти го искаш? — предложи той.

— Да, добра идея.

Беше ядосан, и с право. Отидох да видя къде слагат леглото и да му дам време да се успокои.

Момчетата си вършеха работата идеално, знаеха кое къде да поставят и реших да не ги безпокоя. Тръгнах обратно към хола и спрях.

— Сега е по-добре. Беше доста зле, гадеше й се от всичко, но от две сутрини не е повръщала.

— Обади ми се в секундата, в която се почувства зле — дори когато шептеше, звучеше като заповед.

— Да, ще ти се обадя. Не бях съгласна с идеята й „да не казваме нищо на Ръш“. Ти й го причини, следователно ти трябва да си до нея.

— Никъде няма да ходя — отвърна той.

— В твой интерес е да не го правиш.

Ръш се засмя.

— Ако не иска да живее с мен, поне има теб да я браниш.

— Точно така. Не си мисли, че няма да й помогна да изчезне, ако пак прецакаш нещо. Ако я нараниш, изчезва.

— Никога няма да я нараня. Никога повече.

Сърцето ми се сви, дробовете ми отказваха да поемат дъх. Исках да му вярвам. Исках да му имам доверие. Бебето беше наше. Толкова много неща не можех да простя, но трябваше да се науча как. Обичах го и бях сигурна, че винаги ще го обичам.

Влязох в стаята и се усмихнах.

— Момчетата слагат всичко, където му е мястото.

Ръш се пресегна към мен и ме стисна в прегръдката си. Напоследък го правеше доста често. Не каза нищо. Просто ме прегръщаше. Бети тактично излезе, а аз увих ръце около врата му.

Останахме така дълго. За пръв път от много, много време не се чувствах напълно сама.

Ръш не помоли да остане за през нощта. Бях изненадана. И не се и опита да направи нищо друго, освен да ме целуне по челото, което със сигурност нямаше да охлади сънищата ми. Събудих се точно преди оргазма, по-бясна от всякога. Отметнах завивките и седнах.

Днес пак трябваше да съм на работа за обедната смяна. Бях се обадила на Уудс да му обясня и да се извиня, че вчера побягнах така. Той каза, че разбира, и ме попита дали всичко е наред. Докато говорех с него, Ръш беше до мен и бях доста лаконична, за да не създавам излишно напрежение. Реших днес да говоря с Уудс насаме. Човекът проявяваше такова разбиране. През цялата седмица щях да съм вътре на сянка, само в събота бях навън заради турнира. На практика почти всички щяха да са навън.

Когато стигнах до кухнята, Джими ме чакаше с кутия с понички. Усмихнах се, вдигнах я и прочетох бележката върху нея.

Липсваше ми снощи. Не успях да ги изям сам. Надявам се нещата да са по-добре.

С любов, Джими

По дяволите! Бях забравила за уговорката ни да излезем да хапнем. Още един човек, на когото трябваше да се извинявам. Но преди това исках да изям една поничка с прясно мляко.