Аби Глайнс
Твърде далеч: Никога (22)

Блеър

За втори ден се събуждах, без да ми се гади. Даже накарах Бети да изпържи бекон, за да видя как ще ми подейства, преди да тръгна за обедната смяна. Реших, че щом мога да преживея бекона, ще успея да изкарам и обедната смяна. Стомахът ми се превъртя няколко пъти, гадеше ми се, но не повърнах. Нещата бавно се оправяха.

Обадих се на Уудс и му обещах, че всичко ще е наред. Той каза да отида, понеже не им стигали хората и имал нужда от мен.

Когато влязох, тридесет минути преди смяната ми да започне, Джими стоеше усмихнат и ме чакаше.

— Ето го и моето момиче. Радвам се, че този стомашен вирус премина. Изглеждаш много отслабнала. Колко време беше зле със стомаха?

Уудс бе казал единствено на Джими, че имам стомашен вирус и се възстановявам. И другите бяха питали, но не бяха получили никакво обяснение. Бях работила само на игрището, по две смени. След онзи случай с бекона не посмях да доближа кухнята.

— Вероятно съм отслабнала. Но съм сигурна, че доста скоро ще си го наваксам — отговорих и го прегърнах.

— Надявам се. Иначе ще те блъскам с понички, докато мога да те прегърна през кръста, без пръстите ми да се докосват.

Това щеше да се случи много по-рано, отколкото Джими предполагаше.

— Мога да хапна една още сега.

— Става. Ти и аз, след работа. Една кутия с дванадесет понички. С шоколад — каза той и ми подаде престилката.

— Звучи страхотно. Може да дойдеш да видиш апартамента ми. С Бети се нанесохме на ново място. Не е далеч, на територията на клуба е.

— Сериозно ли? Издигаш се в обществото, летиш направо — каза учудено, но с усмивка той.

Завързах престилката си и пъхнах айпада в предния джоб.

— Ако направиш салатите и студения чай, аз ще взема всички първи поръчки.

— Става — смигна ми той.

Тръгнах към ресторанта. За щастие, единствените клиенти бяха двама възрастни господа, които бях виждала и преди, но не знаех имената им. Взех поръчките им, сипах им кафе и се върнах да видя дали салатите са готови. Когато влязох в кухнята, Джими вече беше приготвил две и ми ги подаваше.

— Ето, съблазнителко, готова си.

— Благодаря, красавецо! — отговорих и отидох в ресторанта да занеса салатите, след което се върнах да взема газираната вода с лимон. Никой тук не си поръчваше просто вода.

Джими точно вървеше към кухнята.

— Току-що взех поръчката на онези две жени. Изглеждат сякаш се връщат от тенис. Мисля, че видях Хилъри. Май тя е домакиня днес. Говореше с още хора. Скоро ще е пълно.

Разбързах се да приготвя водата на двамата мъже и оставих поръчката им за раци в кухнята, където Джими ми се стори, меко казано, изплашен.

— Аз ще взема тая маса — каза и се опита да измъкне таблата от ръката ми.

— Не знам за какво говориш, Джими. Мога да нося табла — завъртях очи.

Дори не знаеше, че съм бременна, и вече се държеше глупаво…

И после го видях… ги видях. Не, Джими не се държеше глупаво. Той просто се бе опитвал да ме предпази. Ръш говореше с напрегнато сериозно изражение. И говореше с жена с дълга черна коса. Разкошна жена. Високи скули, изящно лице. Тъмни очи с гъсти черни мигли. Щях да повърна. Таблата с напитките се разклати в ръцете ми и Джими я пое от мен, преди да я изпусна на пода.

Не беше мой. Но аз… носех неговото бебе. Но пък… той не знаеше. Обаче… нищо не му попречи да прави любов с мен… не, да ме чука на плота в банята на Бети. И това болеше. Много болеше.

Преглътнах, но гърлото ми почти се бе затворило. Джими ми говореше нещо, но аз не го разбирах. Не бях в състояние да направя каквото и да е. Само ги гледах. Ръш се навеждаше към нея толкава близо, прилошаваше ми. Сякаш й казваше нещо, което никой не биваше да чуе.

Очите й се откъснаха от него и ме погледна. Беше красива, изящна… всичко, което аз не бях. Тя беше жена. Аз бях момиче. Жалко момиче.

Трябваше да се махна и да спра да търся причините. Макар че двамата бяха спрели да говорят, аз стоях като замръзнала и не можех да отлепя крака от пода. Тя ме видя, огледа ме и челото й леко се сбръчка. Не исках да започне да разпитва Ръш за мен, не исках да ме сочи с пръст пред всички. Обърнах се и побягнах навън.

В мига, в който гостите не можеха вече да ме видят, хукнах, но това не продължи дълго, защото се ударих в масивните гърди на Уудс.

— Какво става, слънчице? Накъде си хукнала? Миризмата все още ли е прекалено силна? — попита и пъхна пръст под брадичката ми, за да ме накара да го погледна в очите.

Поклатих глава. Една сълза избяга от окото ми. Не, нямаше да плача за това. Нямаше да плача, по дяволите. Аз си го изпросих. Аз го отблъснах. Използвах го за секс и го зарязах като нищожество. Какво, за бога, бях очаквала? Че все още ще обикаля край мен да ме моли до безкрай? Едва ли.

— Съжалявам, Уудс. Дай ми минутка и ще се оправя. Обещавам. Само минутка да се съвзема и идвам.

Той успокоително погали ръката ми.

— Ръш ли е там? — попита колебливо.

— Да — казах през свито гърло, борейки се със сълзите, които пълнеха очите ми. Поех дълбоко дъх, примигнах и се опитах да ги преглътна.

Нямаше да мога да го направя. Нямаше да мога да се справя с лудостта на емоциите си.

— С някой друг?

Само кимнах. Не исках дори да го кажа на глас.

— Искаш ли да отидеш в офиса ми и да се успокоиш. Да изчакаш, докато си идат?

Да, исках. Исках да се скрия от това, но не можех. Трябваше да се науча да живея с това. Ръш щеше да е тук още месец. Трябваше да свикна да го виждам с други жени.

— Мога да се справя. Просто бях леко изненадана. Това е.

Уудс вдигна поглед от очите ми и лицето му се вледени. Нежността бе изместена от суров гняв.

— Махай се. Само това й трябва сега — каза сурово той.

— Махни си ръцете от нея, Уудс — чух гласа на Ръш.

Направих крачка назад от прегръдката на Уудс, но погледът ми остана забит в земята. Не можех да погледна Ръш в очите, но и не исках да се бие с Уудс. Нямах представа как изглеждаше Ръш, защото нямах никакво желание да видя.

— Добре съм, Уудс. Връщам се на работа — промърморих и се обърнах да тръгвам към кухнята.

— Блеър, недей. Говори с мен — умоляваше ме Ръш.

— Направил си вече достатъчно глупости. Сега я остави на мира. Тя няма нужда от теб, Ръш. Не сега — извика Уудс.

— Нищо не знаеш — изръмжа свирепо Ръш и Уудс направи крачка към него. Или щеше да му каже, че съм бременна, или щеше да каже нещо, с което да му намекне, че знае нещо, което Ръш дори и не подозира, или щяха да се сбият. И аз пак трябваше да се намеся да оправя поредния бой между мъже.

Обърнах се и застанах пред Ръш. Погледнах Уудс.

— Всичко е наред. Остави ме за минутка с него. Не е направил нищо нередно. Просто реагирах малко по-емоционално. Това е.

Уудс стисна зъби, мускулите на лицето му се движеха с бясна скорост. Очевидно му беше трудно да си държи устата затворена. Най-сетне кимна и се отдалечи. Сега беше време да се изправя пред Ръш.

— Блеър — каза нежно Ръш, протегна ръка и хвана моята. — Моля те, погледни ме.

Можех да го направя. Трябваше да го направя. Обърнах се. Не дръпнах ръката си от неговата. Трябваше да се отдръпна, но не можех, все още не можех. Бях го видяла с жена, която вероятно топлеше леглото му през нощта, а единственото, което правех аз, бе да бягам от него, да го отблъсквам, когато искаше да ме доближи, да му показвам колко ми е безразличен. И точно така щях да го загубя. И нашето бебе щеше да го загуби. Но… нима някога съм го имала?

Вдигнах очи и видях тревогата и страха в неговите. Знаех, че не иска да ме разстройва. Това бе едно от нещата, които обичах в него.

— Няма проблем, наистина. Преиграх. Бях малко изненадана, но нищо повече. Трябваше да се сетя, че си продължил с живота си. Просто…

— Престани! — прекъсна ме той и ме придърпа към себе си. — Не съм продължил нищо. Това, което видя… Мег е приятелка от детството ми. Това е всичко. Не означава нищо за мен. Дойдох да те търся, бях на голф игрището и чаках да се появиш, но попаднах на нея и тя предложи да обядваме. Това е. Не знаех къде и от колко работиш днес. Никога не бих направил това, в което ме обвиняваш. Не съм сторил нищо лошо. Обичам те, Блеър. Само теб. Не съм с никоя друга. И никога няма да бъда.

Исках да му вярвам. Колкото и грешно и егоистично от моя страна да звучи, исках да вярвам, че ме обича достатъчно, за да може това да го спре и никога да не пожелава друга жена. Отблъсквах го, лъжех го, а мразех да ме лъжат. Какво е това? И той щеше да ме намрази, ако разбереше, че го лъжа. Трябваше да му кажа. Много скоро. Не исках да ме мрази, но не можех и да му имам доверие. И ако продължавах да го лъжа, дали нещата щяха да са по-добре? Дали лъжата някога е била оправдано средство? И после как той би ми имал доверие?

— Бременна съм.

Думите излязоха, преди да осъзная какво правя. Ръката ми с ужас покри устата ми, докато наблюдавах как очите му се разширяват. После се обърнах и хукнах като луда.