Аби Глайнс
Твърде далеч: Никога (11)

Ръш

Почуках веднъж и без да дочакам да ми се отговори, отворих вратата и влязох в апартамента на Нан. Колата й беше паркирана отпред — нямаше начин да не е тук. Исках просто да знае, че съм аз. Веднъж направих грешката да вляза, без да почукам, и заварих сестра си възседнала някакъв. После исках да изсипя белина в очите и мозъка си, за да забравя.

— Нан, аз съм. Трябва да поговорим — извиках и затворих вратата зад гърба си.

Влязох в хола и тогава чух приглушени гласове от спалнята. За малко да се обърна и да си тръгна, но това, за което бях дошъл, беше по-важно. Гостенинът, който очевидно бе останал през нощта, трябваше да си тръгне. Минаваше единадесет.

Вратата на спалнята й се отвори и Нан излезе, но веднага затвори зад гърба си. Който и да се криеше зад вратата, явно нямаше намерение да си тръгва. Интересно. Вероятно го познавах. Нямаше друга причина да го крие там.

— Някога да си чувал, че нормалните хора чукат или се обаждат, преди да отидат някъде на гости? — изсъска тя и направи няколко крачки в хола, облечена само с някаква копринена туника. Колкото повече порастваше, толкова повече заприличваше на майка ни.

— Обяд е, Нан. Не можеш да го държиш в леглото цял ден — казах и отворих вратата, която водеше към балкона с изглед към морето. — Искам да говорим и не в хола, където приятелчето ти може да ни подслушва.

Нан завъртя очи и излезе на балкона.

— Струва ми се доста странно, че от седмици се опитвам да говоря с теб, но ти ми отказваш. Но когато ТИ решиш, че ти се говори, си мислиш, че можеш да нахлуеш ей така в апартамента ми, сякаш аз нямам никакъв живот. Аз поне се обаждам, преди да дойда — започваше и да звучи като майка ни.

— Нан, този апартамент е мой. Мога да идвам, когато си поискам — напомних й. Трябваше да замине в средата на август за огромната къща, в която живееха и други момичета от колежа, и да си седне на задника да си избере специалност. Колежът беше нещо като развиване на социална дейност. Знаеше, че щя платя сметките и образованието й, и не се напъваше. Винаги се грижех за всичко в живота й.

— Много се зъбиш. За какво става дума? Още не съм пила кафе.

Освен това изобщо не се страхуваше от мен. Не исках да се страхува, но й беше време да порасне. Нямаше да допусна да прогони Блеър.

След месец Нан нямаше да е тук. Обикновено и аз заминавах по това време. Но не и тази година. Тази година щях да остана в Розмари. Майка ми трябваше да започне да се оглежда за място, където да живее през зимата, или да си седи в нейния апартамент. Нямаше да й дам да ползва къщата ми през останалата част от годината.

— Блеър се върна — казах директно.

Бях имал време да размишлявам и да погледна на нещата от друг ъгъл. Нан не беше жертвата. Вече не. Като дете, да, но Блеър също е била жертва на обстоятелствата.

Нан застина, очите й се наляха с омраза. Истината е, че Нан би трябвало да мрази баща си, а не Блеър.

— Не казвай нищо. Остави ме да говоря или ще накарам приятелчето ти в спалнята да напусне апартамента ми. Не забравяй в кого е силата, Нан. Майка ми няма нищо. Издържам и двете ви. Никога не съм ти искал нищо. Никога. Но сега ще искам. Не, няма да искам, а ще изискам да ме изслушаш и да изпълниш условията, които ти поставя.

Гневът й започна да се уталожва. Гледаше ме като разглезено до безобразие дете. Не, Нан не обичаше да й се казва какво да прави. И майка ми не беше единствената виновна за това. Аз също имах огромен принос — винаги се стараех да компенсираме лишеното й от баща детство. Ето защо беше такава.

— Мразя я — каза през зъби.

— Казах да ме слушаш. Не си мисли, че блъфирам, Нан. Защото този път се издъни, и то с човек, за когото ме е грижа. Това ме засяга и ми се отразява по начин, който дори не можеш да си представиш. Затова млъкни, по дяволите.

Очите й щяха да изскочат от шок. Никога не бях й говорил така. Дори самият аз се учудвах на себе си. Но когато я чух да говори за Блеър, буквално гръмнах.

— Блеър живее при Бети. Уудс й е дал работата. В Алабама няма нищо и никого. Общият ви баща не струва и пет пари. За нея все едно го няма. И да е умрял, и да е жив — все тая. Тук е, за да използва времето, докато работи, да помисли какво иска да прави и как и къде ще продължи живота си. Това правеше и когато дойде първия път, но когато разбра истината, целият й свят замина по дяволите и тя побягна. Истинско чудо е, че се върна. Искам да е тук, Нан. Може и да не искаш да го чуеш, но аз я обичам. Няма да се спра пред нищо, за да осигуря спокойствието и сигурността й. Никой, повтарям никой, дори и сестра ми, няма правото да я кара да се чувства нежелана. Така или иначе ти заминаваш скоро. Може да си вземеш омразата със себе си, но се надявам един ден да пораснеш и да осъзнаеш, че в случая не е тя човекът, когото трябва да мразиш.

Нан седна на един от столовете, където обикновено четеше или се печеше на слънце. Обичах сестра си. През целия си живот не бях правил друго, освен да я защитавам и пазя. Беше ми много трудно да й кажа тези неща и да я заплаша, но не можех да допусна Нан да продължава да наранява Блеър. Трябваше да сложа край на това. Блеър никога нямаше да ми даде втори шанс, ако Нан не спираше да я тормози.

— Значи, избираш нея пред мен? — прошепна тя.

— Това не е състезание, Нан. И престани да се държиш така, сякаш става дума за надпревара. Имаш си бащата. Само за теб. Тя го загуби. Ти спечели. Сега пусни вече.

Нан вдигна глава. Очите й се пълнеха със сълзи.

— Накарала те е да ме намразиш.

„Мамка му, каква кралица на драмата!“ Нан живееше в своя собствена сапунена опера.

— Нан, изслушай ме. Обичам те, ти си моята малка сестра. Но съм влюбен в Блеър. И никой не може да промени това. Може да се окаже огромна спънка в плана ти да завладяваш и унищожаваш, но е време да се справиш с проблемите, които имаш заради баща си. Вече е тук от три години. Време е да оставиш това зад гърба си.

— Какво стана с обещанието ти, че семейството е преди всичко?

— Дори не се опитвай да ме манипулираш с това. И ти, и аз знаем, че винаги съм те поставял на първо място. Имаше нужда от мен и аз бях там. Но сега сме големи хора, Нан.

Тя избърса сълзите си и стана. Никога не можех да разбера дали наистина плаче, или се преструва. Всеки път си мислех, че има някакво кранче, с което автоматично ги пуска и спира.

— Добре. Може би ще се върна в колежа по-рано. Така или иначе не ме искаш тук. Избрал си нея.

— Винаги искам да си тук, но този път искам да се държиш добре. Помисли за някой друг, ей така, за разнообразие направи някаква промяна. Имаш сърце, виждал съм го. Време е да го използваш.

Гръбнакът й се вцепени.

— Ако си приключил, би ли напуснал апартамента си.

— Да, приключих — отговорих и влязох вътре. Без да кажа и дума повече, тръгнах към входната врата. Само времето щеше да покаже дали ще се наложи да изпълня заканата си и да дам на сестра си един урок по маниери.

Надявах се да не се налага.