Аби Глайнс
Твърде далеч: Никога (10)

Блеър

— Ще работя в клуба. И… ще се виждаме от време на време. Бих започнала работа на друго място, но няма да вземам такава добра заплата.

Мисля, че обяснявах повече на себе си, отколкото на него. Когато тръгнах насам, дори не бях сигурна какво да му кажа и как да се изправя лице в лице с него. В началото Бети ме умоляваше да му кажа, че съм бременна, но след като й разказах с подробности какво се случи с баща ми, с Нан и майка й, тя спря да вика в подкрепа на неговия отбор и ми каза, че може и да изчакам, преди да му кажа.

Беше много трудно да събера сили да се появя пред къщата, която напуснах преди три седмици и половина. Надеждата, че сърцето ми ще остане безчувствено, когато го видя, се оказа напълно безплодна. Гърдите ми се свиваха от вълнение и болка. Беше истинско чудо, че можех да дишам, какво оставаше да говоря. Бях бременна… с нашето бебе. Но лъжите? И той е от семейство, което враждува с мен. Именно затова не му казах думите, които заслужаваше да чуе. Не можех. Грешно бе от моя страна и много егоистично. Знаех го. Но това не променяше нищо. Бебето можеше никога да не познава баща си. Не можех да позволя на чувствата си към Ръш да определят бъдещето ми. И бъдещето на бебето ми. Баща ми, майка му, сестра му никога нямаше да бъдат част от живота на това дете. Нямаше да го позволя. Не можех.

— Да, разбира се. В клуба ще получаваш добри пари — млъкна и прокара ръка през косата си. — Блеър, нищо не се е променило и за мен. Нямаш нужда от разрешението ми. Това е всичко, което искам. Да си тук. Да виждам лицето ти. Господи, не мога да се преструвам — развълнуван съм до полуда, задето си тук.

Не можех да го погледна в очите. Не сега. Не бях очаквала да каже тези неща. Този напрегнат разговор с недоизречени думи беше повече от това, което бях очаквала. И точно така исках да си остане — недоизречено. Сърцето ми нямаше да понесе друг развой.

— Трябва да тръгвам, Ръш. Не мога… Исках само да се убедя, че нямаш нищо против, че съм в града. Ще се опитам да стоя настрана.

Ръш се придвижи толкова бързо, че дори не видях кога успя да застане между мен и вратата.

— Съжалявам, опитах се да се държа добре и да внимавам, но се пречупих. Обещавам да се постарая повече. Наистина обещавам. Върни се при Бети. Забрави какво казах. Аз… ще бъда добре. Ще бъда добър. Само… моля те, не тръгвай. Моля те.

Какво трябваше да кажа? Беше успял да ме накара да се чувствам виновна. Искаше ми се да го утешавам. Искаше ми се да му се извинявам. Този човек беше смъртоносно опасен за емоциите ми и за здравия ми разум.

Разстояние. Имахме нужда от разстояние.

Кимнах и го заобиколих.

— Да… Аз… Вероятно ще се видим — успях да кажа през свито гърло и излязох от къщата.

Не погледнах назад, но знаех, че той ме наблюдава как се отдалечавам. И това беше единствената причина да не хукна да бягам.

Пространство. Имахме нужда от време и пространство.

А аз имах нужда да се наплача.

Реших да отида направо в ресторанта и да потърся Джими. Той щеше да ми каже къде да намеря Уудс. Но Уудс сякаш знаеше, че ще се появя, защото когато се запътих към задната врата на клуба, той вече ме чакаше.

— Ето я. Завръща се. Честно казано, не вярвах, че ще го доживея — каза той, когато вратата се затвори зад гърба ми.

— Може би за кратко — отговорих.

Уудс ми смигна, кимна и ме поведе към офиса си.

— Да вървим да поговорим.

— Добре — последвах го.

— Бети ми се обади два пъти днес. Искаше да знае дали вече съм говорил с теб и да се увери, че съм те назначил обратно на работа. Това, което не очаквах, беше едно друго телефонно обаждане. Преди няколко минутки. И не мога да кажа, че не съм особено изненадан. От начина, по който се изстреля от този град преди три седмици и го остави на сухо и с празни ръце, не очаквах, че Ръш някога ще ми се обади от твое име. Не че беше нужно — вече се бях съгласил да те назнача.

Заковах се на място и го погледнах. Дали го бях чула правилно?

— Ръш? — попитах с опасението, че имам халюцинации.

Уудс затвори вратата на офиса си и застана пред бюрото. Облегна се върху лъскавото черно дърво и скръсти ръце пред гърдите си. Усмивката, която допреди секунди грееше на лицето му, изчезна и сега ме гледаше загрижено.

— Да, за Ръш говоря. Знам, че истината е излязла наяве. Джейс ми разказа това, което знае. Но пък аз вече знаех коя си. Или поне знаех за каква те мислят Нан и Ръш. Предупредих те, че винаги би избрал нея. И когато ти казвах тези неща, той вече избираше нея. Наистина ли искаш да се върнеш във всичко това? Толкова ли е зле в Алабама?

Да си самотно бременно деветнадесетгодишно момиче без никакво семейство не изглежда като добра перспектива, където и да си. Това обаче нямах никакво намерение да споделям. Засега. Не и с Уудс.

— Не беше лесно да се върна тук. Няма да е лесно и да се виждам с тях. Но ми трябва време да реша какво да правя и къде да замина след това. В Алабама нямам нищо и никого. Не мога да остана там и да си внушавам, че за мен ще има някакъв живот, че има нещо останало. Време е да започна наново, а изборът ми в момента е малко ограничен. Бети е единствената ми приятелка.

Веждите му подскочиха от изумление.

— Това заболя. А аз какво съм? Мислех си, че сме приятели.

Пристъпих към него, застанах зад стола и казах с усмивка:

— Да, приятели сме, но не много близки.

— Така е, защото не се постарах достатъчно. Постарах се, но явно е трябвало повече.

Засмях се.

— Хубаво е да чуя смеха ти. Липсваше ми.

Може би все пак нямаше да е чак толкова трудно да се завърна? Може би опасенията ми бяха напразни?

— Можеш да се върнеш на работа. Мястото си е твое. Имах няколко ужасни момичета на количката, а Джими все още ми е сърдит, че съм те изпуснал. Липсваше му. И не е много търпелив с останалите сервитьори.

— Благодаря. Много съм ти задължена. Но искам да съм честна с теб. След четири месеца имам намерение да напусна града. Не мога да остана тук завинаги. Аз…

— Имаш живот, към който да се върнеш или да започнеш. Да, чух те добре. Розмари не е мястото, където искаш да пускаш корени. Това вече ми е ясно. Имаш работата за периода, за който решиш да останеш тук.