Аби Глайнс
Твърде далеч: Никога (1)

Ръш

Преди тринадесет години…

На вратата се почука. Нечии мънички крачета пристъпваха притеснено пред прага. Гърдите ми вече се бяха стегнали и ме боляха. Майка ми се беше обадила на път за вкъщи да ми каже какво е направила и че сега имала нужда да излезе да пийне по няколко коктейла с приятелки. Аз трябваше да съм този, който да намери думи да успокоява Нан. Майка ми не можела да понесе стреса.

Или поне така ми каза.

— Ръш? — извика Нан. По хълцането разбрах, че е плакала.

— Тук съм, Нан — казах и станах от стола в ъгъла на стаята си.

Не беше точно стол, по-скоро бе голяма възглавница и си представях, че това е моето скривалище. В тази къща човек имаше нужда от място, на което да се скрие. Трябваше да имаш къде да избягаш, когато се случваха лошите неща.

Червените къдрици на Нан бяха залепнали към мокрото й лице. Долната й устна трепереше. Гледаше ме с огромни очи, които почти никога не виждах щастливи. Майка ми й обръщаше внимание само когато трябваше да я облече и изкъпе, за да я покаже пред хората. През останалото време я пренебрегваше. Сякаш не съществуваше. Никой не обръщаше внимание на Нан. Никой, с изключение на мен. Затова правех всичко по силите си, за да я накарам да се чувства желана и обичана.

— Не го видях. Не беше там — каза тихо тя и проплака.

Нямаше нужда да питам кой е „той“. На майка ми й беше писнало да слуша въпросите на Нан за това кой е баща й, и беше решила да отиде и да й го покаже.

Искаше ми се да ми беше казала. Щях да отида с тях.

Видях ужаса върху попареното й от мъка лице и ръцете ми се свиха в юмруци. Ако някога видех този мъж, щях да му разбия носа. Исках да гледам как кръвта му тече.

— Ела тук — казах, протегнах ръка и я придърпах в прегръдките си. Тя уви ръчички около кръста ми и ме стисна.

В такива моменти ми беше трудно да дишам. Мразех живота, който съдбата й бе отредила. Аз поне знаех кой е баща ми. Той ме вземаше винаги когато можеше и прекарваше толкова много време с мен.

— Той има други дъщери. Две. И те са… красиви. Косите им са като на ангелчета. И имат мама, която им позволява да играят навън на двора, в прахта и мръсното. Бяха по кецове.

Майка ни не й позволяваше да се цапа. Винаги трябваше да изглежда чиста, спретната и перфектна във всяко едно отношение. За пред хората. Ето защо Нан дори нямаше кецове.

— Не може да са по-красиви от теб — казах, защото бях напълно убеден, че няма по-красиво същество от сестра ми.

Нан се измъкна от прегръдката ми. Наведе глава настрани и ме погледна с онези големи зелени очи.

— Но те наистина са по-красиви от мен. Видях ги. Видях и снимките по стените. Две момичета и един мъж. Той ги обича. Той обича тях, а не мен.

Не можех да я лъжа. Права беше. Той не я обичаше.

— Той е глупак. Но ти имаш мен, Нан.