Яцек Дукай
Други песни (25)

Ψ
Флотове, армии, хорър

Ррдумм, ррдумм, ррдумммммм, войната се излива през границите на Златните царства и се тресе земята под краката на звяра.

От Ам-Шаса и Ам-Туур, от Източните царства и от пустинните миражи, от сърцето на Садара, от там излязоха армиите на Египет. Най-напред стотици, хиляди диваци, негри, полуживотинска морфа. Както бяха наети, така и ги подкараха: племена, села, семейства. Вървяха пеша, боси, с джирити, щитове, лъкове, курои и духавки, с кожени вързопи на гърбовете и главите, под ужасяващата дандания на варварската си музика. След тях наемници от Север и Изток, уралски и индийски също; дълги върволици коли, животни, военни макини. Нощем димът от походните огнища затулва четвъртината звездосклон. Следва Колоната на Хорър с целия си табор и всички помощни отряди. После войските на Горен и Долен Египет, формирования с многовековна традиция под древни щандарти, хески и нехески мамелюци, Гвардията на Анубис, Крокодили, заклели се във вярност на Навуходоносор. Сред тях е самият Навуходоносор Златни, зад муселинови завески в дом, полюшващ се на гърба на бял елефант, морфиран до невъобразима големина, заобиколен от десетки други елефанти, боядисани в жълто-кафявите цветове на Египет, още и на хиляди ездачи на бойни зебри, ксеври и еднорози. Бият барабани, трепери земята. Пастири, следващи на половин ден армията, водят големи стада добитък: месо за войските. Походът пресича златната савана, оставяйки подире си цели стадии широк път от стъпкана трева и изровена земя, всички зверове са избягали, бягат от надвисналата война. Войските се придвижват денем, нощем спират в гигантски лагери, кратковременни градове от шатри и огньове. Бавно, но неумолимо вървят на юг, към Сухата река, към Кривите земи.

От хаджджарските градове и Ребоеум, от Западните царства тръгнаха армиите на хуратите, незначително по-малобройни от египетските. Колона Хорър придружаваше и тях. Също толкова многочислени са отрядите от наемници на Морските люде. Лигатор ІІІ Хурат лично предвожда армията си. В клетка от злато и коприни пък, пазен от слепи Безименни, върху платформа, теглена от шейсет и шест ховола, се движи кратистос Йосиф Справедливи. Понеже никой не е виждал лицето му, из нощните биваци се носят слухове за мълчалив непознат, който се прокрадва под звездите край шатрите и огньовете и подслушва в сенките разговорите на хуратите. А който изрече в негово присъствие лъжа, никога повече няма да изрече и дума. На границата на светлината се сбират хиени и чакали, пустинни вълци, в небето се вият лешояди. Но с всеки изминал ден хуратите виждат все повече зверове, които не могат да назоват. На южния хоризонт се трупат облаци с лоши цветове, виолетово, жлъчно, черно.

От изток, от най-далечните сухи пясъци на Джазират ал’Араб, от земята на живите хамсини и хабуби, от сянката на Ал-Кааба, преплавали Еритрейското море и пресекли Нил, вървят към Сколиодои армиите на исмаилитите, пустинните принцове, за първи път от стотици години обединени от един хегемон племена и полуразбойнически фамилии — стотня подир стотня, подир стотня увити в черни и бели бурди и бурнуси конници върху едногърби камили, хумии, коне и зебри, със старинни едноцевни кераунети на седлата, с толкова плътно омотани труфи под тюрбаните, че само очите им се виждат. Предвожда ги Хамуд Каср Сваления-от-кола. Плячкосват и палят селцата на диваците по пътя си, селцата и градчетата, поробват останалите живи, унищожават керваните на събирачите на пустинна сол. Стига се до няколко сблъсъка с аксумейски съгледвачи. Някъде сред хилядите увити в пустинни одежди конници се крие стар кратистос, един от тези ездачи е Ефрем Пясъчния, Бащата-брада, който е играл шах и е записвал словата на кратистоса Пророк Мохамед, а в нощта на смъртта му срещнал се с него дори лице в лице; неговият удар е разцепил Ал-Кааба. Синевата над исмаилитите остава чиста, нито капка дъжд не вали над тях. Подир армията се мъкнат оглупели джинове, по залез се виждат на хоризонта, кълба червен прах, мръсни вихри ге.

Под юниусовото слънце, под африканското небе армиите крачат в неподвижния въздух и стигат до границата на Изкривяването, една след друга, в интервал четири и седем дни, три и пет хиляди стадия. Преминават границата и навлизат в Сколиодои, докъдето им позволява какоморфната джунгла: до края й и малко навътре, докато не започват да умират хора, твърде много хора. На това място правят лагерите. Стратегосите очакват нападения на адинатосите от дълбините на какоморфията, така че се издават заповеди за построяване на всякакви отбранителни съоръжения, които са възможни в тези условия. Обикновено брадвите не биха послужили тук за нищо, но в антоса на човешките кратистоси дърветата падат от тях, а огънят поглъща най-близките храсталаци — така в дивото сърце на Африка се издигат три временни поселища, градове на Силите, фронтови гарнизони на фронта на Аретесовата война: Навуходоносоровият Апореум, Йосифовата Мита, Ефремовият Исаф. Войната с Различното не е за унищожение — Различното и без това не е подвластно на унищожение, човекът може да унищожава само като човек. Затова войната с Различното е в това, да бъде то направено по-малко различно, по-човешко. И едва тогава то може да бъде унищожено, едва по този начин.

Значи, боят се водеше в кероса, антропоморфията срещу какоморфията, антосът на кратистосите срещу Изкривяването. Колко дълбоко вече може да се навлезе в джунглата? Можеш ли да назовеш тези дървета? А тези животни? А това небе? Можеш ли вече да разкажеш сънищата си? Изпращаха навътре в джунглата отряди от по няколко десетки войници, после според описанието на разяждащите ги болести чертаеха фронтовата линия, плановете за атака; а войниците бързо си възвръщаха морфата в горещата прегръдка на аурата на кратистоса. Започнаха да изкореняват джунглата в две посоки от Исаф, пробивайки пътища към центъра на Сколиодои. Нощем какоморфията ги поглъщаше, денем хората си ги възвръщаха. Все по-навътре и по-навътре. Край Мита в клоните на дърветата се появиха маймуни с Форма на маймуни, на земята се върнаха мравките и термитите с Формата на мравки и термити.

На 14 квинтилис адинатосите организираха контраатака, щурмувайки пряко Апореум; може би усещаха слабостта на Навуходоносор. Битката продължи нощ, ден и част от втора нощ. Загинаха над хиляда и петстотин души; още толкова никога не си възвърнаха Формата и чак до смъртта си безумстваха. После вестниците в Александрийска Африка писаха за Армията на безумците. За щастие, самият Навуходоносор остана жив. Благодарение на това египтяните изобщо можаха да запомнят Апорейската битка, благодарение на това беше тя разказана и запомнена. Вестниците писаха за чудовища от Шеол, отряди метаморфни създания, нито зверове, нито растения, нито живи, нито мъртви, за вълната побесняло Изкривяване, в която дори най-твърдите хорърни губеха разума си и Формата, изпадайки в тежка деменция и разболявайки се внезапно. Някои от пратените на по-предни позиции напълно се изгубиха в настъпващата какоморфия, смесиха и обединиха Формите си с нея; така вълната ставаше все по-силна. По едно време почнаха да се смесват дори стихиите, Водата на мястото на Въздуха, Въздухът на мястото на Земята, Земята на мястото на Огъня, светът около Апореум се обръщаше наопаки — изглеждаше като че вече нищо не може да се възпротиви на такава перверзия. Трябва да се отдаде нужното на Навуходоносор Златни обаче: той не се огъна, не отстъпи пред Сколиозата, елефантите му стояха невъзмутими, хегемоните издаваха от гърбовете им смислени заповеди, думите продължаваха да имат смисъл, командите продължаваха да имат смисъл, армията запази Формата на армия. Тук, най-близо до кратистоса, пиросът гореше като пирос и тялото умираше като тяло. Обаче какоморфията не биваше да се допуска прекалено близко, относително безопасно разстояние си оставаше трийсет, четиресет пуса. Ето как в хода на самото сражение беше изработена набързо нова тактика, примитивна, но единствено възможна: заграждащ огън от всички пиросидери и кераунети от валовете, издигнати около позициите на Навуходоносоровите Крокодили. Адинатосите пък, ако изобщо прилагаха някаква стратегия в този хаос, тя също беше безхитростна: да се залее агресора с Изкривена материя, да се залее с Изкривена Форма. Вечерта на 15 квинтилис обаче в редиците на какоморфните създания бяха забелязани зачатъци на формация и първи опити на организирани военни маневри. По това си пролича победата на Навуходоносор: Сколиодои искаше да воюва като човек! Вестниците писаха за паническото отстъпление на адинатосите и чудодейното възраждане на африканската природа.

Към края на квинтилис, когато антосите на кратистосите се врязаха вече на десетки и стотици стадии навътре в Кривите земи, на небето над Африка загоряха нови съзвездия. Скоро те започнаха да се виждат и през деня. В Апореум, Мита и Исаф отговориха на това, запалвайки в саваната големи пироглифи. Стратегосите издадоха заповед армиите да се изтеглят от Сколиодои. Бяха прекратени всички работи, дори определените за вахти виреха глави в мълчаливо очакване. Така минаха денят, вечерта и нощта. На заранта небесата избухнаха. Първата пиркавица удари на петдесет стадия южно от Мита. Не видяха как Огънят слиза от своята сфера, никакъв белег не остана върху лазура от слизането на пироса. Просто за няколко мига цялото небе стана ослепително бяло — и тези, които гледаха, действително ослепяха — след което над Мита се разрази грохот на хиляди бури и по лагера зашиба горещ вятър, вихър, носещ чиста архе на пирос. Няколко шатри пламнаха, на някои хурати се подпалиха дрехите и косите. Само те се притесниха от това; останалите гледаха на юг, над джунглата от шарена какоморфия, където хипнотично бавно към Слънцето се издигаше колосален стълб тъмночервен дим, извиващ се на върха във формата на гъба с вълнообразна шапка.

Астромеканиците на Господарката работеха без прекъсване, следвайки заповедите на Кратистоубиеца, пускаха по една пиркавица на всеки час — час и половина, в зависимост от настройването на небесните сфери. Мита, Исаф, Мита, Апореум, Мита, Апореум, Исаф, Мита, Мита, от зори до мръкване и после през нощта, която пиркавицата пронизваше всеки път, оставяйки в зениците смъртоносно червен отблясък, изрязвайки в меката тъмнина милиони остри като бръснач сенки, разбуждайки всички животни и хора, цялата джунгла. Стратегосите наредиха лагерите да се преместят на десетки стадии от границите й, вятърът беше много променлив, всеки момент от Сколиодои можеше да нахлуе вълна от поглъщащ всичко огън. Пратиха нимроди да се качат по върховете на дърветата и да съобщават за напредването на огъня. Нощният хоризонт плуваше в черен дим, южните звезди изобщо не се виждаха. Когато вятърът духнеше от онези места, миризмата на изгорено лютеше в ноздрите. На разсъмване заваля черен сняг: парцали пепел, разнасяни от теченията горещ въздух. От Изкривяването бягаха в саваната животните, сами и на стада, животните и създания с не толкова конкретна Форма, все по-уродливи и по-трудни за описание какоморфи. Кераунетите стреляха вече почти непрекъснато, хората убиваха чудовищата като в някаква ужасяваща джурджа, стотици, хиляди какоморфи, изкарвани направо пред дулата им. Нимродите съобщаваха за короната на огъня върху целия южен хоризонт, за Изкривената джунгла, която се гърчеше и морфираше под пироса, досущ изгарян жив червей.

Сколиодои гореше.

* * *

— Господарке.

— Покори се.

— Повикала си ме.

— Когато преди те повиках, не дойде.

— Нямах време.

— Йероним Бербелек нямал време. Не се приближавай!

— Не се приближавам.

— Виждаш ли този камък над потока?

— Да.

— Развий ризницата.

— Тежко.

— Чисто ге. Но Формата — Формата трябва да е такава.

— Кривият меч. Знаех си.

— Сколиоксифос. Вдигни го. По-високо. Погледни на земята.

— Какво е това?

— Сянката му. Сколиоксифос Изкривява всичко, дори светлината. Ако го вземе човек с по-слаба Форма, ръката му няма да е дълго ръка. Ако не можеш просто да го закачаш за зъба на ефеса, го завивай в тази пуринична ризница. Трябва да издържи достатъчно дълго.

— Хм. Острието е съвсем тъпо.

— Сколиоксифос не служи за рязане на Материя.

— Имам такава кама…

— Твоята кама е за хора. Сколиоксифос реже кероса, без значение на кого или какво е морфата, която в момента се отпечатва в него. На човек ли, на адинатос ли, на кратистос, на Бог, на самия свят. Използвай го много внимателно, трима велики текнитеси се побъркаха, след като изковаха това оръжие.

Господин Бербелек замахва със Сколиоксифос няколко пъти във въздуха и го стоварва със замах върху голям камък край ручея. Камъкът се стопява, изтича във водата, там със съскане се разделя на хиляди огнени змийчета, които тутакси излитат в небето над горичката на Господарката, минават като червен облак през зеления щит на Земята.

— Така.

— Знам, че те изкушава. По-добре си върви.

— Нищо не знаеш, жено. Можеш само да се надяваш.

— Тръгвай.

— Софистес Антидектес смята, че си ги докарала умишлено, че така започва планът ти да си възвърнеш властта над Земята — без да се налага да напускаш Луната. Ти оставаш тук, а твоята морфа неумолимо ще погълне Долното царство. Прави са били да те подозират от самото начало. Твоята дъщеря, моята дъщеря, ти — една и съща Господарка. Досега бях склонен да мисля, че просто използваш ситуацията, както би постъпил всеки кратистос; не си могла да знаеш за адинатосите, не си могла да планираш нещо, което идва отвъд неподвижните звезди. Но сега започвам…

— Тази макина в небето над нас — нейните перпетуа-мобилиа се въртят около оста на сърцето ми, няма да успееш и да вдигнеш меча, ефирът ще те смели в архе.

— Още не днес, но все някога ще видя страх по лицето ти.

— Напусни.

— Можеш само да се надяваш, че няма да остана жив след срещата с аретесовия кратистос. Но аз ще остана жив, виждал съм късмета си и ти казвам, че ще оживея и ще се върна, ще се изправя пред тебе и…

— Махай се!

— Не знам кога, но един ден, лице в лице…

— Вън!

— Ще ти благодаря за всичко, което си направила за мене.

— Йерохарис!

— Довиждане, Илеа.

Тя има дълги черни коси, леко азиатски очи, тежки и кръгли гърди, широки бедра, тъмно лоно; прилича и не прилича на дъщеря си. Има дълги черни коси, леко азиатски очи. Има дълги черни коси. Дълги черни. Черни. Имаше дълги черни коси, леко азиатски очи, тежки и кръгли гърди — но не, не беше видял това, това е само спомен. Той се обръща назад, погледът потъва в гъсталака пиродървета, твърде късно.

Но ще има още случай да огледа Господарката, тя няма да му се изплъзне. Стисва по-здраво Сколиоксифос. Ще има дълги черни коси…

* * *

На 13 секстилис 1199 година СУР флот от сто трийсет и пет ефирни ладии под хегемонията на Кратистоубиеца напусна сферите на Земята и Луната. На борда на ладиите се намираха четиринайсет кратистоси и кратисти, две хиляди сто осемдесет и седем Огнени ездачи, двайсет и девет най-опитни лунни астромеканици.

Казват, че часовниците в целия свят се върнали с три секунди назад, когато флотът напуснал сферата на Земята.

Казват, че Луната сменила цвета си — от розов на почти жълт — когато Илеа Жестоката я напуснала.

Казват, че на Земята след тръгването на тринайсетте Сили дълги седмици беснели яростни бури, океаносовите течения сменяли посоката си, рибните пасажи сменяли привичните си места, десетки хиляди земяни обезумели, разболели се от проказа и рак, хора и животни се раждали с допълнителни крайници, с разцепени гръбнаци, без най-важните вътрешни органи, растенията цъфтели и давали плод прекалено рано или прекалено късно, а от калта, от земята, водата и топлината почнали да се пръкват отдавна забравени зверове и твари. Всяка нощ по небето падали рояци звезди.

В „Мамерута“, по-черна от доспехите на Хорър, най-голямата лунна нощна пеперуда, в която господин Бербелек разположи командването на флота, бяха настанени и стотина лунарни астролози. От вътрешността на разделената на сегменти глава на пеперудата те наблюдаваха безспирно със сложни макини от опушено стъкло движението на небесните сфери и промените във въртенето на планетите. След това с ликотови астролабии, задвижвани от ефирни перпетуа-мобилиа, изчисляваха нарушенията в небесната хармония, откривайки астрономическите места на Изкривяването. Така се чертаеше траекторията на Аретесовия флот.

Кратистоубиеца и неговите щабни офицери — хегемоните на хипироите и капитаните на звездните ладии, плъховете на кратистосите и софистесите от Лабиринта — се стараеха от тези данни да предвидят посоката на по-нататъшното придвижване на адинатосите, за да се избере най-доброто място за битка. Астролозите разполагаха с доста прецизни записки за маршрутите на адинатосите през последните десетина години. Но не можеха да открият никаква последователност в тях, Изкривяването сякаш се беше местело през ефира хаотично, безцелно — никаква човешка мисъл не се забелязваше в него.

Което, естествено, следваше да се очаква, въпреки това силно затрудняваше организирането на успешна засада. Кратистоубиеца беше планирал стратегията на атаката с максимално използване предимствата на Лунния флот. По ониксово-огледалните стени на Сляпото око в главата на „Мамерута“ беше начертал орбити, епицикли и лъкатушещи траектории. Там често влизаше Аурелиа (когато не спеше), гледаше как с фениксовата рикта мести по изкуственото небе изкуствените планети, керамичните армади и отрядите филигранни крилати Огнени ездачи. Аурелиа се озова на борда на „Мамерута“, защото „Уркайя“ на ритера Омиксос Жарник не влезе в състава на Лунния флот, беше получила друга задача. Многократно спускала се в земните сфери и прекарала там стотици часове, „Подзвездна“ се нуждаеше от генерална пренастройка. Понеже и без това трябваше за по-дълго време да бъде оставена в лунна орбита, стана естествен кандидат за мисията, планирана от Академеята на Четвъртия лабиринт: някой най-сетне трябваше да навлезе отвъд сферата на неподвижните звезди, да излети извън царството на ефира и да надникне в невъобразимия за човека свят, в деморфичните бездни, откъдето бяха дошли адинатосите.

И щом натам ще се отправи „Уркайя“, значи, и хегемонът й, Омиксос Жарник. А щом Жарник — ще лети и Аурелиа Скра. Господарката също даде за мисията своя ейдолос. Бързо се сдоби с място на „Подзвездна“ и софистесът Антидектес Александрийски, с помощта на Академеята на Лабиринта, което пък не зарадва особено много Аурелиа. Така или иначе, сега всичките й мисли изпълваше предстоящата голяма битка с адинатосите; няма гаранция, че ще оцелее в нея, за да участва в експедицията на „Уркайя“. Няма гаранция, че битката ще бъде спечелена и някой човек ще оцелее.

Междувременно „Подзвездна“ трябваше да бъде пренастроена и частично изменена. Лунните софистеси бяха подготвили планове на различни меканизми и устройства за сигурност за очакваните усложнения в отвъдния свят. Скорпионът на Жарник щеше да остане най-малко четири месеца в орбита над Абазон.

Аурелиа имаше достъп до главата на „Мамерута“, защото ритерът Омиксос Жарник беше в щаба на Кратистоубиеца и неговата каюта също беше в главата на черноефирната нощна пеперуда.

Всяко влизане на хипиреса в Сляпото око отвличаше вниманието на стратегоса от разиграваната върху стените, тавана и пода битка, деликатното сияние от голата пиросна кожа разхвърляше из помещението хиляди сенки. Нищо че Аурелиа никога не забравяше най-напред да успокои сърцето и дишането си. Чак когато Кратистоубиеца уж преставаше да й обръща внимание, тя можеше свободно да разговаря с него. Стараеше се също да не го гледа директно, не се приближаваше много и се измъкваше от неговите погледи.

Кратистоубиеца й показваше с пирориктата актуалното положение на Сколиозата.

— Не слизат в подслънчевите сфери, сега се движат по епицикъла на Юпитер. Слънчевият ефир ще ни отнесе ето тук, а Цветето ще отворим непосредствено под сферата на Юпитер. И ще ги приклещим там, стига да не обърнат изведнъж. Но дори да обърнат, юпитеровият ефир е толкова бърз… шансовете ни са големи.

Аурелиа добре познаваше принципите на звездоплаването, закони, създавани векове наред от Евдоксос, Аристотел, Провега, Орте Хасан, Борелий и други. Около Земята се въртят сферите на ефира, сгъстявания от ураноизни орбити, които съставят достатъчно хармоничната небесна меканика. Всяка сфера си има звезда — планета или Слънце, изградена от цефери, характерни за дадената сфера, свързващи ураноизата с архе на другите първоелементи; в Слънцето например главно с пироса. Сферите се движат с различна скорост и под различни ъгли. Движението не е чак божествено съвършено, както са си представяли първите философи и астролози, понеже ефирът не се придържа към един център, почти винаги отива по деферентите, макар и минимални, и прескача в орбити на още по-големи епицикли. Провега направо твърди, че за ефира не съществува такова нещо като „начален деферент“ — има само епицикли с отклонение и ексцентрицитет, които са видими или незабележими за човешкото око.

И по тези епицикли обикалят около Земята Луната, Меркурий, Венера, Слънцето, Марс, Юпитер, Сатурн. Отдалечавайки се от Земята, навлизаме в сфери с различна средна скорост и посока на въртене на ураноизата. Тогава се вдигат платната, отварят се крилата и чрез манипулиране на ъгъла им на наклон и с помощта на нумерологията на цеферите на материала им се улавя ефирът, летящ по орбитата, по която ладията следва да поеме. За да се движи през небесните сфери или против движението им, е нужен внимателен халс в епициклите на по-лекия ефир. Така се плава по небето.

От анализа на придвижването на Изкривяването се виждаше, че и адинатосите са зависими от небесната меканика; ако не беше така, Кратистоубиеца нямаше да може и да мечтае да ги нападне изненадващо и обкръжи в открития Космос. Но пред него продължаваше да стои извънредно сложна навигационна задача.

Аурелиа гледаше как изпробва по ониксовото небе поредните варианти на обкръжаващата маневра, наречена Цвете. Лунният флот трябваше да се разтвори пред Изкривяването като цветна пъпка напролет и да се затвори около адинатосите като хищна росянка. Красотата на маневрата беше в това, че след като флотът заеме изходна позиция, тоест след слизането на адинатосите от по-бързите епицикли, всички следващи движения и на Лунния флот, и на Аретесовия ще се подчиняват само на небесната астрометрия и Цветето трябва да се затвори само̀ като някакъв прецизен меканичен капан, смъртоносно перпетуум-мобиле. Аурелиа почти можеше да забележи вече тази красота, дотолкова беше обхваната от аурата на стратегоса, че разпознаваше неговата Форма дори в още несъществуващото, само помисленото. Най-хубав е този план, който се изпълнява сам. Богът на стратегосите не е създал света. Той само го е провокирал към съществуване.

— Проблем номер едно. — Кратистоубиеца притискаше длан до студеното небе. — Как да се приближим така, че да ни забележат чак когато за тях вече ще бъде късно, когато макината се затръшне? Не можем да се приближаваме в плоскостта на еклиптиката, Слънцето стопроцентово ще ни освети, ако не при първата, то при втората обиколка. Дали адинатосите наблюдават небосклона? Ще забележат затъмнението на неподвижните звезди. Единственият ни шанс е скоростта. Ще се спуснем върху Изкривяването с пълна скорост на пиросните цефери, ефира на Слънцето. Но софистесите и меканиците ми предричат значителни загуби след навлизането в сферата на Юпитер, при толкова рязък халс ураноизата от по-високите орбити ще ни среже крилата.

Кратистоубиеца говореше с гръб към нея, с вирната глава и разперени ръце, сякаш прегърнал ониксосклона — същински Атлас на този Космос, от чието решение зависи оцеляването на Слънцето, планетите, звездите. По-късно Аурелиа разбра, че в известен смисъл това е било точно така.

— Проблем номер две: как да координираме удара, като сме толкова разпръснати? Не мога да пратя лодки с куриери, твърде далече е, твърде бавно. Не мога да подавам светлинни сигнали, ще се издам пред адинатосите. Трябва да съставя план за дни, за седмици напред, план за всяка част на флота, за короната на всеки кратистос и да бъда сигурен, че ще бъде правилно изпълнен чак докато разтворим Цветето.

— Нито един стратегос не може да наложи морфата си върху такива пространства, кириос. Това е все едно да водиш бой едновременно по цялата Луна.

— Знам. А като вляза в Сколиозата, вече и дума няма да става да водя. Ще ви помогна с това, което планирам сега. Едва ли смяташ, че съм можел и да си помисля да ги командвам, да поведа в бой армиите на кратистосите, да им наложа своята хегемония?

Аурелиа разумно потвърди, че не смята.

— Тогава ето го и третия проблем — изброяваше естлос Бербелек. — Как да ги доведа до мястото без жертви по пътя? Четиринайсет кратистоси и кратисти в един флот, това няма как да стане. Наистина е нужен велик стратегос да реши тази главоблъсканица. Бих могъл да ги разпръсна по още по-голямо пространство, но тогава напълно ще изгубя контрол. Изобщо не виждам армадите на Илеа и Маузалема, макар че астролозите ми сочат азимутните звезди. А и без това непрестанно ми пращат от там хипирои с послания да побързам, почти ми заповядват да променя курса. Естествено, всяка Сила иска да наложи своя план.

Всички кратистоси държаха да се върнат колкото може по-бързо, но Илеа със сигурност бързаше повече от когото и да било. Другите най-много да загубят влиянието си за известно време в едни или други земи, някой народ ще се изплъзне от Формата им — но ако закъснее Илеа, целият свят е обречен: градовете и горичките, факториите и мините, полетата и лесовете, реките и моретата, и облаците на Луната, всичко ще рухне на Земята. Колко дълго отпечатъкът на Господарката в кероса на Луната може да издържи в нейно отсъствие? Половин година? За толкова беше сигурна, беше проверила навремето, пътувайки по Луната и сферата й. Но всеки ден повече носи риск. Така че, ако Кратистоубиеца не докопа Аретесовия флот до три месеца, Илеа ще наруши строя и ще се върне на своя отговорност. А върне ли се тя, ще я последват и другите Сили.

Така че Кратистоубиеца имаше много точен срок: 13 новембер 1199 година СУР.

— Ами ако не успеем, кириос? Ако те пак си променят трасето? Ако ни забележат и тръгнат да бягат?

— Какво да се прави, втори път със сигурност няма да ми се удаде да събера такива Сили, толкова кратистоси под едно знаме. Нито на мене, нито на някого другиго в най-скоро време. А адинатосите могат да водят войната си в движение до безкрайност: пробег на Луната, дребни Изкривявания на Земята, година след година… Ако това е война. Надявам се, че поне Ефрем, Йосиф и Навуходоносор през това време ще се справят с Африканското Сколиодои. Разбира се, ако синхронът по време не бъде идеален, а няма никаква причина да бъде, такава атака може да бъде предупреждение за адинатосите. На Луната има един стар софистес, сигурно вече не е съвсем с всичкия си, живее в кула в Обърнатата тъмница, та той твърди, че във Формата на адинатосите няма време и пространство, и ако е прав, те са победили или претърпели поражение още когато са навлезли в сферата на неподвижните звезди, в земната сфера, вече се е случило.

— Ще се случи.

— Случва се. Не, и така не, другояче. Случава се.

— Какво?

— Случва се извън времето. Как се говори в безвремие? Как се говори в безпространствие? Колкото повече мисля за това…

С него се случваха такива разпади, бягства в дълги отклонения, размишления по някакви сложни въпроси, отнасящи се до адинатосите, Господарката или естеството на действителността, най-често всичко това едновременно; размишления в началото необикновено логични, но после още по-логични и още по-логични, докато накрая Аурелиа слушаше тази суха безсмислица с трудно скривано неудобство, отстъпвайки безмълвно към изхода, и така бягаше от Сляпото око, леко уплашена, че допирът до тази мисловна какоморфия ще остави трайни следи в нея. Случава се, говорява, бивява, слушава — езикови категории на нечовешка Форма — блъскаха се в главата й, отразяваха се на мисленето. Тя си спомни лудата естле Орланда. „Пази го.“ „Пазя го.“ Но как да го опазиш от нещо такова?

Ден-два се сдържаше да не се върне в Сляпото око. После, така или иначе, се връщаше, уж само наднича от любопитство — дали той още е там, под ониксовото небе и сребърните звезди, и чертае с пирориктата фреските на космическата стратегия. Стоеше. Или не; тогава тя си отиваше посърнала.

Почти толкова време, колкото в Сляпото око, Кратистоубиеца прекарваше пред оптикума на пеперудата, загледан в озвездения мрак, през който пътуваше „Мамерута“. Понякога му се удаваше да види най-близките ладии. Ако не бяха от тъмен ефир, от черни ураноизни цефери, бяха изкуствено затъмнени сега, петна плоски сенки, от това разстояние повече от двайсет стадия обикновено напълно невидими без помощта на астролог.

Лунният флот летеше, пръснал се на повече от десет хиляди пуса пространство. По-събран строй не беше възможен по очевидни причини. Още когато напускаха сферата на Луната, бяха разтегнати в астрономическа процесия, половин дузина съзвездия между авангарда и ариергарда. С времето строят се разхлабваше още повече; накрая първият и последният кораб дори не бяха в един и същи епицикъл. Флотът се раздели на петнайсет армади, струпани около ладиите на Силите и на Кратистоубиеца. Кратистоубиеца се стараеше да държи „Мамерута“ горе-долу в средата, най-малкото заради неминуемото закъснение на съобщенията. Всеки ден астролозите наново му рисуваха на черното стъкло актуалния строй на флота, обозначавайки с разноцветни тинктури предполагаемите граници на антосите на Силите.

Курсът оставаше постоянен, но всичко останало в небесната картина се променяше. В колкото по-високи сфери навлизаха, колкото по-далече от Земята, толкова по-бързи — при сравнима ъглова скорост — бяха тук вълните на ефира. Ако крилата на лунните ладии можеха да подхванат и да предават на ладиите цялата скорост на ураноизата, флотът щеше да се придвижва в пълна хармония с въртенето на небесните сфери (поне дотолкова, доколкото му позволява презсферният курс). Но не беше така. Картината на съзвездията и положението на планетите се променяха всеки час.

Докато не отминаха сферата на Слънцето, най-голяма промяна причиняваха неговите изгреви и залези, когато то ги догонваше и изпреварваше в своя епицикъл. Тогава „Мамерута“ беше заливана от яростни бури ту интензивен блясък, ту също толкова интензивен мрак. Именно затова цеферите на ладийните брони, предназначени за толкова високи звездоплавания, тези тумбести лунарни пеперуди, бяха толкова черни: за да останат в плоскостта на еклиптиката, трябваше да прелетят непосредствено край слънчевия диск, през огнен пръстен. Флотът продължаваше да ускорява и ако циганските часовници бяха верни, в този момент вече бяха достигнали половината от скоростта на Слънцето, в цикли от блясък и мрак потъваше „Мамерута“ на всеки петдесет часа.

Господин Бербелек наблюдаваше феномените на ефира, невидими от Земята и Луната. На границата и между сферите, където ефирът е най-рядък, но и където се смесват и сблъскват епицикли с различна скорост и посока, се образуваха от само себе си, самородни уж-живи перпетуа-мобилиа. Не анайреси, но нещо подобно на тях. Ангели, небесни даймони, сплели във въртенията си цефери нечист ефир. Софистесите от Лабиринта казваха, че това са „уроборосови цефери“: единични частици толкова дълги, с толкова силно Число, че обхваща цели епицикли — нажежен искрящ кръг с диаметър цели стадии. Господин Бербелек ги дебнеше през тъмния оптикум с истинска страст на ловец. Тук, във високите царства, дори даймоните имаха форма на съвършени геометрични фигури.

Наблюдаваше как след преминаването на флота в орбитите на ефира се създават нови случайни епицикли от ураноиза, избита от извечните си обороти. Засега слабо видими и само в определен час, когато Слънцето ги осветяваше под съответен ъгъл, с времето със сигурност ще нараснат, за да обхванат повече дисхармоничен пемптон стойхейон. Може би точно така някога са се образували планетите — астролозите познават и такива ереси.

Наблюдаваше той, поглеждайки надолу между стъпалата си през черната броня на „Мамерута“, Земята, която от ден на ден ставаше все по-малка. Балон, диня, ябълка, арфага, костилка, точка. Защото някъде дълбоко в тила на господин Бербелек си стоеше тази мисъл, като крив гвоздей, забит в основата на черепа: няма да се върна, няма да се върна, виждам я за последен път.

Наблюдаваше ученията на хипироите, маневрите на Огнените ездачи в чистия ефир. На втория месец от полета Йерохарис, Огънят-в-ръката-Ѝ, нареди репетиция на обходната маневра, на генералната атака, която ще настъпи, след като Цветето се затвори, когато короните на кратистосите ще щракнат челюсти около Изкривяването. Хипироите прикрепиха икароси към доспехите си и се изсипаха от лодките в междусферния ефир. Много важна беше координацията на маневрата в толкова голямо пространство — операцията щеше да се проведе за първи път в историята, защото за първи път се налагаше в Космоса да се реализират толкова сложни тактики, дори сблъсъците с адинатосите до този момент се ограничаваха до точкови удари, набези през какоморфията и разполагане на барикадни пиркавици. Сега за упражняване на последния елемент не можеше и дума да става, затова на астромеканиците им остана само изкуството на светкавичното изчисляване на унищожителната астрометрия на небесата с абаци и тригонометрични таблици.

Та единственото, което господин Бербелек можеше да наблюдава през затъмнения оптикум, беше бавният танц на ритерите на пироса, пространствената хармония на триплети, енеони и фаланги, разгръщащи се на фона на звездите в симетрични композиции от сенки, линии и плоскости на космическия фронт, мълчаливата поезия на военната математика. Икаросите, полупрозрачни крила от най-фина нумерология, се разгъваха зад хипироите на десетки, стотици пусове, според преминаването на ритерите на по-бързи епицикли, по-резки траектории и необходимостта да улавят все по-гъсти вълни ефир. Скоро звездосклонът се изпълни с нажежените силуети на пеперудите сенки и големите им крила, изрязващи в сферите на неподвижните звезди ъгловати петна от мрак. Необикновена опитност в астрометричната навигация изискваше съгласуването на една такава маневра, не само за да не се сблъскват хипироите и да не си закачат икаросите, а и да не плават на едни и същи епицикли; а в огъня на битката всичко това щеше да се усложни хилядократно.

Кратистоубиеца ги наблюдаваше по цели часове. При него идваха някакви хегемони на хипироите, докладваха му. Той утвърждаваше заповедите на Йерохарис. Когато се въртяха над главата на „Мамерута“ калейдоскопите на армиите на ефира, когато в светлината на препускащото под корема на пеперудата Слънце проблясваха доспехите на Огнените ездачи, сребърни звезди, изчезващи в мрака почти веднага, господин Бербелек си мислеше: това е моята армия. Това е моята армия, това са моите воини, мои ще бъдат битката и триумфът или поражението на човека, и Формата на света — аз на мене, чрез мене, за мене, в мене, с мене.

На 21 октобер Лунният флот започна да се спуска в сферата на Юпитер, Цветето започна да се разпуква с геометричната прецизност на питагорейското кубче. От момента, в който предаде последните си заповеди към навлизащите в своите епицикли армади, господин Бербелек повече не надникна в Сляпото око. Изхвърли картите и астролабиите, повече не се съвещаваше с щаба си, Аурелиа вече не го срещаше по коридорите и във вътрешността на „Мамерута“. Черната пеперуда се носеше с разтворени на цели стадии крила, тласкана към целта си от вълните ефир, и вече нищо не можеше да се промени, нищо ново да се измисли, стратегията на Кратистоубиеца се изпълняваше.

Само веднъж, на 25 октобер, когато, минавайки край каютата на чичо си, погледна нагоре към главата на пеперудата, перпендикулярно на оста на въртене на ураноизната ладия, Аурелиа долови в тъмния кристал неясното отражение на силуета на Кратистоубиеца. Той беше наведен напред, опрял чело в стената, дясната ръка вдигната към лицето. Отначало тя помисли, че си хапе ръката, така изглеждаше това движение; после забеляза в кристала отражението на нещо бяло, във формата на малка тръбичка. Притискаше я към ноздрите си. Може би и той беше доловил отражението на Аурелиа, защото отпусна ръка, изправи се, обърна се и се отдалечи с енергична крачка — висока широкоплещеста фигура в перспективата на маслената сянка.

Тя никога повече не видя господин Бербелек.

* * *

Той не можеше да спи. Този вой, този виещ стон, това хлипане, носещо се над тъмните лунни скали, всеки път будеше едва задрямалия Акер. Сякаш адинатосът само чакаше старият софистес да си легне, сякаш усещаше мига, когато заспива — и резонансът на аретесовата песен отново се удряше в кулата. Акер не беше спал вече стотици часове. Това нямаше да бъде проблем в младостта му, но сега, когато у него надделяваше първичната морфа, животинската, паметта на тялото от времената на Земята, когато ритъмът на живота се определяше от бързите изгреви и залези на Слънцето — сега невъзможността да заспи се превръщаше в истинско мъчение. Както от прекаленото усилие мускулите се мъчат и отказват да се подчиняват, така и разумът, лишен от почивка, излиза от контрол.

Акер с часове се влачеше из кулата, нагоре и надолу по стълбите и наклонените плоскости, обикаляше затворените зали, от прозорец до прозорец и около кулата, и около кратера на Обърнатата тъмница, около Изтезалнята, с тихо фучащия аеромат на лицето, все по-далече и по-далече, чак докато Хиратия не тръгнеше след него и не го върнеше насила.

— Той не ми дава да заспя, не иска да ми позволи да заспя — повтаряше и повтаряше, а посещаващите го софистеси и хипиресовите стражи на Тъмницата се споглеждаха с разбиране.

Хиратия намираше в това източник на злобно удовлетворение.

— Значи, сега чуваш? — иронизираше. — Сега разбираш? Как се мъчи.

— Това са отгласи от битката.

— Какво, какво?

— Приклещени от аурите на човешките кратистоси, те се борят да оцелеят.

— За какво говориш?

— Времето и пространството също принадлежат на Формата на човека. Така виждаме света: всичко, което съществува, съществува в пространството и времето: някъде, някога. Значи, този тук затвореният и онези от Сколиодои на Земята, и ефирният им флот — всички адинатоси всъщност се намират на едно място? Това ли искаш да кажеш?

— Не! Не разбираш ли? Те нямат „място“ във Формата си, не за всяко битие може да се каже, че се намира някъде. Къде се намира градът, който си представяш, мъртвите, които помниш, предметите, за които мислиш, които сънуваш? Нито никъде, нито навсякъде, нито тук, нито там, нито в главата ти, нито извън нея.

— Ама той вие така от самото начало, години вече, а битката, дори вече да е започнала…

— Време — и то не принадлежи на тяхната Форма. Няма „начало“, няма „сега“ и „тогава“.

— Значи, всички те…

— „Те“ ли изобщо?

— Акер!

— Тия песни на страдание… Кратистоубиеца му нанесе удар, агонизира, тоест Субстанцията му се разпада. Сигурно затова изобщо го виждаме, както и да го виждаме, затова е толкова половинчата и слаба формата на Сколиодои на Земята, затова не е погълнало земните сфери. Кратистоубиеца нанесе удар, човекът побеждава нечовешкото.

Акер Нумизматик надничаше от терасата на кулата надолу във вътрешността на кратера, наблюдаваше показанията на уредите, разположени по ръба. Все по-лесно му ставаше да вярва на най-налудничавите хипотези. Да предположим, че Кратистоубиеца наистина влезе в сърцето на Изкривяването, в центъра на Аретесовия флот, че се добере до кратистоса на адинатосите. Да предположим, че го убие. Какви са шансовете естлос Бербелек да се върне на същото място и в същия момент, от който излезе, че ще попадне в същата Форма на пространството и времето? Че няма да излезе например в света на адинатосите? Тоест всъщност никъде? Или тук, в Обърнатата тъмница? Или където и да е, когато и да е другаде?

Колкото повече мислеше за това, толкова по-трудно му беше да си затвори очите за страшната действителност. Спомни си колко леко естлос Бербелек слезе и излезе от кратера, от морфата на затворения адинатос, как тя се стече по него почти без да остави следа. Припомни си разказа на хипироите как бяха хванали този адинатос, за появата му на Луната и набега към Лабиринта. Спомни си и самия господин Бербелек.

Накрая софистесът бръкна в джоба и извади старинна тежка монета. Повъртя я из костеливите си пръсти. На аверса — Господарката, на реверса — Лабиринтът. Любопитството ще е сигурно последното от морфата, което ще изгуби; по-скоро няма да е вече Акер, нежели софистес. Опита се още в последния момент да убеди себе си да се върне в привичната старост, в човешката немощ. Но много трудно му беше да намира убедителни аргументи, тази морфа вече почти нямаше какво да му предложи. Може пък просто да не се беше наспал… По-добре да заложи на изпитания метод. Подхвърли монетата във въздуха. Не без усилие хвана тежката златна пара, погледна блестящата й повърхност. Лабиринтът.

Обърна се към кулата — никой не гледаше насам, Хиратия беше изчезнала още преди малко. Той бързо-бързо задвижи меканизма на подвижния мост, защраквайки зъбчатите колела на големите перпетуа-мобилиа. Сред стърженето и скърцането на лебедките и веригите започна да се спуска към насипа в кратера. Акер си сложи маската на аеромата и стиснал в потна шепа старинната монета, стъпи на моста. Дори не почака да спре.

Това, което не беше нито облак прах, нито мъгла, ни пясъчна буря, ни стадо анайреси, Затвореното, от което вече не можеше да откъсне поглед — дали беше усетило приближаването му? — сега се изду, сякаш беше вдъхнало дълбоко от пиросовата атмосфера на Луната, и започна да се придвижва към купчината сгур, по чийто склон се смъкваше Акер Нумизматик.

Песента на адинатоса стана по-силна и интензивна.

— Идвам, кириос — пъшкаше старецът. — Ето ме.

Сухата изгоряла пръст на Луната хрущеше под нозете му. Откъм кулата се чуха гласове — още не викове, но някой явно беше излязъл на терасата, ей сега ще види спуснатия мост, ще погледне през Изтезалнята. Софистесът не се обърна.

Стената на Субстанцията на хаоса се приближаваше все по-бързо. Той замижа, спря, чакаше, замрял на място. Не искаше да се остави на ефектната какоморфия да го заблуди, прекалено точно свидетелстваха очите му на човек — впрочем те вече няма да са му нужни. Дишаше бавно, с ритъма на оборотите на ефирните крилца на аеромата; още работеха. Чудеше се дали изобщо ще разбере, когато господин Бербелек го стисне в прегръдките си и го поздрави с аретесова целувка. Дали ще почувства. Защото този, който чувства, и това, което се чувства, почти едновременно се променят…

Е, хайде де, мислеше нетърпеливо, вече сатна, трябва да е сатнало, не чвуам вкивовете им, а и аероматът вече не шми, чакай, ама аз дшиам ли? Въздух, вдух, взъдъх — ойх, и нве ме булят краката, не ме були галвата, качай, галвата ми, тря да я пинпа, амама как — качай, качай, ше зарбавя, сках да дшам! То от Блебелек, не мог без въдзух — госдине Блебелек, госдинеблеблеблеблеблеблебле. Найвир чуста кая, и в лепичикъл, в никва корбита, как се гровия, мабулат, хирьо, хирьо, ялби наклана, аку почал лана, аз ощлилили. Той ме глта, никде намир, инута в инути, потвам в госдинеблеблеблелелелелелеле — акер ми име! Акер ми име! Не збрявам! Нонооно веч збрявам в пъкло велечуги лунни, так. Виждалиазто, чувалиазто, сещалиазто, незна. Незна крабреже, он сащо во квясти, луди козмолета: тряз! Вечи смо шон, облаз, умрел, завинагай: госдибелбеблеблелелелелелелелелелеле лелелелелелелеллееллееллеелелелеле ллелеелеллллелллееееееееблллелелелелелелллелеллл елелллелелелллеллллеллелеелеллллелллееееееееблллелелелелелелллелелллелелллелелелллелллле…