Яцек Дукай
Други песни (23)

Χ
Кратистоубиец

Мъглата се стелеше около файтона. Господин Бербелек не поглеждаше навън, и бездруго щеше да види само сенките на воденбургската архитектура, които впрочем бързо оставаха назад, сенки и светлини: между плоскости от камък се мяркаха парцаливите ореоли на пирокийните фенери, самите те също невидими в мъглата. Файтонът беше висок и солиден, теглеха го четири коня; със затворените си врати и спуснат гюрук приличаше малко на старинна каляска. На вратите блестеше емблемата на НИБ. До кочияша с черна пелерина седеше графитен хорърен; други двама с трицевни хердонки в ръцете висяха отзад. Разсечената мъгла веднага се сплиташе след тях на ленти и масури — но вече значително по-подредени и симетрични, лягаше по очертанията на улиците и площадите в нощния Воденбург, покрай студените зидове и влажните настилки; така оставаше още дълго след файтона.

Господин Бербелек — як мъжага със скъпо палто, с лице загоряло и тъмни очи под буйни вежди — прелистваше шумолящите вестници. Изданията бяха от тринайсети, четиринайсети и петнайсети октобер 1198 година, специално за него бяха запазени и предишни броеве, от дните, когато беше извън града. В „Гласът на Неургия“ пишеше подробно за офертата на младия кратистос Ерик Хелвет към княза: след отпътуването на Краля на бурите, в резултат от преместването границите на кварталите К’Азура и Лео Виале на юг в кероса на Неургия се беше образувала празнота, която, рано или късно, трябваше да бъде запълнена. Един от коментаторите дори спекулираше, че пристигането на Йероним Кратистоубиеца („най-известния днес жител на княжеския град Воденбург“) може да има нещо общо с това. ЙЕРОНИМ ПОСРЕДНИК. На следващата страница таблица с цените на храните. Гладът на Изток и новите граждански войни, избухващи една след друга върху руините на Уралската империя, влияят върху пазара дори тук, в другия край на Европа. ХЕРДОН В ЛАБИРИНТА. Както съобщават нашите отвъдокеански кореспонденти, крал Густав с разрешението на кратистос Анаксегирос е изпратил на Луната мисия за установяване на дипломатически отношения с Лабиринта. Кратиста Илеа е отговорила положително; в двора в Нови Рим очакват пратениците на луняните. Във „Вечерен ездач“: традиционната карикатура на канцлера Льоке. Стои на пристанищната стена на Воденбург и разплакан, маха за сбогом на корабите под знамената на Четирите меча. Наистина новият ред в Александрийска Африка е причина много емигранти от юг да напуснат Воденбург, както и значително да спадне рентабилността на онази част от търговията, която дотогава традиционно е преминавала през местното пристанище. Следващата статия обобщаваше най-недвусмислено това: ЙОАН ЧЕРНОБРАДИ ПОДПИСВА СИЦИЛИАНСКИЯ ДОГОВОР! НОВАТА ОС Е: РИМ — МАКЕДОНИЯ — ПЕРГАМ. Алпийските мита са премахнати; тази зима пергаментът пак ще поевтинее.

Чат-чат-чат, конете тичаха равномерно, студената нощ извикваше спомени за топли нощи. В Хердон ще бъде отворено посолство на Луната, но в Пергам вече живее ейдолосът на Господарката, Лакатойя, Вечерната дева. В земите на Марий Гесомат, под антоса на Краля на бурите, близо до гарнизоните на трите Колони на Хорър, издържани от Лабиринта, тя за първи път може да обяви публично истината за себе си — че е дъщеря на майка си; там може да се разкрие пред света. Кратистос на Четвърти Пергам вече е Юлий Кадеций, на него съгласно тайния договор с Кратистоубиеца се падна керосът на страната на Селевкидитите — от Кафторско море до изворите на Ефрат и Тигър. Оронея почива в руините на Крепостта, в прокълнатата Равнина на кръвта — антосът на Краля на бурите ще я излекува. Бяха пощадени само Хълмът на Атина, Библиотеката и кристалният Флореум — земята на Въздуха и Огъня се установи на другия бряг на Каикос. Господин Бербелек си спомни горещата нощ, в която беше посетил естле Шулима Амитаче в новата й столица. Отвсякъде се бяха събрали изповядващите стария култ и агентите му, до Флореума вече не можеше да припари никой без разрешително от всички стражи; в този разрушен град се влизаше наистина като в лабиринт. Дори Кратистоубиеца трябваше най-напред да прати херолд; разрешението се получи чак по здрач. Въведе господин Бербелек много млада хелтийка с лабрисова огърлица. Вместо по спирална пясъчна пътека вървяха през дузини безкрайни слънчеви поляни, от светлина в светлина; очевидно Шулима беше почнала да манипулира архитектурата на Флореума. По поляните се гонеха деца какви ли не морфи, от най-малки до юноши, господин Бербелек видя и бавачки с бебета. „Откъде са?“ — попита хелтийката. — „От всички страни на кероса — отговори тя, — от Формата на всеки кратистос.“ Излязоха на африканската поляна. От акациевата горичка изтичаше сребрист поток, между акациите лудуваха маймуни, в саванната трева се мяркаха жълтите гърбове на тапалопи, наблюдаваха ги лениво изтегнати под дърветата гампарди. Отвъд потока, от просторния лазур плуваха бавно кълба гъста светлина, ослепително бяло мляко. От него най-напред излетяха две пъстри птици, хелтийката клекна, птиците описаха кръг над господин Бербелек, той вдигна глава — не беше забелязал кога от мъглата на Огъня е излязла Лакатойя. „Естлос.“ „Естле.“ Усмихнаха се от първия поглед, но на него не му харесаха лекотата, баналността на тази усмивка. Вместо да целуне китката на Шулима, той я прегърна през кръста, притегли я към себе си, целуна я жадно, хищно. Тя не се противи, но когато после я отблъсна на ръка разстояние, срещна същия студен жадеитов поглед на естле Амитаче, който след фаталната джурджа се беше надявал никога повече да не види. Формата на ситуацията ставаше болезнено очевидна. Той отстъпи крачка. Шулима приседна в тревата, подвивайки ленената си пола. Потупа мястото до себе си. Той не реагира. Изглаждаше гънките на ризата и оглеждаше лъчезарната поляна (над главата му в регулярни кръгове се въртяха пеперуди). „Преустройваш Флореума?“ „И без това се налагаше.“ „Нека отгатна: Кралят на бурите.“ „Ами да, често ме посещава.“ „Да. Разбира се. Извечният съюзник на Лабиринта.“ „Няма да намериш ни следа от лъжа в устата ми. Нима съм казвала някога, че те обичам? Аз съм дъщеря на Лунната вещица Илеа Жестоката, каква морфа си очаквал от мене?“ Господин Бербелек можеше само да премрежи очи. Богове, тя беше все така прекрасна, още по-прекрасна, в милиони отражения, в тази най-ярка светлина.

Мъглата се сгъстяваше, но той вече виждаше през прозорците на колата високите сенки на сградите от княжеския комплекс, конете забавиха ход, изкачваха се нагоре по стръмното; приближаваха двореца на Грегор Мрачни. Господин Бербелек извади от вътрешния джоб на палтото си поканата, написана собственоръчно от княза на телешки пергамент. Вчера във Воденбург се получи, препратена от имението в Острог, друга покана: от Александрия, за тържественото кръщене на новородената внучка на естлос Йероним Бербелек, дъщеря на Хипатия XV и Наместника на Горен Египет. Господин Бербелек не беше присъствал на раждането й (за този ден беше свикал съвета на астромеканиците в четвъртия Лабиринт), но беше ходил в Александрия половин година преди това, за годежа и възкачването на Алитеа. Навуходоносор Златни, който беше вече толкова слаб, че антосът му се простираше едва двеста стадия извън Александрия, не можа да откаже и за първи път от три и повече векове напусна кулата си в Меноут, за да благослови новата Хипатия. За него това беше окончателно унижение и символ на краха му: да седи на една маса с Кратистоубиеца, срещу човека с кръвта на Сила по ръцете си. Гравюрите с брачното тържество обиколиха света, господин Бербелек беше видял тази картина във вестниците в Европа, Хердон, Земята на Гаудат: кратистосът и Кратистоубиеца вдигат наздравица в чест на младата брачна двойка, но не гледат младоженците, а са впили взор един в друг. Затова пък Алитеа се усмихваше лъчезарно с тази своя детска усмивка, съумяваше, стига да искаше, имаше такава усмивка в арсенала си. Бяха я изобразили облечена с червена египетска пола между наклонени пилони, с букет житни класове в лявата ръка и питагорейското кубче в дясната, все така усмихната като Изида.

Господин Бербелек помнеше съвсем различното изражение на лицето й, когато коленичи пред него няколко месеца по-рано заедно с наскоро излекувания Давид. Бяха намерили Йероним в най-далечния ъгъл на перистила в александрийския дворец, тъкмо беше свършил със закуската под сянката на водната палма, над Мареот се събуждаше пурпурната зора; беше извърнал поглед от гледката и те вече бяха в краката му, не можа да избяга от тази Форма. Алитеа знаеше с какво настроение баща й се е върнал току-що от Пергам и Шулима, господин Бербелек нямаше да се учуди, ако Шулима веднага беше изпратила съответното писмо до Алитеа. „Татко.“ „Я се изправете, какви ги вършите!“ „Благослови ни, кириос.“ „Алитеа, знаеш, че няма да се противопоставя, това е твоят живот.“ „Но си се противопоставял и се противопоставяш. Не искам нещо да се случи с него. Дай ми дума.“ Тогава той изпадна в ярост: „Вън! Махнете се от очите ми!“. Моншебе бе понечил да скочи, но тя го беше задържала за ръката. И останаха на колене. „Татко.“ „Как можа да го помислиш, кой съм аз, та да пратя да убият мъжа на собствената си дъщеря!“ „Не, разбира се, не. Но нима Шулима ни събра? Ти знаеш, каквото Шулима сватоса, е изпълнено с любов. А под морфата на стратегоса се изпълняват планове, за които той още не е помислял. Някой ще забележи гримасата ти и ще поиска да ти се хареса… Давид веднъж вече едва избегна смъртта от ръката на твоя васал. Благослови ни, кириос. Искрено. Нося детето му. Трябва да повярвам, че от цялото си сърце ни желаеш щастие.“ Той и до днес не знаеше по какво всъщност е могла да разбере това, и сам не знаеше радва ли се на радостта им, или презира коварството на Шулима. Всички гравюри от сватбата представяха безстрастното сурово лице на Кратистоубиеца.

Заскърцаха железните врати, колата влезе в двора на палата. Светлините от десетките високи прозорци и пирокийни фенери най-сетне пробиха мъглата. Хорърните скочиха от стъпенките, откъм мраморното стълбище дотичаха прислужници с униформи в червено и черно. Когато отвориха вратичката и подложиха ликотовата стълбичка, в града долу храмовите камбани започнаха да бият десет часа; звукът идваше приглушен, прояден от тъмната влага. Поредната воденбургска нощ на мъгла и камък.

* * *

Господин Бербелек направи иронична гримаса на отражението си в златното огледало, премести пирориктата в лявата си ръка, оправи маншетите на бялата риза и черния кафтан, преброи наум до четири и влезе в Залата на предците.

Неургците се поклониха като един, сякаш под една морфа. Той махна любезно с пирориктата. Никой не беше съобщил за пристигането му; господин Бербелек вече беше от тези, чието идване се обявява с глухо тупване, внезапна тишина, заразителен шепот. Той познаваше този шепот, нали това беше неговата корона, неговият черен антос: „Кратистоубиеца, Кратистоубиеца, Кратистоубиеца“.

— Естлос.

— Естлос.

В Залата на предците, под погледите на предците от тъмните платна се състоя официална вечеря, след което минаха в един по-камерен салон на втория етаж вече само двамата: господин Бербелек и князът на Неургия. На вечерята имаше над двайсет аристократи; господин Бербелек бързо се ориентира по какъв признак са били подбирани — макар че не всички му бяха представени по име, морфата им (тези огненочервени коси) беше повече от очевидна: князът беше поканил на вечерята с Кратистоубиеца най-близките си роднини. Господин Бербелек вечеря под изпитателните погледи на две дузини неургци. Те се усмихваха, разговаряха помежду си, разменяха си клюки и шеги, всъщност поглеждайки го само бегло и крадешком. Но той не се съмняваше. Тези, които бяха разговаряли с него — а в разговорите на вечерята май почти всички бяха успели да разменят някоя и друга дума с него — бяха подемали банални теми без значение. Но Формата се проверява именно така: най-чиста е там, където липсва съдържание.

Господин Бербелек седеше на почетното място, отдясно на княза, който беше на челото на масата. Отдясно пък на Кратистоубиеца седеше внучката на княза, бледоликата Румиа Неург. За тези четири години и половина, минали от предишното му посещение във воденбургския дворец, от плахо девойче тя се беше превърнала в сериозна сдържана жена. Кожата й, май никога не виждала слънце, косата като яростен пламък, аскетичната й рокля със стегнат затворен корсет и черни напръстци — външно всичко я отличаваше от Алитеа, но именно към Алитеа, към дъщеря му, се устреми първата асоциация на господин Бербелек. Бавната промяна, която настъпва пред очите ни, е незабележима: ние се променяме заедно с променящото се. Само когато в паметта липсват междинни картини, се появява истинският контраст. Та той си припомни онази Алитеа, която го беше придружавала тогава в предишното му идване в двореца — как беше заспала във файтона и трябваше да я пренесе спяща в леглото…

— За какво мислиш, естлос?

— Това трябва да е знак, че идва старостта — когато миналото започва да побеждава настоящето — тръсна глава той.

Румиа замря с ножа над сьомгата.

— Аз също помня, онази година замръзна целият Рейн, ти ни посети, преди да заминеш, естлос, със сина и дъщерята. Ох, прости ми.

— Авел, да.

— Моля за извинение, моля за извинение, толкова ми е мъчно.

Той махна с ръка със салфетката, избърса си устата.

— Няма причина да ти е мъчно. Тази форма винаги ме е карала да се замисля. Какво всъщност се крие зад такива изрази на съчувствие? Всичко друго, но не и съчувствие, на него са способни само най-близките, с които ни свързва приликата на Формата. За утешаване на скърбящия ли говорим тогава? И то в моменти на толкова силно напрежение на чувствата: след смъртта, по време на погребението, кремацията. Чудя се как не се стига до сбиване край гробовете. Всъщност като помисля, тъкмо това би се харесало на Авел, нещо като посмъртна почит. Хмм.

Тя докосна ръката му.

— Просто исках да се извиня, че напомних за Авел.

— Но защо да се извиняваш? Защо да не си спомням за него? Мигар той беше престъпник, лош човек, подъл и низък?

Тогава тя се усмихна леко и наклони глава встрани.

— О, не, естлос. Той имаше големи мечти. Разказвал ми е…

— За какво?

— Помислих си: какъвто бащата, такъв и синът.

— По-скоро обратното — измърмори едва чуто господин Бербелек.

В малкия салон на втория етаж не беше прокарана пирокийна инсталация, прислугата донесе маслени лампи и свещници, в камината вече пламтеше огън, пукаха в устата на пламъците дървата. Господин Бербелек и князът седнаха в креслата, обърнати в полупрофил към огнището, от което лъхаше горещина. Прозорците бяха с тежки завеси. Вавилонският килим поглъщаше стъпките на прислугата. Светлината не достигаше дори отсрещната стена, където зад египетски амфори и старинни франконски доспехи растяха месести сенки. Дулос подаде на аристократите лули, запалиха. Сместа съдържаше пажуба, хашиш и новата сибирска трева. Известно време и двамата мълчаливо пускаха дим.

Забравена от прислугата маша беше заседнала в жарта и бавно се беше нагорещявала — князът я докосна и си дръпна ръката, съскайки. Господин Бербелек се наведе и спокойно извади машата, кожата на дланта му дори не почервеня.

— Да. — Князът кръстоса крак връз крак. — Казват, че Лунната вещица ти е вляла Огън във вените, а, естлос.

Господин Бербелек обърна пирориктата върху коленете си, мъртвите очи на фениксите блеснаха ослепително от живия огън.

— Може би само стопи леда в тях — засмя се. — Не, не е вярно. Там всеки издишва пирос, пирос им гори и под клепачите. Това ги пречиства, по някакъв начин изгаря всичко излишно, извънмерно, непотребно, случайните мисли, чувства и черти, пурифицира тялото и морфата. От това те понякога изглеждат наивни като деца, друг път са жестоки като деца.

— Разправят, че там имаш дом.

— Мм?

— На Луната.

— Тя ми подари имопатра… малко земя. Някой път при пълнолуние ще ти покажа къде, естлос.

— Ще се заселиш ли там?

— Питаш ме за плановете ми? — Господин Бербелек се засмя отново. — Ти ги знаеш, княже, дори вестниците пишат за Ефирния флот. Ще има голяма война с адинатосите.

— Ще има, няма да има — измърмори князът. — И кой знае кога? След година, след две, след десет, след век. Нали ти самият ни разказа как нямало начин да склониш за каквото и да е повече от двама кратистоси наведнъж. Кой ще предвиди кога ще задухат благоприятни политически ветрове? Но преди всичко: няма ли да се оправят без тебе? Толкова кратистоси, Илеа също — ами приказките, че щял си да влезеш направо в аретесова Форма, но това си е чисто самоубийство, нещо по-лошо — ще изгубиш себе си, и ако ти, естлос, би…

— Но в какво всъщност се опитваш да ме убедиш, скъпи князе?

Естлос Неург погледна странно Кратистоубиеца, премрежвайки очи зад зеленикавия дим.

— Знаеш ли Химна на падащите от Гвидон Кордобеца?

— „Падам и виждам как небето се отдалечава от мене…“

— Да. „Не тоз владее, който ражда, и не тоз, който руши. Владее този, който може да руши.“

— Но това не е вярно. — Господин Бербелек пропусна дим през зъбите си. — Владее този, който може да защити от разрушение, когато всички други го искат.

Князът сви рамене.

— Така или иначе, сега те знаят, че не са в безопасност, не са, докато си жив.

— Ох, осъзнавам това. Току-що моите хорърни заловиха поредния атентатор.

— Страх ги е — значи, притежаваш властта. Не си кратистос, но можеш да им се изпречиш като равен.

— Ее, да не преувеличаваме…

— Чуй ме, естлос. — Князът остави лулата и се наведе към господин Бербелек, в отблясъците от разигралия се огън червената му коса заискри пиросно. — Откакто не сме васали, гледаме да задържим тази крехка независимост, балансирайки между Силите; и така век след век. След всяка промяна в равновесието трябва отново да търсим начин да си възвърнем независимостта. Понякога това си има цена, например приемането на Формата на Грегор Мрачния. Сега опитваме да се изчистим от нея, може да ни се удаде да ускорим процеса с помощта на текнитесите на калокагатия. Защото крайната ни цел е свободата. Ще попиташ какво е свобода. Свобода е да можеш да си избираш форма. Разбира се, няма да направим от робите аристократи — но можем максимално да увеличим различията между обикновените хора.

— Изумен съм, княже — рече Кратистоубиеца, леко развеселен. — Говориш точно като онези безумци от сектата на демократите. Какво би казала за това твоята Иакса?

Князът на Неургия тръсна глава.

— Ние сме прагматици, не възнамеряваме да се бунтуваме срещу естествения ред на нещата. Управление на народа е нещо като управлението на аристократите, само че по-мръсно и по-малко ефективно, защото би се нуждаело от една лъжа повече. Нали по дефиниция аристократ е този, който има по-силна Форма, който успява да наложи волята си. Демокрацията е противоречива сама по себе си: за управлението е нужна йерархия, а щом се създаде йерархия, вече не всички ще бъдат равни. Светът, животът, човекът, всичко съществува благодарение на установената йерархия; равенството е последната какоморфия, в която неминуемо се разтопява всяка Форма.

— Но нали говореше за свободата да я избираш.

— Както казах, ние сме прагматици. Княжество Неургия е малко, сигурно най-малкият суверенен феод в Европа: Воденбург и няколко десетки градчета, няколкостотин села. Обаче знаеш ли, естлос, какъв беше търговският ни баланс за миналата година?

— От икономическа гледна точка имате прекрасно разположение.

— След като Грегор Мрачни си отиде, само във Воденбург бяха регистрирани повече открития и въведени повече нови текнологии, отколкото в Европа и Африка, взети заедно. Към нас се стичат софистеси от целия свят. Академеята се разширява с небивали темпове; давам пари за нея, така че съм в течение. Знаеш ли, че тя е единствената в света на печалба? Миналата година въведохме система за кредитиране на разходите за наука. Изкупуваме от мозъците на младежта и тези изобретения, които още не са направени. Търговците използват именно Воденбург, но не заради сигурното пристанище, ниските мита, хубавите пътища и удобното разположение — макар че всичко това помага — а заради нашите фактури, които след превръщане повишават двукратно, дори три- и четирикратно стойността на материалите и суровините. Стъклото е само най-известната ни експортна стока. Попитай съдружника си, естлос Нюте. Впрочем ти положително си добре ориентиран в бизнеса на Търговската си къща.

Князът отново се изправи в креслото и кръстоса крак връз крак.

— И знаеш ли, естлос, кое е източникът на този успех. Разнообразието. Смесицата от Форми. Неслучайно Воденбург е наричан Столица на бродяги. Който се затваря в една Форма, се обрича на щастлива съдба; а от хилядите Форми все някоя е по-близо до Целта. Това е цялата тайна: широко отворените врати. А кое е противоположно на разнообразието? Доминирането на една Форма. Униформизацията.

— Както разбирам, не възнамеряваш да приемеш офертата на кратистос Ерик Хелвет?

— Ще се защитаваме до последния момент — обяви естлос Неург, след което се усмихна широко на господин Бербелек. — А какво може да бъде по-добра гаранция за свободата от официалния съюз с Кратистоубиеца?

Стратегосът потупа с горещия чибук по дланта си.

— Такаааа. Значи, все пак. Румиа, нали?

Князът кимна.

— Тя е най-добрата кандидатка. Разбира се, ако по някаква причина не ти…

— Не, не, защо? Чувствам се поласкан, наистина.

Настъпи тишина. Князът вече не се усмихваше. Сплел пръсти, наблюдаваше господин Бербелек, загледан в пламъците.

— Готови сме на значителни политически отстъпки — произнесе бавно. — Титла — да речем, Хегемон Протектор. Ако не искаш в двореца, можеш да се настаниш в Градините. Дори правото първи да наследят трона за децата ти с Румиа, естлос. Ако не започнеш тази ефирна война, сигурно ще надживееш всички ни. И княжеството ще стане твое.

— Вие май наистина сте отчаяни.

— Много дълго обсъждахме това предложение. Ако изборът се свежда до кратистос и кратистоубиец…

— Най-важно е разнообразието, нали така.

— Да.

Господин Бербелек остави лулата, изправи се и се протегна. Махна с пирориктата, тя изсвистя, остави червена следа във въздуха. Разходи се из салона, напред-назад.

Князът на Неургия остана до камината, наблюдаваше стратегоса изпод рижите си вежди.

— Естествено, не си длъжен веднага да отговориш — рече. — Ще чакаме до последния момент. Ако искаш да поговориш с Румиа…

— Опитвам се все още да си го представя — промълви господин Бербелек. — Румиа, Воденбург, после децата и така десетилетия, пресмятаме приходите в хазната и градим тук Александрия на Севера…

— Ако всичко се подреди успешно.

— Мдаааа.

Господин Бербелек спря при вратата. Въртеше из пръстите си пирориктата, сведе поглед и за дълго го задържа в яростния пламък на фениксовите очи.

Към действителността го върна покашлянето на княза.

— Помислих си — каза тихо и хвана бравата, — че според плана на боговете трябваше да направиш това предложение не на мене, княже, а на Авел, моя син. Днес виждам ясно, че точно така е трябвало да стане: той и Румиа, щеше да се върне от Африка съвсем друг човек, щяха да си допаднат. Можеше да имаш протекторат с кръвта на Кратистоубиеца. Така им беше писано, такава беше Целта, така трябваше да стане и той да е сега тук до мене. Но пътьом нещо се разпадна в основата на Съдбата, случайност, която разруши предначертаното бъдеще, дреболия, която зачерта късмета… Но можех ли да му забраня? Можех ли да го предпазя от риска, да спечеля живота вместо него? Румиа би се омъжила само за аристократ със силна Форма, по-силна от нейната. Така че остава само безпомощната мъдрост… Така става с бащите и синовете. Лека нощ, княже.

* * *

— Ах, ах, извинявай, мислех, че си у вас, не исках да те събудя, ама тия стражи вдигнаха шум.

— Не спя, станах по тъмно. Влизай, Кристоф. Впрочем аз съм си у нас.

— С хорърни на входа и по стълбите? Тук ли живееш сега?

— Ъхъ.

Естлос Нюте влезе и затвори вратата, отиде до широко отворения прозорец.

— Какъв студ — измърмори. — Току-що пристигам от Бурдигала, не знаех, че толкова бързо ще се върнеш във Воденбург. В Бурдигала вече има сняг. И защо си се пренесъл тук?

Махна с ръка към апартамента, голите му стени и пода от черна прошнина.

Всъщност те се намираха на втория етаж на старата магазия, която НИБ вече година не използваше. Търговската къща „Нюте, Икита те Бербелек“ беше подписала дългосрочни договори с лунните и оронейските търговци и взела под аренда целите Северни докове, осигурявайки си така цялото складово пространство, което един ден би й било нужно; сега си докарваше приход и като даваше под наем магазиите. НИБ все пак притежаваше и няколко склада в горното пристанище. Част от тях продадоха, част дадоха под наем, а въпросната сграда ритер Нюте реши да преустрои като частна странноприемница на фирмата. Но понеже това не беше приоритет, засега бяха ремонтирани само помещенията в предната част, а етажът си стоеше немебелиран. Господин Бербелек беше наредил да донесат нещата му, но стаите не получиха от това вид на уютно жилище. Не помагаха и широко отворените прозорци, през които хлуеше студеният вятър откъм залива; вятърът, крясъците на чайките, миризмата на сол и смола, подвикванията на матросите и докерите. Кратистоубиеца седеше край сложен до стената секретер, подпираше се с десния лакът на парапета и пийваше кахва, преглеждайки някакви измачкани бумаги. Беше с една от своите бели африкански одежди, йерусалимският ритер не познаваше добре формите на южното облекло.

Той приседна до него и надникна през рамото на господин Бербелек.

— На какво е това? На гръцки? Тц, не е гръцки.

— Ще бъдеш ли така любезен… Благодаря.

— Извинявай. Слушай, ако имаш минутка време…

— Да?

— Всъщност смятах да ти пиша, но все едно, непременно трябва да поговорим. Къде държиш документите на Къщата? У вас ли ги остави?

Господин Бербелек въздъхна и остави чашата.

— Май ще продам къщата. Вече опитваха да се вмъкнат през покрива, ходят между комините, трошат ми керемидите.

— Убийци ли?

— Ха, де да бяха просто платени убийци…!

Откакто се беше върнал във Воденбург, господин Бербелек живееше като в постоянна обсада. В началото му беше дори забавно — подвикващите под прозорците деца, приношенията, оставяни от разни луди (бележки, предмети, писма, кичури косми и части от тялото, някакви уродливи статуетки), шествията журналисти, софистеси, изгаряни от амбиции нисши аристократи… Старият Порте почти не мърдаше от вратата. Затова накрая господин Бербелек се принуди да сложи пред сградата пост от хорърни. Но това само влоши положението, със същия успех можеше да провеси от прозореца и щандарта на Кратистоубиец. Тълпяха се младежи, минувачите заговаряха хорърните, съседите се оплакваха от натрапниците. В двата края на улицата пресметливи търговци отвориха сергии — исмаилити, евреи, цигани, индуси — на които продаваха фантасмагорични мними сувенири: парче от острието на камата на Кратистоубиеца, палтото му, рубиевата ръкохватка на Четвъртия меч, флакончета с кръв от Магьосника, балсамирани части от тялото му, мумифицирани митични седми пръсти на Седемпръстия (на дузини!), съкровища от Лабиринта, портрети на Лунната вещица; и хората купуваха! В пазарните дни по улицата не можеше да се мине с файтон или на кон. Господин Бербелек някак понасяше всичко това, макар вече да му беше болезнено ясно, че ще трябва да се изнесе, този дом не беше подходящ за Кратистоубиеца, той беше надрасъл старата си Форма. Възрастните хора не носят детски дрехи, старите жени не се обличат като девойки. Само глупаците си затварят очите за морфата. И все пак капката, която препълни чашата, се оказа нашествието на демократите. Сектата се беше активизирала в Неургия това лято; те не атакуваха веднага дома на господин Бербелек. Но след като го бяха решили, спасение нямаше. За тези фанатици той беше олицетворение на идеалите на култа им, път за осъществяване на безумните им постулати. Нали първото условие на демокрацията е премахването на кратистосите; аристокрацията пречи на изграждането на истински полиси. Познаваха целта на Кратистоубиеца по-добре от самия Кратистоубиец. Джурджа в името на демокрацията! Тя ще изколи всички кратистоси, ще изгони кралете и от сега нататък ще управлява Люд. Прокрадваха се под прозорците на дома, хвърляха по тях камъчета, пращаха писма, манифести, просителни петиции, оставяха сандъци с книги от древни и нови философи, врели-некипели. Опитваха да спират колата му, изненадваха го в града, намъкваха се на приемите, в които той участваше, един дори се беше наврял през комина, та господин Бербелек го застреля, когато безумецът падна в жарта. Уви, не е достатъчно да се игнорират безумците. Преди три нощи млада демократка се подпали пред дома му, дълго крещя, обхваната от пламъците, разбуди всичко наоколо. Колко жалко беше всичко това: още в началото бяха изневерили на собствените си идеали и признали безкрайното превъзходство на Кратистоубиеца. Вярно беше писал Платон: не всички книги са безопасно четиво за неоформените умове.

Изслушал разказа на господин Бербелек, Кристоф покима няколко пъти.

— Аз ти казвах. Направи си имение извън града, държа още един свободен парцел. Съмняваш се, че можеш да си го позволиш? Имаш ли изобщо представа за доходите си след последното предоговаряне на дяловете?

— Наех от Панатакис счетоводител, голям хитрец, проверява ми всички сметки. Няма да ми се сърдиш, нали?

— Хе, и аз бих те посъветвал същото! Е, ще строиш ли?

— Князът иска да живея в двореца му.

— Още по-добре! — Естлос Нюте чак скочи. — Чакай, ще донеса документите.

Изтича (течението блъсна вратата подире му) и веднага се върна с дебела папка под мишница.

— Бррр, как не ти е студено тук!

Примъкна масичка до секретера, отвори всички документи; тежкият кръст на верижка се залюшка над стройните колони цифри. Господин Бербелек наблюдаваше хердонеца, учуден и поразвеселен.

— Гледай — Кристоф сочеше с наплюнчен пръст сметките една след друга, — всичко изчислихме. Хердон вече се отваря, Пергам, така или иначе, също е отворен, е, ако Седемпръстия не превърти, но с Алитеа в Египет и твоите хорърни под носа му би бил самоубиец, значи, Хердон и Пергам, но ти лесно можеш да убедиш Неург, знам, че можеш, само помисли, Воденбург като единствен в Европа, а и имаме четиресет и седем процента във факторията за въздушни свини на Балтазар, още оронейгоса от Краля на бурите, и той твое приятелче, а, хехе, ето, сам виждаш…

— За какво говориш, Шеол те взел?

— Помниш ли колко спечелихме от хердонския монопол? А сега се отваря хиляда пъти по-голяма възможност: Луната, Луната, всичките й богатства, цялата икономика и целият лунен пазар, няколко десетки милиони души, пресметнахме, погледни. Първо: установяваш пряк търговски обмен. Имаме голямо предимство, години контрабанда, по-голямата й част минаваше през НИБ. Не можем да загубим тази позиция! Второ: нека Неург разреши на канцлера да отвори княжеството за луняните. Върху стените на пристанището ще поставим пилони за лунните ладии. Обаче обърни внимание: в момента те изцяло контролират превозите, всички аеростати, които могат да стигнат до Луната, са техни, тия техни ефирни макини… И трето: трябва да започнем да създаваме собствен ефирен флот. Консултирах се със софистесите от Воденбургската академея. Твърдят, че това е невъзможно в земните сфери. Значи, първо трябва да построим град в орбита, в сферата на пироса и ефира, ето ти предварителния проект, бюджетът също е временен, първо трябва да поговорим с луняните. Между другото, къде е тая, как беше, а, Пепелната дева, плешивата мургавелка, дето все подире ти ходеше?

— Трябваше да се върне на Луната. Работата е там, Кристоф, че те не могат дълго да стоят на Земята. Това се отнася и за всички ефирни макини. Всеки първоелемент се стреми към своята сфера. Тук ураноизата излиза от епициклите. Лунните ладии трябва да се настройват наново след всяко по-дълго пребиваване в земните сфери. Умножи този бюджет по две. Чакай, я да видя — наистина ли с такъв капитал?

— Всеки момент можем да разполагаме. — Кристоф се ухили на господин Бербелек. — Ще обиколиш банките, домовете на аристократите — кой ще откаже на Кратистоубиеца? После ще са ти благодарни.

— Аха, значи, така трябва да изглежда това…!

— Че какво! — възмути се естлос Нюте. — Не можеш да кажеш, че ти предлагам лоши условия. Ето ти двайсетгодишната прогноза за печалбите. Виждаш ли? Това е твоето участие. Ако всичко се уреди, ще станем най-богатите хора в Европа заедно с кратистосите, кралете и старите аристократи.

— Е, да, богатството.

— Само не ми чети морал! Помня как преди десетина години ми благодареше, че те научих да искаш все повече.

— Но това беше преди десетина години.

— Тоест? — побесня Кристоф. — Изведнъж ми заявяваш, че парите вече не те интересуват?!

Кратистоубиеца удари с длан по блата на секретера и естлос Нюте млъкна, дръпна си ръцете, сви се на стола.

— Успокой се — каза тихо господин Бербелек. — Още не съм взел решение. Виждам, че някакъв наш кораб влиза в пристанището; иди се заеми с него. Бумагите остави на мене. Довечера у Орифлемови.

— Да. Добре. Извинявай.

Естлос Нюте излезе и внимателно затвори вратата.

Господин Бербелек се помъчи да прочете още малко от писмото на Аурелиа, отвори пак дори писмото от Яна, което беше пристигнало с месец закъснение, защото също бе минало през Острог (в писмото Яна пак не обясняваше по каква причина изведнъж е решила да отглежда безглавци в Земята на Гаудат), но това нямаше смисъл, погледът му се местеше по редовете.

Мислите сами се обръщаха към политическите главоблъсканици, към игрите между кратистосите, с които в последно време все по-силно се ангажираше; вече се формираха очертанията на възможната коалиция, празното място след Магьосника трябваше да бъде запълнено, а Кратистоубиеца помагаше да се начертае нова карта на кероса и войната с адинатосите беше една от основните карти в преговорите — тези, които бяха обещали помощ на Илеа още преди краха на Магьосника, сега бяха в по-добра позиция. Изведнъж се беше оказало, че съюзът с Лунната вещица си струва, струва си и да се спечели благосклонността на Кратистоубиеца… Мислите летяха към ефирния военен флот, който събираха в лунната орбита, към отрядите на Хорър, към Аурелиа, Омиксос и Йерохарис, към Господарката…

Разбира се, знаеше, че разумният човек би избрал предложението на княза или на Кристоф, или една от хилядите безопасни възможности — и така трябва да постъпи господин Бербелек.

Обаче — хайде, помисли, Йерониме, ти, който създаваше държави, короноваше крале, срина империята на Магьосника, ти, с кръвта на кратистоса по ръцете, пред когото треперят Силите — ти каква Цел имаш сега? Спокоен щастлив живот на аристократ в тази държавичка на търговци, огненокоси дечица, власт в кукленското княжество? Може би и богатство, злато, още повече злато, гешефт, гешефт, гешефт — мастилени битки между колоните от цифри?

Някога Кристоф му беше подарил книга с кристиянски писания: главно скучновата история на евреите и религиозен брътвеж. Но във всяка книга има поне зрънце мъдрост:

Когато бях дете, говорех като дете, чувствах като дете, мислех като дете. Когато станах мъж, преодолях всичко детско.

Дори древните гърци са познавали законите на Формата. Човек не може да излъже себе си.

И говори като Кратистоубиец, чувства като Кратистоубиец, мисли като Кратистоубиец.

* * *

Лунарната криптомантия имаше дълга и безславна традиция на Земята, дори вавилонските астролози не можеха да се похвалят с големи успехи в тази област. От своя страна лунните им колеги, отлично информирани, нямаха причина (нито възможност) да се отдават на наблюдения на Четвъртия лабиринт от разстояние, така че и техният опит нямаше как да се използва. Все пак господин Бербелек беше донесъл няколко стари храмови книги от Библиотеката на Лабиринта, които му беше намерил Антидектес Александрийски, и сега си помагаше с гравюри точно от тях, докато наблюдаваше през кристален телескоп от покрива на магазията северния бряг на Болнавото море. Точно тази нощ не валеше дъжд, мъгла не покриваше градовете, нито облаци — небето; нямаше право да пропусне този удобен момент. Беше наел телескопа от Воденбургската академея. Закрепиха го на масивен триножник, двама дулоси въртяха медните обръчи, насочвайки оптикума съгласно указанията на господин Бербелек. Светлините на пристанището и корабите малко му пречеха, та нареди да сложат висок параван от западната страна. Поривите на вятъра го разклащаха често и той тропаше ужасно, това също пречеше. Изобщо напоследък почти всичко пречеше на Кратистоубиеца или го дразнеше.

Освен него и дулосите на плоския покрив имаше четирима хорърни със заредени пирозъбни кераунети; стояха в ъглите, графитните доспехи криеха фигурите им дори в ярката светлина на пълнолунието.

Господин Бербелек вече беше пратил да донесат гореща кахва и водка. След два часа наблюдение все още нямаше изводи. Разчиташе евентуално самата Господарка да реши… Все едно, господин Бербелек няма да заспи, кошмарите ставаха все по-отровни, сума време след като се събудеше, не беше в състояние да изрече нищо на нито един човешки език; не искаше да заспива. Във Воденбург би един часът, той се протегна на ликотовото столче. Придвижването на ефирните макини, които движеха лабиринта на Илеа, ще рече и актуалното състояние на Лабиринта също, бяха непосредствено отражение на флуктуацията на морфата на Потния. Антосът на Илеа Жестоката разцъфваше над розовите води на лунното море като конфигурация от небесни ураноизни конструкции, това всички луняни го знаеха. Проблемът беше в правилната интерпретация на тези форми. Разтворените на покрива на магазията край господин Бербелек книги съдържаха гравюри с картите на Лабиринта, изготвени в дни на изключително важни събития: големите триумфи и поражения на Господарката, раждането на децата й, смъртта на сина й, първото нападение на адинатосите и други такива. Господин Бербелек седеше, преплел пръсти на врата си, нощният вятър обръщаше тежките страници на лунните книги.

— Заповядайте, естлос.

Антон отбутна с крак инкунабула и остави подноса с филджан димящо кафе, бутилка пажубовка, чаша и солница.

Господин Бербелек си сипа водка и я гаврътна на един дъх.

— Естлос…

— Какво има, Антоне? — Кратистоубиеца се сопна на прислужника, изненадан, че още е тук. Но се овладя, видял как слугата панически отскача. — Е?

— Ако имате малко време сега, естлос…

— Кажи де, кажи.

Антон се огледа нервно, сякаш се боеше дулосите или хорърните да не подслушват.

— Бих искал да ви помоля за разрешение, естлос…

— За?

— Искам да се оженя.

Господин Бербелек замръзна, както си беше с наведената бутилка пажубовка в едната ръка и чашата в другата, и избухна в смях.

Антон се сконфузи още повече. Господин Бербелек забеляза, че сега той се опитва незабелязано да се махне от покрива, и след като си довърши наливането, замаха към слугата да се върне.

— Хайде сега, къде си тръгнал да бягаш. Ако съм се присмял на някого, то не беше на тебе, по-скоро на себе си. Познавам ли я?

— Братовчедка е на една от придворните на естле Латек. Египтянка, сега си пишем. И тъкмо…

— Да се преместиш в Александрия?

— Естлос, твоят дворец там е почти пуст, добре ще е да има някой да наблюдава робите.

— Не казваш името й.

Антон сведе очи.

— Мандиса, дъщерята на Хепус и Издихар, от Аблатеп.

— Мандиса. Мандиса, тоест Сладка. Хм. — Господин Бербелек въртеше из устата си резливата пажубовка. — Нали знаеш, че Порте и Тереза остават тук.

— Да, естлос.

— Това е един от тези избори, които определят целия ти живот; един от малкото, който извършваме съзнателно. Насам или натам — господин Бербелек размаха чашата наляво и надясно, — към такъв Антон или друг Антон.

— Да. Знам. Наистина всичко съм обмислил.

— Имаш разрешението ми. Пиши ми датата на сватбата, няма да забравя за подарък. Не се бой, няма да се явя лично.

— Защо, бихме били поласкани, естлос! Само че…

— Знам, знам, под аурата на Навуходоносор Кратистоубиеца на сватба няма да е добра поличба. — Господин Бербелек дръпна две глътки от студената водка. — Я ела. Ела де. Застани тука. Чакай… Ето сега. Наведи се и погледни в окуляра. Кажи какво виждаш.

Антон предпазливо приближи око до телескопа.

— Не знам, естлос. Някаква фигура… не знам какво е.

— А на какво ти прилича? Хайде, какво ти идва на ума най-напред?

— Мрежа. За ловене на риба. Ама свети.

— Мрежа.

— Или нажежено желязо за жигосване на добитъка и лудите.

— Оо.

— Извинете.

— Не, благодаря. Да ти налея ли? Ще се стоплиш. Ето.

— Кхкк! Ух. Мога ли да попитам… ти гадаеш ли по звездите, естлос?

— Сигурно няма да повярваш, ако ти кажа, че в това се състои правенето на политика.

— Естлос…

— Такаа. Е, кажи сега, Антоне, какво бъдеще виждаш за тебе и Сладката? Не в звездите, а в мечтите си, в плановете.

— Ами какво, ще се вземем, ще имаме деца…

— Ще се вземете, ще имате деца — и какво?

— Как какво? Не разбирам, естлос.

— И само толкова? Това ли е всичко? — Господин Бербелек се усмихваше иронично. — В това ли Антон, синът на Порте, ще намери спокойствие, щастие и задоволство?

— Не съм се замислял, естлос, наистина. Разбира се, като дете всеки мечтае за разни необикновени приключения, за слава, богатство, власт. Бог знае какво ще постигне. Но нали всяко дете пораства. Всичко това са приказки, а в живота има тежък труд и вечна умора, и въшки в леглото, ще прощавате, естлос. А аз с вас видях с очите си повече, отколкото половината аристократи. Естлос. Детето не разбира може ли да скочи от високо и да не се нарани, може ли да се хвърли срещу бегемот и да не загине, може ли да стане леонидас, или крал. Но се учи.

— Ха! Но хората стават леонидаси и крале, Антоне.

— Знам, естлос. Но човек и това бързо се научава да разбира: кой ще бъде крал, а кой не. Само най-малките дечица бъркат дулосите с аристократите.

— Е, е, внимавай, сега говориш като софистес — засмя се господин Бербелек.

Антон остави чашата.

— От пажубовката ще да е… В Сколиодои я варят, нали? Изкривява езика и разума.

— Не преувеличавай, не в Сколиодои… Впрочем в края на краищата всеки алкохол е плод на Изкривяването, катализатор на дружески какоморфии…

Господин Бербелек стана, огледа покрива, прескочи отворените книги. Погледна Антон.

— Разчисти тук и свали всичко долу.

— Естлос.

— А като имаш вече деца и внуци — усмихна се господин Бербелек, — не забравяй да им разкажеш и за това: когато една нощ пиех водка с Кратистоубиеца на покрив над Воденбург…

— С времето ще се научат да различават приказките от реалността — възрази Антон, без да го гледа.

— Даа.

Формата вече беше счупена, мигът отмина, повече в този тон не може да се разговаря.

Господин Бербелек слезе на етажа в магазията. Закачените по голите стени маслени лампи горяха с наполовина спуснати фитили. От този полумрак той мина в пълен мрак, защото затвори след себе си вратата на ъгловата стая, която беше предназначил за кабинет. Прозорците вече бяха затворени. Извика дулосите.

Съблече хумиевото палто и жилетката, от оставената на парапета купа си избра зимна ябълка, захапа я; избърса с ръкава на копринената риза потеклия по брадата сок. Дулосите се суетяха зад него. Той гледаше светлините на пристанището, светлинната сигнализация по корабите, хвърлили котва в залива, Луната, отразена в тъмните вълни. Но постепенно в стаята ставаше все по-светло и отражението на господин Бербелек закриваше нощната панорама. Кратистоубиеца яде ябълка.

Седна пред секретера. Извади от чекмеджето чист лист висококачествен пергамент. Натопи перото в мастилницата. ПОСЛЕДНО ВОЛЕИЗЛИЯНИЕ НА ЙЕРОНИМ БЕРБЕЛЕК, СЪС СОБСТВЕНАТА МУ РЪКА НАПИСАНО НА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВИ ОКТОБЕР ХИЛЯДА СТО ДЕВЕТДЕСЕТ И ОСМАТА ГОДИНА СЛЕД УПАДЪКА НА РИМ.

Няма защо да драматизирам — помисли си, като гледаше как на върха на перото се събира черна капка — но щом вече съм взел решение, не мога да си затварям очите пред последиците от него. Защото е истина, че дори да успея, дори да убия кратистоса на адинатосите и да остана жив — със сигурност няма да остане жив господин Бербелек. Колко навътре успяхме да навлезем в африканското Сколиодои? Леонидасите и кралете, и кратистоубийците също трябва да умеят да различават приказките от реалността.

А дори да оцелее нещо — не господин Бербелек, късче, отражение, сянка — то по-скоро като Антон ще потърси дребно спокойствие и дребно щастие, мечти и чувства бавни, меки, деликатни — като снежинка, която успокоява пламналата кожа, снежинка, Лоилеи, май така се казваше — докосване и любов на ангелица, може би ще може да издържи — той, който и да е. Ако изобщо нещо оцелее.

Черната капка падна върху пергамента.

Всичко ще бъде наред. Но ако нещо се случи, ето каква е последната воля на естлос Йероним Бербелек-от-Острог, наречен Кратистоубиеца:

Изпълнител на цялото завещание да бъде естлос Кристоф Нюте. Земното и лунното ми имущество, парите, скъпоценностите, движимите и недвижимите имоти, както и акциите и дяловете в търговски дружества оставям на моята единствена дъщеря, естле Алитеа Моншебе π. Латек, доколкото няма да наследи нищо повече…