Яцек Дукай
Други песни (17)

Π
Кралят на плъховете

Морската битка пламтя през по-голямата част от нощта. Общо на корабите имаше дванайсет нимроди и седем ареси — е, и един стратегос, така че всеки би могъл да предвиди изхода й, но чудовището беше наистина гигантско. Неприлично разпореното му туловище сега се полюшваше върху спокойните вълни на океаноса, блестейки и искрейки в ясната светлина на изгряващото слънце. Ихмет Зайдар наблюдаваше трупа с дебела хашпура в уста, облегнат на грубо стругования парапет. Все още беше възбуден от нощния бой, продължаваше да усеща вкуса на дивия лов, а в мускулите напрежението пред точния удар, енергията на радостно насилие. От наслагването на толкова смъртоносни аури керосът тук беше станал остър като пуриничен бръснач — един моряк от „Евзулема“ май се беше обезкървил, след като в разгорещената битка се беше ухапал по бузата. Ихмет Зайдар внимаваше много с кибрита. Меката топлина на хашиша нахлу в него като син дим и успокои нервите му.

Морският змей беше дълъг над един стадий. Така — мъртъв, полюшващ се безсилно на тюркоазните вълни — изглеждаше дори по-голям, отколкото през нощта, по време на битката, когато виждаха само части от него, и в моментите, когато нападаше. Ихмет никога не беше чувал за звяр, който да нападне сам цяла флотилия от единайсет кораба. Впрочем никога не беше чувал и за звяр на Въздуха, който живее във Водата — но това беше толкова безспорен какоморф, че Зайдар не очакваше да види в анатомията му никакви правила и елегантност на формата; нищо чудно да се окаже единствено по рода си създание и никой никога вече няма да види нещо подобно нему.

Ихмет слушаше как моряците се препират под палубата. Говореха за „проклятието на Магьосника“. Нимродът се усмихна под мустак. Не знаеше колко истина може да има в тези предположения, но стратегосът едва ли щеше да пропусне удобния случай за разпространяването на подобен слух. В края на краищата каква беше вероятността да бъдат нападнати от океаносов какоморф тъкмо сега, тъкмо тук, в абсолютната морска пустош, където керосът е съвсем плосък, където се бяха събрали шестнайсет плъха на най-могъщите в този свят? Истински случайности — в тях най-трудно се вярва.

Битката беше започнала веднага след полунощ. „Апостол Филип“ беше в западния край на флотилията, а змеят ги беше нападнал от изток и дори след вдигането на тревога им бяха нужни повече от десет минути, за да се организират в отбрана. Все пак най-сетне естлос Бербелек наложи командването си и моряците престанаха да падат от вантите, корабите се подредиха в строй, а топчиите започнаха да обръщат пиросидерите много сръчно и уверено. Но въпреки двучасовата канонада в тежката аура на нимроди и ареси змеят не се предаваше. Проби дъното на „Шалабай“; добре, че на борда имаше неколцина опитни демиургоси, та корабът не потъна. Чудовището нападаше от най-различни ъгли, като изплуваше винаги току преди да удари, та имаше време за най-много един изстрел, и то само от най-близките кораби. Бербелек заповяда да използват харпуните. Чудовището късаше въжетата и разтърсваше корабите. Все пак успяха да осъществят по-честа стрелба. Улучиха го в челото, то почна да кърви, някаква тъмна течност. Наду се като въздушна свиня и изскочи над вълните, устремено към звездите. Целеха го с харпуни от всички кораби, пиросидерите гърмяха един след друг; Ихмет запомни дивия крясък, с който натискаше спусъка на кераунета. Накрая аеровата морфа на звяра все пак се оказа твърде слаба за тежестта на корабите, свързани с него с въжетата на харпуните, и какоморфът беше извлечен отново на повърхността. Тогава Ихмет по заповед на Бербелек поведе отряд с куки, секири и триони; с тях тръгнаха и трима нимроди от съседните кораби. Скочиха върху тресящия се гръб на чудовището и го разсякоха покрай гръбнаците, от разклонените рога на квадратното чело до пъстрата опашка. Всички корабни светлини и сгурници бяха запалени, работеше се посред нощ в заревото от жълтия огън, от черното туловище излитаха някакви вонящи фонтани, хората бродеха в смрадлива мъгла сред летящите към небето парчета от аеровите органи на звяра, краката на моряците се хлъзгаха в лепкавите течности, пропадаха до колене в тресящите се като пача вътрешности на гиганта. Бербелек наблюдаваше всичко от мостика на „Филип“ — никой не падна от змея, никой не се нарани и никой не се удави.

Ихмет се ми два пъти после, но все му се струваше, че кожата и дрехите му са още в черна слуз; усещаше и вонята. Жадно вдишваше хашишовия дим. Самият въздух беше леден, твърд, грапав. Зора в първия кръг, във втория западен лист, насред океаноса.

Корабите бяха успели пак да се разпръснат. Зайдар броеше голите мачти, знамената и следите от бяла пяна по морската повърхност. Три, четири, пет, осем, от другата страна още пет — отплавал ли беше вече корабът на К’Азура?

От карохода на Навуходоносоровия вестоносец към „Апостол Филип“ бавно се приближаваше лодка със златния герб на кратистоса, като заобикаляше отдалече трупа на какоморфа.

— Какъв студ.

Йероним се обърна.

Сътрудницата на стратегоса се беше увила плътно в бяла шуба от хумиева кожа. Усмихна се заговорнически на Ихмет и се наведе над парапета, хващайки се с кръстосани ръце.

Това съзаклятие между тях се градеше на шеги, намеци, кисели заяждания и размяна на недомлъвки, но най-вече на това, което изобщо не си бяха казали, сиреч на мълчание.

— Да бе, студ, на тебе никога не ти е студено — измърмори той. — Гореща си като новородено кутре.

Аурелиа поглади с ръка гладкия си череп, по тъмната кожа останаха следи от пръстите й.

— Дъждът ме изкарва от равновесие.

Преди разсъмване, вече след разправата с какоморфа, се беше изсипал кратък пороен дъжд, неочакваният силен вятър допълнително разпръсна корабите. Сътрудницата на Бербелек обикновено се криеше от дъжда; нимродът смяташе, че е по-скоро заради евентуалните клюки и за да не притеснява останалите, а не толкова от реален дискомфорт от общуването с вода. Ихмет се беше запознал с Аурелиа скоро след завръщането на Бербелек от Африка, преди повече от две години. Тогава стратегосът изобщо не я представи, просто: придружава ме и толкоз; придружаваше го, изпълняваше заръките му, грижеше се за безопасността му. Беше демиургос на Огъня — за Зайдар това стана болезнено очевидно през онази вавилонска нощ, когато беше изпепелила изпратените за нея убийци от Сивата гвардия на Седемпръстия: с горяща одежда, в облак дим и маранята на горещия въздух, тя за миг изгори лицата на вавилонците и превърна гърдите им в черни кратери от органична сгур. Изпопадаха под ветрила от тлъсти сажди. Това беше едното лице на Аурелиа — Мълния. Второто се показваше в ситуации като сутрешната, когато валеше дъжд, когато се налагаше да бъде сред обикновени хора, а морфата й я изключваше от всякакви публични ситуации в неловкост, мълчание, в плахо усамотяване в най-тъмния ъгъл на помещението, където може би никой няма да обърне внимание на деморфираните й вежди, на подскачащите по кожата искри, на деликатната миризма на изгоряло, която винаги се носеше от нея, миризма на крематориум, от която ти се повдига. Природата на Аурелиа обаче беше съвсем различна, огнена. Тя я правеше изненадващо добродушна на моменти, караше я да избухва в смях, да възклицава удивено или възхитено или да изпада във внезапен гняв като кобра в атака — така успяваше понякога да се забравя. Ихмет беше свидетел на тези взривове, защото това наистина бяха експлозии, и това неволно наблюдение беше породило взаимното разбирателство между персиеца и момичето. Той не питаше, не иронизираше, не се правеше, че не я вижда, и не я избягваше. Нали познаваше нимроди толкова диви, че се стремяха към животински форми, доцивилизационни, дочовешки; и толкова агресивни ареси, че насила ги оковаваха за през нощта, за да не си извадят един на друг очите или изтръгнат сърцата насън; познаваше демиургоси на психе, лишени от собствена психе. Разбира се, не беше казал това на Аурелиа — как ли би приела тя подобни сравнения? — но понеже той обикновено изобщо не говореше, тя можеше сега да се приближи и спокойно да го заприказва. Защото имаше и трета Аурелиа: просто едно самотно момиче, което предпазливо търси някакъв контакт с друг човек — както си представяше Ихмет, без да е сигурен така ли е — след като беше хвърлена в свят, ситуации и сред хора, напълно чужди за нея, чужди на сърцето й и на разума й. Той не можеше да каже защо така си представя, какви признаци са го накарали — докосването на морфата беше меко и нежно. Аурелиа плю зад борда и намигна на Зайдар. Сенки на хадесови пожари играеха в зениците й. Юнга от намиращия се наблизо „Ацей“ изруга гърлено в утринната тишина и нимродът погледна натам.

— Понякога изглеждаш така, сякаш падаш направо от Луната — каза, докато следеше с поглед приближаващата се лодка с плъха на Навуходоносор.

Все пак с крайчеца на окото си — крайчеца на окото на нимрод — забеляза как Аурелиа инстинктивно се изпъчи, като чу това, и се обърна надясно.

Разбра чак след седмия удар на сърцето: ако изобщо беше възможно да я видят сега, беше възможно точно там — Луната.

Издиша от дробовете си облак хашишов дим.

— А аз се замислих откъде той внезапно се сдоби с толкова познания за движението на небесните тела и живота в надземните сфери. Този негов Антидектес… — Ихмет подпря брадичка на сключените си длани. — И тази мания за унищожаване на какоморфията — уж след смъртта на сина му. Мдаа, прекрасно. А всъщност тя просто иска да си отмъсти за Прокуждането… Добре, че не му се заклех във вярност.

Видя как над черепа й израстват електрическите дъги, а от ръкавите излизат ленти сив дим.

— Ти му служиш три години — каза тя тихо и това беше първата Аурелиа. — Обеща ли ти нещо? Заплата? Идеал? Враг? Защо тогава му служеше и защо сега реши да се откажеш?

— На нея няма да служа. Ще ме изгориш ли?

— Разказваха ми, че вие сте точно такива. Ако оказваш лоялност на човек, който на свой ред става лоялен към друг, който не ти харесва, значи ли, че вече не си длъжен да бъдеш лоялен към него? Що за лоялност е това тогава? Що за вярност? Ако всеки път избираш и решаваш както на тебе ти харесва, това не е вярност, а животинска изгода. Истинските господари не се избират. Те избират. Смяташ, че можеш да напуснеш? Иди и му го кажи.

— Трябваше по-рано да се досетя. Поне миналата зима в Александрия, когато те заварих в термите с Амитаче и нейния арес, цялата форма на ситуацията тогава, как ме погледнахте… Ха! А аз не можех да разбера защо той не уби онази змия. Манат ще да ме беше заслепила, това е. Шулима се е умилквала на Магьосника, за да го унищожи… още в Херсонес… кратистосите никога не забравят и не прощават… в тази игра нямам намерение да вземам…

— Остави ножа на мира.

Коженото палто от хумий започна да тлее на раменете на Аурелиа. Тя се обърна с лице към нимрода, отдръпна се от парапета. Най-близкият моряк се намираше на няколко десетки пуса, дремеше зад неразвито докрай дебело въже. Лодката с плъха на Навуходоносор излизаше иззад кърмата на „Ацей“. Вятърът полюшваше леко гривата на мъртвия морски змей.

Ихмет не се изправи, не загърби парапета. Сложи празните си ръце симетрично върху перилото. Гледаше как вътрешностите на чудовището променят цвета си в лъчите на изгряващото слънце.

— Ще повярваш ли, че когато го срещнах за първи път, беше по-нисък от мене и дори в разговорите на маса не го слушаха внимателно, току го прекъсваха? Беше благородно: да помогна на Бербелек Коленицки, когато имаше нужда от помощ, да му придам сила, когато вече нямаше. Но после започна да изпълва поредните Форми, които му предлагаха, всяка по-голяма от предишната: на любовник, на баща, на хегемон на джурджа, на отмъстител, на стратегос. Тя е някакъв вещерски текнитес на психе, нали? Шулима. Миналия месец в Аргенторатийската пушилня той вече говореше за себе си: кратистоубиец, кратистоубиец. Ще се изправи срещу Магьосника и ще загине.

Аурелиа се примъкна до Зайдар, той усети вълна горещина.

— Обаче си му верен — прошепна. — Държиш на това.

— Тебе те нямаше, когато през секстилис превзе Данциг с не повече от сто души отряд. Оцелелите защитници сами се хвърлиха върху скалите. Усещаше се, че ето, идва Историята; ние сме крачка след нея. Това не е, като да конвоираш керван и да защитаваш кораби.

— Няма да го напуснем.

Нимродът внезапно се обърна и я хвана за раменете. Формата беше вече съвсем друга, Аурелиа само отметна глава и се засмя гърлено (Аурелиа трета).

Ихмет я целуна по парещата китка.

— Имам внучки… май си по-млада и от тях.

— Господин Зайдар, вие пък! — примлясна тя звучно.

— Господин Зайдар е прекалил с хашиша, трябва му огън, да загаси неговия, охо, тогава ще ти задими дупето!

Тя духна парещи искри в лицето му. Ихмет изруга, взе да гаси мустаците и брадата си. Тя си тръгна, смеейки се. Събуденият моряк й подвикна нещо по галски. Тя му изпрати въздушна целувка.

— Още преди пълнолуние! Ще видиш! — извика Ихмет. — В лова винаги ми върви! Ха!

Тя махна с ръка, без да се обръща.

Нимродът гледаше как завива към кърмата и изчезва зад стълба на мачтата. Виж я ти лунянката. Нали така ги описва Елкинг? „С горещи тела и изпепелени души.“ Достатъчно беше да погледне естле Амитаче в очите. Змия, Змия. От първия момент, когато я видях там, в цирка — усмивка, жест, поглед, още тогава опита да ме омотае в мрежите си, да ме манипулира. Естлос Бербелек не видя това, защото той копнееше да бъде манипулиран; но човек става зависим точно така: вече не вижда себе си, а отражението си в чуждите очи, оттам черпи морфа. Дори когато по-късно, в Африка, Амитаче му се поддаваше — поддаваше му се, понеже искаше Йероним Бербелек точно такъв: който да принуждава към покорство. Тя и по-скоро Господарката й, Лунната вещица. Сега Бербелек предизвиква в Европа нов ураган на историята, вдига високите вълни на стари омрази, сякаш, видите ли, сега е модерно, вярно и единствено правилно да обърнат гръб на Магьосника и да развеят знамената срещу Москва; че такава е Формата в края на века. Всички знаят защо прави това, всички знаят името му и отмъщението му, да, Бербелек сам е толкова явен елемент от историята, че никой не пита за нищо. И аз не попитах, морфата надвиваше: Завръщането на Бербелек. Това е модерно, вярно и единствено правилно. А Вещицата прекрасно знае това: никой няма да търси скрит мотив, когато има явен, очевиден. Тя се нуждаеше от някого, който да ги поведе срещу Магьосника — и намери Йероним Бербелек, идеалното оръдие. Само трябваше да го върне към живот. Да го привлече към Формите на мощта, а и да му размъти главата с тия приказки за всеобщата какоморфия, за убийството на сина му, такава голяма лъжа, неопровержима заради чудовищните си размери — и готово: безопасно отмъщение с чужди ръце. А Шулима продължава да му мъти главата, все едно присъства или не, трови неговото психе черният плъх на Илеа. Няма изход от този омагьосан кръг. Ихмет плю зад борда. Аз трябва да я убия, ще убия Змията. Преди тя да го изпрати на смърт. На него няма защо да споменавам, той е сляп. Все пак някой трябва да го защитава от Луната. Не Аурелиа я.

Лодката на Навуходоносор минаваше бавно край разперената върху морските вълни паунова опашка на морския змей.

* * *

Аурелиа Скра слезе по кърмовата стълба на първата долна палуба, зави по главния коридор и застана пред летящата врата към пътническите каюти. Когато „Филип“ не превозваше пътници, те бяха резервирани за капитана, Ото Прюнц, който беше и собственик; сега всичките бе заел стратегос Бербелек, нали вече беше съсобственик на „Апостол Филип“, както и на целия търговски флот на Търговска къща „Нюте, Икита те Бербелек“. Пред вратата пазеха двама хорърни, подпрели тежките пирозъбни кераунети на сгънатите в лактите ръце — тези „акули“ с дула като асиметрични раковини обикновено се зареждаха с гвоздеи и чакъл; в тесни помещения като тукашното един само изстрел покосяваше всичко живо наоколо.

Хорърните отдадоха чест на Аурелиа. Тя изтупа пепелта от кожуха си и влезе.

Вляво салонът и каютата на собственика, вдясно луксозните кабини. Корабът леко се залюля от стъпките й, тя инстинктивно забалансира с цялото си тяло. През илюминатора розетка влизаха косите лъчи на изгряващото слънце; тя не замижа — никога нищо не я заслепяваше. Отвори, без да чука, вратата вляво.

— … на влиянието на Трети Пергам, ако Марий Селевкидит Без Корона се изправи пред портите на Амида. Там се сблъскват антосите на Магьосника и Седемпръстия. Когато завършиш тази победна кампания в Европа, естлос, ще те посрещнат с отворени обятия, казвам ти.

— От чие име?

— Аз винаги говоря от негово име. Освен когато казвам, че не е.

Всички се разсмяха.

Аурелиа влезе и тихо затвори вратата. Няколко глави се обърнаха към нея, но никой не коментира идването на мургавото момиче.

Обширното помещение беше изпълнено с невидим дим от харказов тамян, тя сбърчи нос. Отиде до отворения шкаф с вина (босите й крака не вдигаха шум, когато ходеше по кожите в Норд и персийските килими) и си наля чаша мидайско.

Когато се обърна, видя стратегос Бербелек, наведен над отворена на масата карта, да чертае с показалец по морета, планини и градове. Приближи. Той реши, че виното е за него, и взе чашата от ръката й. Тя кимна.

Бербелек пи, остави чашата зад Урал и погледна въпросително Якуб ибн Заза, плъха на кратистоса Ефрем-от-Пяскув. Плъховете седяха в кожени кресла, разположени както дойде около овалната маса. Бяха шест — очите, ушите и гласовете на Силите, с които естлос Бербелек беше сключил вече един или друг съюз.

Якуб ибн Заза, ейдолос на Ефрем-от-Пяскув, чиято корона се допира от север до короните на Седемпръстия и Навуходоносор и който наслагва своята морфа върху целия Джазират ал-Араб чак до Източния океанос.

Естле Анна Ормицка, ейдолос на Святовид, Господаря на Горите и Поляните, изтласкан отвъд Вистула от армиите на Москва, сега смачкан между земите на готите, келтите, нордлингите и хуните и антоса на Магьосника.

Ритерът Олаф Опетнени, ейдолос на Тор, чиято корона се простира от Балтик до Северния лед и в чиято морфа се раждат поравно горещо безумие и студена красота.

Лапидес, ангел на желязото и бронза, ейдолос на Юлий Кадеций, Краля на бурите, василевс на Оронея.

Естле Рабитиа Швейг, ейдолос на Рупърт Млади, Протектор на готите, границите на чиято аура съвпадат с границите на Готланд, от Тор до Лео Виале, сега вече и до Ерик Хелвет.

Мусия, ейдолос на Мавзалема, най-слабият от тризнаците на Инд, заселил се най-далече на север, Спящия любовник, в чиято морфа всеки намира любовта на живота си, с корона, опираща в короните на Ефрем, Седемпръстия и Магьосника; преди триста години Магьосника отвлякъл, преморфирал и разпнал дъщерята на Мавзалема и оттогава принцовете на Инд воюват с уралските орди.

В отговор на погледа Якуб ибн Заза само сви рамене.

Стратегосът вдигна вежда.

— Селевкидитите висят на врата ни вече сто години — въздъхна плъхът на Ефрем. — Но официално не короната на Пустинния старец ги защитава. Те просто тръгнали на поклонение до Камъка и не се върнали. Седят в антоса на Ал-Кааба. Естлос, може би трябва да привикаш посланика на Камъка, хе-хе.

Аурелиа погледна картата. Тя беше керографска: цветовете, линиите и описанията по нея отразяваха подялбата на световния керос, отразяваха актуалното равновесие на силите на кратистосите, показваха огнищата на антосите им, посоките на спадане напрежението на морфата и границите на аурите. Картата обхващаше Европа, Северна Африка и по-голямата част от Азия. В центъра се разливаше виолетовото петно на антоса на Магьосника, с черни петолъчки бяха обозначени трите уралски крепости, Москва и Рощовград Аралски. Сибирските пътища на племената под знака на Дядо-Мразовата морфа почваха и свършваха някъде извън източния край на картата. Бербелек постави чашата си точно в центъра на петното.

— Селевкидитите нямат армия — рече стратегосът. — Марий не само е Без Корона, ами и Без Меч.

Аурелиа си спомни изгорените от слънцето до жълта кост стени на древните цитадели, грубите постройки, издигащи се някъде сред горещите пясъци, и мършавите стражи по бойниците, покривите, кулите, увити в черни бурнуси, само очите им светеха под тюрбаните. На гърбовете им стърчаха нащърбени кераунети с абсурдно дълги цеви, покрити с пирографирани стихове от Корана на пахлави. Тези полудиваци я гледаха презрително, докато огънят не погълна покритите им с пясък одежди. Пясък, пясък, навсякъде пясък, във въздуха, във водата, в кожата, страшни пясъчни бури направо от сърцето на пустинята. Някои от тях само слепи феномени от аер и ге, други — обхванати от Форма на живот, истински джинове, по-опасни от най-големите лунни анайреси. В такива дни всички се крият в постройките без прозорци с два пуса дебели стени и там изчакват да мине воят на геозооните, денем, нощем, денем. Такъв е животът на пустинните народи. Но не на скитащите племена, признаващи само морфата на Камъка, пръснати из пясъчната пустош под слънцето. Именно те бяха прехвърлили Бербелек и хората му във Вавилон и обратно, мълчаливи ездачи на камили и хумии с вечно закрити лица, с Форма твърда като скала, огладени от най-свирепите хамсини. Тя беше чувала, че знаят езика на джиновете, че разговарят с пустинята, с развихрените пясъци, жените им излизали в безлунните нощи в хамадата, лягали под звездите с виещите джинове и зачевали иганази, Даймоните на хамсина, в чиито жили на черни буци се претака Земята, така както в жилите на хипироите тече Огън. Тази нощ естлос Бербелек отиде на хълма с развалините на Ал-Раза, за да се срещне и договори с Марий Селевкидит. Тя го последва тайно, пазейки го дори против волята му, както беше наредила Господарката. И тогава видя прокудения монарх в истинската му морфа, с одежди от пясък, от чакъл и пръст, аристократ иганази — ето как Мария Селевкидитска беше прекарала самотното си бягство през хамадата и от чие семе беше родила потомъка на древния народ. Тази нощ естлос Бербелек сключи с тях почетен съюз — слово, ръкостискане и смесване на кръв, чието съдържание тя не знаеше. Но колко такива клетви беше виждала вече — може би ги сключваше от името на Господарката (в което се съмняваше), но все пак се кълняха на него и вярваха в неговата Форма.

Аурелиа си наля още една чаша мидайско.

— Няма да отваряме втори фронт в Пергам — продължаваше стратегосът, — докато Седемпръстия и Йоан Чернобрадия не обявят неутралитет. На практика не съществува и първи фронт, аз препускам от едно стълкновение към друго и местя насам-натам по няколко стотни, ако ми позволи местното кралче.

Естле Анна шумно затвори ветрилото си.

— Естлос, прекрасно знаеш, че не е така — кратистосът не вика краля и не му казва: „А сега ще се подчиняваш на Йероним Бербелек“. С времето те всички ще започнат да изповядват неговите убеждения и ще победи Формата на новата храброст, на съпротивата срещу Магьосника и на надеждата за победа; но това няма да стане веднага, а най-дълго ще трае при аристократите. Разбира се, колкото повече победи им дадеш и по-голяма надежда, толкова по-бързо ще стане всичко. Но в този момент вече трябва да започнеш пряко да се договаряш с кралете.

— Ако официално се наемеш при някого като стратегос — измрънка Олаф, — веднага ще имаш армия на разположение.

— Ако се наема — отвърна кисело Бербелек, — тутакси ще почнете да подозирате този крал в тайни амбиции. Аз ще имам армия, но времето… времето, всичко това отнема толкова много време!

И удари с юмрук по масата, та пергалонът се скъса.

— Какво значение имат няколко години повече? — въздъхна Якуб и прокара пръсти през дългата си прошарена брада. — Максим няма да ти избяга, естлос.

— Ти не разбираш — отбеляза саркастично естле Рабитиа, — нетърпението е най-силното му оръжие, ако не го предаде на останалите, всичко отива по дяволите.

— Как беше този афоризъм на Комарх? — Якуб се почеса под гърбавия нос. — „Вече не бяхме млади, но поне си останахме нетърпеливи.“

Стратегосът размаха пръст към него.

— Ти! Ти, Ефрем, той е длъжен да знае най-добре! Мигар не пращаше стотици шпиони отвъд Нил и Сухата, мигар не подкупваше египетските и аксумейските кервани? С всяка година Изкривяването става все по-силно, Сколиодои се разлива все по-навътре и по-широко, семето на Магьосника става по-силно. Накрая ще се взгризат толкова дълбоко, че няма да им трябва подкрепата на Рог; той няма защо да ги вика вече, сами си викат помощ от звездите. Чухте ли какво каза Антидектес за орбитите на Сатурн и Венера? Ще чакаме ли небето да се стовари върху главите ни, а?

— Може да викат, може и да не викат — усъмни се на напевен гръцки Якуб. — Вярно е, че Рог е имал баба еврейка и се е занимавал с питагорейство, вярно, че от векове отглежда в Урал някакви недоносени какоморфии, но…

— Но какво? — излая стратегосът. Извърна се от масата към стария арабин. Деляха ги поне шест пуса, но Бербелек беше толкова висок, че и без това изглеждаше, като да се накланя и надвисва застрашително над плъха на Ефрем. Якуб ибн Заза сви устни, отклони поглед и се намести още по-дълбоко в креслото. — Но какво? — повтори сърдито Бербелек. — Знаете, че това е негова работа, но предпочитате да не влизате пряко във война, от която няма да получите никакви земи, нали? Ти и Рабитиа, само вие двамата тук не граничите с Магьосника. И искате да се откажете като другите? — Махна с ръка, показвайки невидимите кораби на плъховете. — Богове, проявете малко въображение! Един ден той ще стигне вашите граници и тогава какво — какво ще кажете например на Анаксегирос? „Чакай, не е твоя работа, още не ти Изкривява Хердон“? Кретени! Страхливци! Кратистоси със сърца на дулоси! Гнийте си в крепостите, чакайте адинатосите да се изправят пред портите ви. Пфуй!

Мълчаха сконфузено.

Стратегосът грабна от Аурелиа втората чаша и изпи на екс останалото в нея мидайско. Лунното пировино вече не му действаше. Аурелиа знаеше, че отровата на Илеа завинаги е вкарала Огъня в тялото му, в тялото и в душата — от вика на естлос Бербелек се тресяха абажурите на лампите.

Всички тези тиради, обиди, мятането над картите, всичко това все пак подейства. Тя беше присъствала и на предишните срещи на плъховете в океаноса (първия път се отзоваха само трима). После се връщаха при господарите си винаги леко обърнати към Формата на Бербелек, с отпечатък от морфата му в мислите, думите и държането си, отнасяха това свидетелство на кратистосите; отразената вълна се връщаше с по-голяма мощ. Разбира се, самите кратистоси никога няма да се поддадат на Формата на стратегос, колкото и да е силен — но оттогава вземат тази Форма предвид, включват я в плановете си и ги променят спрямо нея. Ето нов инструмент. Защо да не го използват за Прокуждане на Магьосника? Може би наистина ще спечелим нещо? Наистина Максим го прекали с тези аретесови какоморфи, не биваше да Изкривява кероса. Нека дадем шанс на стратегоса. После по-голям. И още по-голям. Ако му провърви — само глупавият не се възползва от Формата на победата.

Следователно естлос Бербелек няма право да претърпи нито едно поражение. За ново възстановяване вече няма да му стигне времето. Той трябва да върви от виктория към виктория, всеки път все по-ефективна.

Засега това му се удаваше, но Аурелиа знаеше (двамата със стратегоса се спогледаха, той се усмихна заговорнически, от нейните очи се посипаха искри), че няма да е вечно така, дори кратистосите не побеждават безкрайно. Най-могъщата кратиста също — тогава всички се обединяват против нея.

Крайната цел на всяка Победа е Поражението — както целта на Живота е Смъртта. Кой по-добре от Йероним Коленицки може да осъзнава това?

„Апостол Филип“ подскочи от вълнението, шпангоутите затрещяха, естлос Бербелек тръсна глава и се обърна към Лапидес.

— Значи, трябва да имам своя армия — рече тихо. — И ще имам. Въпросът е: кога?

— Това неизбежно върви бавно — отвърна ангелът. — Иначе пазарите ще рухнат.

Аурелиа все още не беше убедена дали не би било по-разумно просто да се прехвърли армия от Луната на Земята. Но дори тя си даваше сметка за всички политически усложнения, които би предизвикала на Земята появата на въоръжени отряди на Господарката. Омиксос и Лакатойя веднага отхвърлиха тази идея. Затова пък безпроблемно можеше да се осигурят от Луната анонимни средства, за да се финансира земна армия. Така че от две години през Оронея течеше контрабанден поток от безчислените богатства на Лабиринта. Илеа Жестоката купуваше армия за Бербелек.

— В момента сме ангажирали две трети от нелегалната средиземноморска търговия — продължи ангелът. — Твоят Анеис Панатакис, естлос, прехвърля лунно злато и диаманти по Нил и с кервани до Аксум и Агоратеум, а през Източния океанос до Индия и Джун Гуо, там цените още се държат. Британският пазар вече е рухнал. Няма нищо по-скъпо от една война.

— Кристоф трябваше да отвори линия до Ипон.

— Ритерът Нюте се оказа неспособен да убеди господин Икита, май Императорът издал указ за затваряне на границите. Освен всичко останало, сиреч без да смятаме загубите от падането на цените, не можем да извадим повече от определеното за годината количество суровина, в противен случай всички ще се досетят откъде идва по пътя на простото изключване.

— Кратистосите вече знаят — измърмори Бербелек.

— Също не всички — отбеляза Олаф. — И със сигурност не знаят кралете и аристокрацията. Простият народ също. Ти не разкриваш нищо дори пред своите хора. И правилно постъпваш. Колцина биха те последвали, естлос, ако знаеха, че черпиш от съкровищницата на Луната?

— Илеа финансира това, защото е най-силно изложена на опасността от адинатосова деформация.

— Може би да, може би не — покима Якуб. — На твое място, естлос, не бих бил толкова сигурен в мотивите на кратистата.

— Ама моля ви, тогава вие ми дайте войска или фондове, отворен съм за предложения!

Те се засмяха вежливо.

— Истината е — каза Анна Ормицка, — че Илеа просто използва ситуацията.

— Естествено — изфуча стратегосът. — Също като мене, също като вас. Нали в това е работата. Щяхте да сте много недоверчиви, ако някой действаше безкористно!

— Но нали знаеш какво ще си помислят повечето. Изгонихме Илеа, получихме Магьосника. Ще се отървем от Магьосника…

— Тя не възнамерява да се връща.

— Само така казва.

— Откога Вдовеца е гаранция за сигурност от Илеа? А преди всичко ще се отървете от Сколиозата. Тук няма алтернатива, не можете да сътрудничите с адинатосите, не можете да създадете равновесие и да затворите границите пред какоморфията.

— Затова приехме твоето предложение, естлос — избоботи басово Олаф. — Отворихме фронтове за тебе и обмисляме плана ти. На тези срещи вече идват най-големите врагове на Илеа. Оцени това.

— Трябва да развееш щандарта на Луната, кириос — обади се Аурелиа, носейки трета чаша вино.

Всички се обърнаха към нея.

— Рано или късно… — вдигна рамене Лапидес.

— Когато тръгнете срещу адинатосите в надземните сфери, ще се наложи да използвате нейния флот, нейните хора. Искате да криете до последния момент? Собствените ви крале ще ви обявят за предатели.

— Този съюз може да се разпадне — измърмори Якуб. — Още нямаш гаранции от повечето кратистоси. И преди всичко — още не си победил Магьосника, естлос. А няма да оставим зад гърба си него и Сколиодои. Всичко по реда си.

— Но нали знаете как ще изглежда това. — Лапидес отхапа пшеничена бисквита. — В последния момент всеки кратистос ще почне да пресмята как да се измъкне и в отсъствието на другите да заграби колкото може повече за себе си.

— Затова казвам: да не убиваме Магьосника — настоя Якуб. — Ако го изгоним от Земята и той избяга при своите адинатоси, никой няма да пресмята, защото опасността ще си остане реална: ще отидат да го довършат, него и тях.

— Танц по острието на бръснача — сви устни Лапидес.

— Мавзалема не е съгласен — каза сухо Мусия. — В сметката влиза само незабавна екзекуция на Рог. Това е неотменимо условие.

— Достатъчно е да бъдем мнозинство — заяви Бербелек и приседна на края на масата. — Тогава останалите няма да посмеят да направят нещо във ваше отсъствие. Защото, надявам се, никой не се съмнява, че трябва да ликвидираме не само Магьосника, ами и неговото семе.

— О, като изключим Седемпръстия, наистина няма да намериш друг да симпатизира на Вдовеца — отбеляза Якуб ибн Заза. — Но не става дума за това. Всички сме съгласни, че той е срам за света, черният кратистос, и отрова за кероса. Обаче съществуват определени обичаи, неписани закони, начин на взаимодействие между Силите, определена форма на отношения между тях. И ако сега ги нарушим и се върнем към традицията на Войните на кратистосите, традицията на Прокуждането на най-слабите и на най-силните… Какво може да попречи на сговарянето за една нова коалиция срещу, да речем, Йосиф Справедливи и Хуратите или Меузулек Абаносовия?

Стратегосът скръсти ръце на гърдите си.

— Нима Йосиф изведнъж се е захванал с черно питагорейство и се е сдушил с адинатосите? — попита студено.

— Ох, това са подробности, винаги ще се намери някакъв претекст.

— Подробности? Щом нямаме право да се борим срещу какоморфията, хайде веднага да се предадем?

— Никой не се предава. Казвам само, че по този начин нарушаваме традицията и конституираме нова. Но тя наистина ли ще ни хареса?

— Какви мъдри думи, шапка ти сваляме, само една дреболия: имаме ли някакъв друг изход? — ядоса се Лапидес. — Толкова векове беше мирно и тихо, още след последната Война на кратистосите, значи, приемаме съществуващото положение за дадено навеки. Само че никой Бог не ни го е гарантирал. Трябва да се борим. Формата на света винаги е била само отражение на моментното съотношение на силите между Силните.

— Дааа — прозя се Якуб. — Странното е само, че всички, които тук сме съгласни с това, сме или стари врагове на Магьосника, или съюзници на Вещицата. Какво стечение на обстоятелствата, а! Хе-хе-хе.

— Сутринта приех обща делегация от Уриана и Анаксегирос — каза Бербелек. — И утре ще преговаряме. Има и други, които не са дошли да слушат празни обещания. Ще се присъединят.

— То се знае — кимна Якуб, разглеждайки края на старателно сплетената си брада. — Щом видят, че побеждаваш. Ще се присъединят към победителя, да.

* * *

След като плъховете си тръгнаха, останаха за малко сами. Порте надникна през вратата на каютата, но още щом понечи да попита за закуската, улови погледа на господаря си и на бърза ръка се изнесе с дълбок поклон, само побелялата му глава се мярна през открехнатата врата. Аурелиа сама разтреби след гостите и махна пепелниците.

Стратегосът отвори широкия илюминатор да влезе хладният въздух и с тежка въздишка се отпусна в най-голямото кресло, протягайки краката си в кожени югри чак до средата на салона.

— Сериозно говорех — обади се Аурелиа и загаси кадилницата. — Трябва да развееш щандарта на Луната, кириос.

— Рано е, много е рано — измърмори той. — Още съм твърде слаб. Името на Илеа ще ги изплаши.

— Никога няма да има подходящо време, никога няма да я затъмниш така, че то да е без значение.

— Рано е.

— Хората започват да се досещат, кириос. Зайдар ме разпозна. Кой знае какво си въобразява.

— Довечера ще поговоря с него. — Той се протегна, креслото заскърца. — Антидектес?

— Спи, легна си на разсъмване. Ще ти трябва ли?

— Кой следва?

— Навуходоносор. Да остана ли, кириос?

— Седни тук. О, Боже, цяла нощ не съм спал, очите ми се затварят. На война като на война. Колко е часът? Мислиш ли, че ги убедих?

— Да. Добре лъжеш, кириос.

Той я погледна с подозрение.

— Добре съм лъжел… А ти кога стана такава умница?

— Защото всичко това за Магьосника е лъжа, нали, права ли съм?

— Защо смяташ така?

— Знаех си!

— Добре, добре, не ми подпалвай килима. Къде допуснах грешка?

— Не си сгрешил, кириос. Просто… Не знам как да го кажа. За да лъжеш толкова последователно, трябва малко да си се променил, лъжата трябва да влезе в морфата, за да звучиш достоверно. Не можеш да лъжеш против себе си, защото си личи, значи, най-напред трябва да приемеш Формата на тази лъжа, и когато сега ги насъскваш срещу Магьосника…

— Е?

— По-рано ти изобщо не го мразеше, кириос.

— Какво ли не научава човек за себе си.

— Той е враг, няма съмнение, и ти имаше причина да отмъщаваш; но това по-скоро беше възхищение и уважение. Омразата си я внуши заедно с лъжата. Нали видях. Аз съм с тебе от трийсет месеца, живея в твоята морфа, вече дори говоря като тебе. Много добре лъжеш.

— Но всичко това може да се окаже истина! Нали никой няма понятие защо те са се домъкнали в земните сфери. А Рог наистина пращаше агенти и плъхове, цели експедиции в Сколиодои, впрочем не само в африканското; сега вече знаем, че именно той насилствено е завладял садарийските пътища и факториите в Златните царства, той е убивал александрийските търговци. И последното Питагорейско въстание беше финансирано именно от Москва. И неговата баба наистина е била еврейка. И наистина от векове отглежда в уралските си обори какоморфи, които дотогава никой не е и сънувал.

— Виждаш ли колко умело лъжеш? Сам си си повярвал.

— Но това може да бъде истина!

— Дори да е. Ти не знаеш. Лъжеш, кириос.

Той потърка чело, на кожата останаха червени следи.

— Аз съм стратегос. Измамата е в природата ми. Измами врага, нека ти обърне гръб, тогава ще нападнеш. Искреността и простотата са поражение.

— И се справяш отлично, уверявам те.

— Чумата те взела, какво искаш от мене?

Тя извърна поглед, наведе глава.

— Не знам. Може би не трябваше да слушам разговорите за делата на кратистосите… Формата на Огнените ездачи е друга: лице в лице, на бой до смърт. А всички тези интриги започват да ме усукват, да ме изкривяват. Вече не съм сигурна как бих се държала в битка. Кириос, дай ми дума, че ще ми позволиш да се бия.

— Доспехите ти още ли са здрави?

— Настройвам ги всеки път, когато се връщаме в сферата на ефира. Дай ми дума, кириос. Какви са ти плановете сега, обратно в Рим?

Той сви устни, впери поглед в тавана.

— Имам нужда от някаква шумна, символична победа. Която все пак е възможна с малко сили. Кога трябва да дойде първата вноска за Византийския хорър?

— Казах ти, кириос. На двайсети.

— Времето, времето, о, Шеол, времето е все по-малко. Видя ли Венера къде влезе днес? А онова чудовище през нощта? Всичко се Изкривява.

— Баща ми казваше, че ще минат двайсетина години, преди адинатосите да започнат редовните нападения на Луната и Земята.

— Даа, знам, Господарката може да чака. Но не е длъжна. Попитай когото и да е от стратегосите кое е по-добре: да атакуваш врага, когато е слаб и дезориентиран, или когато вече се е окопал, укрил зад стени, с подготвени подкрепления. Защото вие продължавате да не разбирате едно нещо: ние наистина може да загубим тази война, не една битка, а цялата война, човекът може да се подчини на адинатоса; и антропоморфата ще изчезне завинаги, няма да останат нито памет, нито дори руини, словото, всичко ще изчезне, ще се претопи, ще се деформира всичко човешко. За това не лъжа.

— Да, ти вярваш в това.

* * *

Ейдолосът на Навуходоносор идваше за първи път на свикваните от стратегос Бербелек срещи. На предишните покани Златния изобщо не отговори. Затова пък сега беше изпратил океански кароход с личен вестоносец. Плъхът на Навуходоносор се оказа някоя си естле Игнатиа Ашаканид и още щом прекрачи прага на каютата, Аурелиа разбра, че естле и стратегосът се познават. Бербелек не беше изненадан, понеже преди срещата корабите си бяха разменили дипломатически любезности и той знаеше самоличността на всички очаквани плъхове; и все пак Формата на здрависването им издаваше определено нещо повече от иронична любезност.

Стратегосът прие естле Игнатиа на частна закуска. Но понеже на нея присъстваше и Аурелиа, за равновесие с ашаканидката седна и мълчаливият й племенник индуска морфа — изненадващ избор като за довереник на египетски кратистос. Така че един срещу друг седяха Аурелиа и индиецът, Бербелек и ашаканидката. Ястията сервираха корабните дулоси под надзора на Порте. Отвориха останалите илюминатори, нахлу топъл резлив утринен бриз, мирисът на море изтласка тежките ухания на масла и тамяни. Самият бриз не беше достатъчно силен, за да разклати „Апостол Филип“, но при такова струпване на демиургоси и текнитеси на море и вятър винаги беше неспокойно, сблъскваха се фронтове и вълнуваха океаноса, така че в капитанския салон на „Филип“ дрънчаха прибори, плискаха се течности, няколко кръгли плода изпаднаха от купата и се затъркаляха по масата, Аурелиа ги хвана в последния момент, преди да паднат. Това беше грешка, от ръката й изригна лазурен огън. Естле Игнатиа прекъсна на половин дума най-новите александрийски клюки, след като току-що беше предала на Бербелек закачливи поздрави от Алитеа и Шулима и общите египетски познати. Тя замига бързо и се втренчи в Аурелиа. Аурелиа бавно остави плодовете и сведе очи. Би поруменяла, ако руменецът не беше за нея противоречие само по себе си. Вместо това завърза по-стегнато хумиевия кожух и поиздърпа широките му ръкави.

— Не ти ли е топло с този кожух, мило дете? — обърна се към нея естле Игнатиа.

Аурелиа се удари по бедрото, после размисли и сви рамене.

Самата естле беше облечена с лека кафторска рокля с къси ръкави и бял корсет, стегнат под гърдите; ленената дреха стигаше до пода. Естле беше толкова красива, колкото следваше да се очаква от живо отражение на Навуходоносор Златни: блестяща медна кожа, черни коси като фараонска перука, класически александрийски гърди с много тъмни зърна, лице с чертите на Изида — царствен нос, високи скули, вежди като лястовичи крила… Това беше красота тъй близка до лунния идеал, че подейства и на Аурелиа. Естле Игнатиа нямаше нужда от специално изтъкване; позата й, тонът на гласа, жестовете и изразът на лицето бяха само естествено допълнение на морфата. Достатъчно беше да я погледнеш — и вратът сам се превиваше, погледът се свеждаше към земята, гърлото пресъхваше.

Говореха само стратегос Бербелек и ашаканидката.

— Както виждам, много работа сте свършили. Впечатлени сме от последните ти успехи, естлос, сериозно. Руид, Агнация, Данциг, и то със силите на Вистулия, готите, нордлингите. Истински стратегос на Европа, няма спор. Има само един проблем, хм, благодаря, а той е, че Златния участваше активно в Прокуждането й и знае, че тя не е забравила това.

— Не разбирам вашия страх. Всъщност тя е тази, която трябва да се бои и да иска гаранции: ще отвори за вас сферата си, ще се разкрие за удар — всички вие и тя, сама; такава коалиция не е имало дори преди седемстотин години.

— Минаха седемстотин години и тя владее Луната. Минаха седемстотин години, но какво прави тя? Купува си армия на Земята. Получава един от най-способните стратегоси.

— Не съм й се клел във вярност.

— О, наистина ли? Това би било нещо ново за Майката. Но да, да, напълно ти вярвам, естлос. Нима любовникът на Вечерната дева трябва да се заклева и на самата Жестока?

Аурелиа усети промяната в морфата на Бербелек; нито един мускул не му трепна, но за нея промяната беше очевидна. Плъхът на Навуходоносор хвърля в лицето на Бербелек името на Лакатойя, истината за самоличността на естле Шулима Амитаче. Вече няма връщане назад — тези двамата ще се разделят или като съюзници, или като врагове.

— Винаги се възхищавам на смелостта — склони глава пред естле Игнатиа стратегосът.

— О, никой повече не би приел твоя покана, ако сега ме убиеш или плениш — усмихна се ашаканидката.

Кимна към роба да й долее лимонова вода.

— Пък и един плъх не би струвал колкото главата на дъщерята на Илеа — измърмори Бербелек.

— Именно. Обаче не забравяй, естлос, че двайсет години Навуходоносор дори с пръст не я пипна.

— Той не знаеше.

— Знаеше.

— Не, не знаеше. Ах, всъщност да. Нали аз я предадох. Неволно. Заради Библиотеката. Книгата, която не трябваше да съществува. Съобщих им кой съм. Как се казваше библиотекарката… Береника? Позволих й да се оттегли, тя е докладвала. Грешката е моя.

— Нищо не знам за това, естлос.

— Шулима жива ли е още?

— Разбира се. Помисли, естлос. Тя може да изиграе ролята си само жива.

— Заложница.

— Естествено. Докато войната свърши и всички се върнат на Земята, към стария ред. Тогава естле Амитаче ще може да напусне Александрия. За какво му е на Навуходоносор да си навлича гнева на Илеа? Шулима ще си отиде свободна, недеформирана.

— Значи, това е неговото условие.

— Сколиодои е трън в петата на Египет. Навуходоносор, без съмнение, ще се присъедини. Ако получи гаранции за сигурност и изгода.

— Обсъждал ли е това с други кратистоси?

— Положението на естле Амитаче? А трябваше ли? Помисли, естлос. Тя от няколко години практически непрекъснато пребивава в короната на Златния, живее под негов надзор.

Стратегосът почука с ножа по чинията с оризов пастет, раз, два, три, четири, пет; поглеждаше замислено към външно невъзмутимата египтянка.

— Ако намекваш, че от самото начало това е бил планът на Илеа и Шулима съзнателно се е връщала в Александрия, за да служи като гаранция за сигурност на кратистосите…

— А ти трябваше ли непременно да знаеш това? Не трябваше.

— Грешиш, грешите, това не беше планирано, Господарката предвиждаше настъпление чак след няколко десетки години.

— Тогава какво правиш тук?

— Тя е единствената й дъщеря, единственото живо дете.

— Ненапразно я наричат Жестока. Впрочем какво можем да знаем ние за чувствата на кратистосите?

Бербелек тръсна глава.

— Чувствата на кратистосите… наистина би било по-добре, ако изобщо нямаха такива, както пише в поемите и пиесите. Уви, това не е истина.

Аурелиа реши, че в този момент естлос Бербелек има предвид Максим Рог, който беше приел морфата на Магьосника само от гняв и отчаяние след смъртта на жена си. Колко века вече отмъщава на света и хората? Кошмарът, деформиращ половината Азия и Европа, планини, реки, гори и градове, езици, религии и народи, плодящ в мрака на Урал безименни какоморфии на човеци и животни, е отражение на една много конкретна Форма. Само че стратегосът не беше прав: точно за това се пишеха най-много драми и балади — за Траура на Вдовеца. Аурелиа също беше виждала няколко улични представления по темата. Още Ксенофан е писал, че хората са създали боговете по свой образ и подобие.

На чаша вино (някакъв разводнен сироп от долината на Рона) разговорът за малко си върна първоначалната лекота на тона и темите, шегите и баналностите. Преди да се сбогуват обаче, стратегосът пак смени формата му.

— Може би все пак той изобщо още не е взел решение, няма мнение — каза, подавайки на естле Игнатиа запалена тутуница. — Хипатия ще изпрати ли войска срещу Сколиодои? Навуходоносор ще се присъедини ли към набега през звездните сфери? Сигурно като останалите чака най-напред да види в чия полза ще бъде победата. Само че какво ще прави, ако това са адинатосите?

— Не забравяй, естлос, че Навуходоносор си има Седемпръстия на източния фланг.

Бербелек издиша син дим и гърлено се разсмя.

— Това ли е цената? На южния фланг пък си има Сколиодои. И ще се пазари за своя шанс за оцеляване?

— Защо не? Египет заема ключова позиция: между Сколиодои, Седемпръстия и Магьосника, събира трите аури. А виж ти какво спазари с Вещицата!

Сега и двамата се разсмяха.

Аурелиа не разбираше за какво се смеят, затова за всеки случай мълчеше. Индийският племенник на естле Игнатиа пък изобщо нищо не разбираше и мълчеше по принцип.

— Дреболия, наистина дреболия! — продължаваше да се смее стратегосът. — Аурелиа, запиши. И така, каква е конкретната цена, естле?

— Смъртта на Магьосника — весело му намигна египтянката. — И падането на Вавилон.

— Уредено. Записа ли?

Аурелиа потупа с показалец слепоочието си.

— Да, естлос. Следващата седмица сме свободни. Още на Диес Меркури ще разрушиш Великата стена в Джун Гуо и край.

— Значи, се разбрахме! — зарадва се ашаканидката и стана от масата. — Колко е приятно да се преговаря със сюзерен, който не трябва да иска съгласието на господаря.

Бербелек целуна египтянката по китката и я изпрати до вратата. Хорърните отдадоха чест. Естле помаха с ветрилото. Индийският племенник се поклони тромаво.

След завръщането в салона Бербелек изхвърли фаса през илюминатора и плю след него.

— Или на стари години е оглупяла, или тук има някаква интрига, която още не виждам.

— Кой?

— Илеа, кой друг? Навуходоносор тъкмо си купи Месопотамия срещу живота на Шулима.

— Наистина ли смяташ да нападнеш Седемпръстия?

— Имам ли друг изход?

Аурелиа прекара ръка по голия си череп, в очите й заподскачаха искри, черен дим заизлиза от ноздрите й. Бербелек я погледна и смръщи вежди. Тя не сведе поглед.

— Ако Лакатойя умре в плен на Навуходоносор — каза тихо, — ще направиш всичко, за да избегнеш гнева на Господарката.

През илюминатора нахлуваше ослепителното слънце, очертавайки силуета на стратегоса и осветявайки лицето на Аурелиа; тя не замижа. Корабът трещеше и скърцаше, полюляваше се върху вълните, моряците подвикваха, дрънчеше веригата на лебедката, на мостика удариха втория нептун. Минута, две, три. Аурелиа гледаше нажежена естлос; знаеше, че сега той превърта мислено цифри като набожен питагореец.

— Май наистина твърде дълго си с мене.

Тя коленичи и целуна пръстена на подадената й ръка.

— Кириос.

* * *

Ще убия Змията, ще я убия. Той се усмихна под мустак, минавайки покрай хорърните. Сега е моят звяр, няма да ми се изплъзне. Ще му кажа, че така или иначе, трябва да замина за Александрия. Не може да ми забрани. Няма да се досети, няма право да се досети. После ще ми благодари. Дори да не го направи, аз му дължа тази услуга. Имам дълг. Манат, Аллах, Ормузд, дарете ме със спокойствие и сила. Почука. Старият Порте го пусна вътре. Лунянката не беше при Бербелек. Заедно с капитана Ото Прюнц и Хайнемерле Трепт той се беше навел над отворени навигационни атласи. Трепт записваше нещо в пилотския си дневник, дори не погледна към нимрода. Той усети как дланите му се овлажняват от пот — но в тяхно присъствие това беше нормално.

— Естлос.

— Хайде, ела — кимна стратегосът.

Минаха под издадената част на кърмата. Вратите и прозорците бяха широко отворени, приглушен отблясък от залеза топлеше въздуха в каютата и когато двамата се спряха в прохода, сенките им нарушиха реда на светлината и полумрака. Някой извика на дулоса да запали лампите. Стратегосът трябваше да се наведе, за да не си удари главата, сянката му красиво се огъна.

— Отплаваме ли? — попита Ихмет, без да гледа Бербелек, а някъде в океаноса.

Прокара дясната си ръка по черния хердонски кафтан, приглаждайки невидимите гънки и избърсвайки потта.

— Още не, още няколко тура; те преговарят и помежду си и условията непрестанно се променят. Казал ли си на някого за Аурелиа?

— Не, естлос.

— Тази кампания в края на краищата е насочена срещу Сколиодои и неговите жители, знаеш това. Финансирани сме от Луната. Там пострадаха първи. Това пречи ли ти?

— Аа, значи, трябва да бъда откровен!

Стратегосът се засмя и го тупна по рамото.

Ихмет го погледна разсеяно.

— Сега нямаше да ми се правиш на сърдечен приятел, естлос, ако наистина искаше откровеността ми.

— А ти нямаше да се издадеш за Аурелиа, ако наистина искаше да ми навредиш. Казвай, нямам време.

— Пусни ме. Пътувах с тебе, защото го исках. Не ми плащаш, не съм ти се клел във вярност, не съм давал дума.

— Как да те пусна? Не ти плащам, не си ми се клел във вярност, не си давал дума. Заповядай, върви където желаеш. Защо ми искаш разрешение?

— Ако си тръгна без обяснение…

— Но какво е всъщност обяснението ти? Компанията на Аурелиа ли ти омръзна?

Ихмет смръщи вежди, покашля се.

— Не искам да участвам в това. Смятам, че си станал жертва на интригата на Илеа, естлос. И това ще свърши зле за тебе.

— Интрига с цел…?

— Да отмъсти на враговете си. Може би да се върне на Земята.

— И ти сега ще ме зарежеш тъкмо в такава главоболна ситуация! — засмя се стратегосът.

Нимродът оголи зъби, отметна глава, пръстите на ръцете му хищно се изкривиха, мускулите набъбнаха, ноздрите му се раздуха, той издаде гърлен прегракнал крясък.

— Насъскан! — Плю. — Насъскан!

Стратегос Бербелек го гледаше внимателно, стана изведнъж сериозен. Все още стоеше прегърбен под еркера, но сега изглеждаше, като да се е навел някак бащински загрижено над готовия да го нападне подивял персиец. Нищо че беше определено по-млад от нимрода.

— Още днес ли? — измърмори.

— Да!

— Къде?

— Ще се върна в Египет. Имам някои неуредени въпроси…

— Аха. — Стратегосът погледна към морето, червено от заревото на потъващото Слънце. На няколкостотин пуса от „Филип“ два галеона се полюшваха на вълните. Той кимна към тях. — „Брута“ на Меузулек се връща днес в Сали, там естлос Ануджабар ще те качи на първия кораб на Африканската компания за Александрия.

— Благодаря.

— Ела след десети нептун, ще ти дам писма за Алитеа, Шулима и Панатакис.

— Ще ги връча възможно най-бързо, естлос.

— Не се съмнявам.

За момент постояха мълчаливи; нямаше вече какво да си кажат. Бербелек машинално махна от кафтана на Ихмет парченце засъхнала смола. Огледа се за капитана и пилота, които го гледаха нетърпеливо. Махна им с ръка да почакат още.

— През цялото време ме озадачаваше… — поде полугласно.

— Ммм?

— От самото начало, помниш ли, във Воденбург, в цирка… Още щом я видя и веднага си припомни Кримската клетва, и първата ти мисъл: да убия, да я убия.

— Кого?

— Ти си нимрод, знам, но не можеш така да се държиш във всички подобни ситуации. Добре, чувствал си се длъжен да ми благодариш. Но това пак не обяснява… Дълго мислих по този въпрос. Знаеш ли, че тя е участвала в черните олимпиади? Сто звяра. Даа. Ако изобщо можем да говорим за някакви закони на Формата между хората… хората и животните… Например в стадо диви кучета. Едно време отглеждах кучета, знаеше ли? В стадото кучета — може да бъдат няколко дузини, но пусни в него втори лидер и веднага ще разберат, морфата ще се обърне срещу морфата, то е като с магнитите, няма начин да се избегне това притегляне и отблъскване. Просто не се търпят взаимно. Кратистос и кратистос, арес и арес, стратегос и стратегос. Нимрод и нимрод. Формата натрапва направо физическо отвращение. Помниш ли как ми реагира? От една дума, жест, поглед. Не го разбираш, но знаеш, че трябва да нападнеш пръв. Бил ли си някога на Кафтор?

— Често съм плавал до Кносос и Кидония.

— Там все още може да се намерят древни рисунки, бронзови статуетки, излъскани от времето и ръцете на десетки поколения вярващи. Образи на Илеа Потния как върви по тамошните хълмове, из тамошните гори, там е текла кръв заради нея. Вгледай се. И в най-грубите рисунки. Формата ще ти разкаже много.

— Със сигурност ще го направя, естлос.

Стратегосът се върна в каютата, изправи гръб и се протегна с шумно охкане.

— Как го каза веднъж, Ихмет? Какво ще правиш, когато вече не работиш? Ще практикуваш щастие?

— Такива намерения имах.

— Знаеш ли какво е щастие според Аристотел? Да се постъпва в хармония с природата, присъща на човека. Завиждам на хората, които добре познават своята природа. Надявам се, че ще бъдеш щастлив.

— Ще направя всичко за това, естлос.

— Е, хайде върви, върви вече. Писмата след десет, не забравяй. Ще ти дам лодка до „Брута“. Поздрави всички от мене. Сбогом.