Яцек Дукай
Други песни (7)

Ζ
Аереус

На 22 априлис 1194 година господин Йероним Бербелек напусна княжеския град Воденбург на борда на въздушната свиня „Ал-Хавиджа“ в полет към Александрия. Придружаваха го синът и дъщерята му и двама прислужници.

Взеха две двойни каюти Θ-Ι и Κ-Λ на горната палуба. „Ал-Хавиджа“ качи още десет пътници. Беше наета от княжеската фабрика за стъкло за полет до Александрия без прекачване и междинни кацания и метео демиургосът на аеростата предвиждаше разстоянието от 20 хиляди стадия да бъде изминато за три до седем дни.

През нощта на 23 срещу 24 априлис, когато прелитаха над долината на Рона — сенките на високите Алпи играеха по източното небе, жълтият лик на Луната надничаше между облаците — един от пътниците беше убит. Чу се само накъсаният му вик, докато падаше в ледения мрак на десетки стадии от невидимата земя.

Налага се да опишем пространството на това убийство. „Ал-Хавиджа“ беше от средно големите свини, между желязната игла на носа и кривите крила на опашката имаше малко по-малко от един стадий. Облицовката на търбуха от аер в тъмнозелено, за да се отличава добре от фона. Върху двата борда — гербът на манатския емират Кордоба: Михзам и Расуб, свещените мечове от светилището в Куидад (компанията, построила „Ал-Хавиджа“, принадлежеше на семейството на емира; покупката на въздушна свиня все още не беше за всяка уста лъжица).

Дървеното гнездо, израстващо в долната част на корема на свинята, нямаше и половин стадий дължина и не повече от двайсет пуса широчина. На долното ниво беше товарният отсек; под него, на куки от ликотово дърво и по оголените стоманени ребра можеше да се окачат още стотици литоси допълнителен товар. Кърмовите лебедки работеха на веригите на главния перпетуум-мобиле на аеростата. Горното ниво беше предназначено за каюти на екипажа и пътниците, трапезарията, мостика, макинното и предната обсерватория; пред макинното имаше кухня, бани и санитариуми. Между двата реда каюти, по седем от всяка страна, минаваше централният коридор, който в двата си края се съединяваше с перпендикулярни коридори, излизащи на простиращата се по цялото горно ниво „панорамна палуба“, сиреч тесен балкон, от който можеше да се надникне направо в облачната бездна. Панорамната палуба беше обезопасена с гъста ликотова мрежа, обтегната от дървения под до зеления корем на свинята — през бримката с големината на длан не можеше да изпадне дори дете.

На балкона можеше да се излиза и направо от каютите, всяка имаше две противоположни врати: едната към въпросния централен коридор, „гръбнака“ на свинята, и втората — навън. От двете страни на външната врата имаше тесни илюминатори, обикновено запотени. Но и без това никой не беше гледал през тях, когато беше извършено убийството.

Господин Йероним Бербелек заедно с Антон и Порте се настаниха в каюти Θ-Ι, първите откъм носа на десния борд. До тях, в Κ-Λ, бяха Алитеа и Авел. Естле Амитаче с робинята си Зуейя се разположиха в Α-Β на левия борд, срещу каютите на Йероним. Ихмет Зайдар избра дясната каюта на кърмата.

Трябва да представим и останалите пътници на „Ал-Хавиджа“. Господин Бербелек ги срещна за пръв път на 22 априлис, на обяда. Беше точно Диес мартис и им сервираха меса алангле, ароматът на печено свинско изпълни трапезарията на кърмата. Капитан Азуз Вавзар вдигна тост за щастливо пътуване. „Попътен вятър“ — отвърна Вукаций, готски търговец (каюта Ε). Метео демиургосът, неразговорлив млад човек негърска морфа, кимна. На почетното място вдясно от капитана седеше естле Амитаче. Това не подлежеше на обсъждане още от самото начало, стигаше едно махване на ветрилото и блясъкът на смарагдовото око на змията гривна; сега тя само вдигаше вежди и Вавзар млъкваше по средата на думата. Господин Бербелек седеше от лявата страна на капитана. До него настаниха семейство Трет — Гаил и Анна с трите им деца (каюти Γ-Δ); от репликата на Гаил при печеното господин Бербелек разбра, че пътуват за Александрия на сватбата на свой роднина. Срещу Третови, отдясно на Шулима, седнаха Алитеа и Авел, аристократи все пак.

Първия ден „Ал-Хавиджа“ често сменяше алеите на ветровете, та ту се вдигаха, ту снижаваха, пневматорите работеха с пълна пара, задвижвайки ликотовите крила на въздушните мелници, така че към всички други сензации целият аеростат непрестанно вибрираше деликатно ту на силни, ту на по-слаби вълни — и на Алитеа започна да й се гади още след първия час. Присъства на обяда, но не хапна нищо; Авел я закачаше, поглъщайки с апетит късовете червено месо. Леко пребледнялата Алитеа почна толкова енергично да си маха с ветрилото, че имаше опасност за китката й, и за да се залиса някак, поде оживен разговор със съседа си по маса. Това беше Забахай, един от тримата вавилонци (каюти Ζ, Η, Ν), млади гвардейци на Седемпръстия, които се връщаха у дома през Египет. Другите двама се казваха Урч и Кистей или Гистей — на този последния впрочем много трудно можеше да се разбере приказката, заекваше и фъфлеше, като при това и се тресеше от нерви. Другарите му обясниха, че е от злощастен удар по главата при някакво сбиване в кръчма; морфата на Навуходоносор трябваше да му помогне да се съвземе. Междувременно вече се проявяваха първите признаци за загуба на Формата: на Гистей започнаха да му растат косми по клепачите и дланите, от раковината на лявото ухо изскочи нокът, а кожата на ръцете му над лактите смени цвета си и се покри с виолетови петна. Освен това той можеше да заспи само прав, а насън гризеше дървениите — полиците и столовете. Последният пътник (каюта Μ) беше родовита неургийка на средна възраст, която пътуваше редовно всеки няколко месеца до Александрия за работа в библиотеката, изпратена от Воденбургската академея (така спомена капитанът). Тя се обличаше с мъжки шалвари, целите й ръце бяха с нордически татуировки. На първия обяд веднага се напи с червено вино, заспа и хърка шумно. Шулима махна с ветрилото и Вавзар, подръпвайки брадата си, повика двама корабни дулоси, които почти насила завлякоха олюляващата се неургийка в каютата й. Тогава господин Бербелек не разбра как се казва тя.

— Когато човек се напие — цитира класика Ихмет Зайдар, щом вратата се затвори зад дулосите, — доброволно става роб.

— Ви-винаги съм и-имал я-яка глава — заяви Кистей.

Разговаряха на окски и на гръцки. Господин Бербелек ядеше мълчаливо. Никой не му обръщаше внимание.

Вечерта той излезе на панорамната палуба да попуши. Плановете за офанзива трябва да се обмислят на спокойствие, при пълно емоционално изключване и ледено равнодушие към родината и врага. Също и плановете за престъпление. Мястото. Времето. Начинът. Дали ще трябва да я погледна в лицето? (Ами ако тя все пак не идва от Магьосника?) Дали ще трябва. Той всмукна дълбоко топлия дим. Ще трябва.

Свинята се люлееше под краката му, тъкмо се прехвърляха от хребета на единия вятър върху друг, той се хвана за ликотовата мрежа. Така наведен, погледна надолу. Вихърът свистеше между пръстите му, разчорли косата му, загаси тутуницата. Залязващото слънце простираше върху всички неравности на земята и арабеските на пейзажа воднисти сенки, „Ал-Хавиджа“ летеше над страната на хилядата езера на здрача. Долини, дефилета, хълмове, всичко в сянката, от тази височина не се вижда дали нещо все още се движи в този потоп от мрак, ездач — едва забележима точица, речна лодка — бяло платно, забито в повърхността на залива. Само ако се втренчиш в избран детайл и погледът ти хвърли котва там, можеш да забележиш движението му, бавното равномерно бягство.

Господин Бербелек чу как вратата проскърца.

— Как е тя? — попита.

— Заспа, вече не повръща — отвърна Авел. — Порте й даде някакви билки. Робинята на госпожа Амитаче донесе писмо за тебе. На каква височина сме? Ако тая мрежа не издържи…

— Ще издържи. — Господин Бербелек хвърли остатъка от тутуницата, вихърът тутакси го подхвана, дори не видяха падащия към земята фас. — В Александрия… ще ви отворя фонд, от който да теглите, ще имаш изпълнителни права, Алитеа ще поеме управлението на своя дял, когато навърши шестнайсет; така ще бъдете осигурени.

— Ще отидеш ли със Зайдар на лов? Нищо няма да ти се случи. Вземи и мене, вече не съм дете, не се налага да се грижиш за мене. Всъщност какво имаш предвид? Ако загинеш, все едно наследяваме всичко!

— Няма значение, не го мисли.

— Капитанът обеща утре да ми покаже макинното.

— Много мило от негова страна.

И двамата се обърнаха надясно, когато от каюта Ν излезе Гистей и отиде на панорамната палуба. Той им се поклони леко, те също. После си затананика тихо, поклащайки се в ритъма. Те се прибраха.

Писмото от естле Амитаче не беше за каквото бе очаквал Йероним. Може би ще мога да помогна на дъщеря ти. Ще дойда след залез. Ще разрешиш ли? Прати за мене слуга. Ами да, нали видя как позеленя Алитеа към края на обяда и почти на бегом се махна от масата; после и в коридора, присвита одве. На вечеря вече я нямаше и Амитаче естествено се поинтересува защо. Наистина ли се е загрижила, или просто иска да спечели доверието ми, да приспи вниманието ми? Той изпрати Антон.

Шулима се появи с робинята си, чернокоса девойка римска морфа с дълги стройни крайници и снежнобяла усмивка. Зуейя внимателно събуди Алитеа. Господин Бербелек погледна въпросително Шулима. Тя кимна към балконската врата.

Беше вече много студено, жените се увиха с шалове. Йероним наметна хумиево палто. На носа и кърмата горяха маслени лампи, а през тесните илюминатори се промъкваше светлина от каютите — но още щом Авел затвори вратата, потънаха в гъста нощ.

Гъста, но пронизана от жълто-червения блясък на луната. Беше пълнолуние — тежък пирокиен фенер, окачен насред небосклона, почти ослепяваше, ако погледнеш право в него. Гистей май наистина беше ослепен, вавилонецът стоеше неподвижен, опрял се с гръб на стената, по брадичката му течеше слюнка, очите широко оцъклени.

— Спи — измърмори Авел.

— Оставете ме — пъшкаше полусъбудената Алитеа, — какво сега, човек не може да се наспи, Авел, кажи им де…

— Шшт! — Шулима прегърна Алитеа и се наведе към нея, с другата ръка хвана нежно брадичката й и обърна момичето с лице към Луната. — Погледни — шепнеше, — тя не е неподвижна, тя плува, всички плуваме заедно с нея, вълна след вълна, по вълните, не можеш да се противиш, не можеш да се съпротивляваш, плуваш заедно с нея, плуваш заедно с нас. Вземи.

Зуейя, която беше изчезнала за малко, се появи с метална купа, наполовина пълна с вода. Подаде я на Алитеа. Примигвайки, момичето погледна Авел, баща си, Шулима, купата, пак Шулима и колебливо взе съда.

Естле Амитаче се отдръпна.

— Изпъни си ръцете — каза. — Дръпни се от стената, ти си на краката си, никой няма да те събори. Погледни отражението й. Плуваш. Не отмествай поглед! Плуваш, не можеш да паднеш. Тя никак не е тежка. Издигаш се на чисти вълни. Покой. Тялото знае прекрасно. Гледай.

Господин Бербелек скръсти ръце на гърдите си и загърна полите на палтото.

— Каква е тая гоетия? — процеди към Шулима. — Магиите са за простолюдието, ти не вярваш в тези глупости.

— Шшт! — Тя дори не се обърна към него. — Никакви магии. Не ми казвай, че не си учил войниците си на някакви примитивни начини да игнорират болката, да лъжат жаждата, да се защитават от страха. Това са все такива номера, с помощта на които по-лесно приспособяваме формата си към необходимостта. Човек затова е човек, защото умее да се промени по собствена воля, да; но това не значи, че всички сме равни на божествените представи за нас. Не е толкова просто. Трябва да умееш да мамиш, да заблуждаваш себе си. Не пречи, естлос.

Алитеа стоеше загледана в отражението на луната в сребристата вода в кръглата купа на височината на гърдите й, дългите тъмни коси падаха като завеса — наистина ли не откъсваше поглед от ясното отражение, или пак беше заспала, хипнотизирана, тя и какоморфният вавилонец, само че тя стоеше съзнателно на краката си, босите стъпала на дървения под, краката се огъват, още преди свинята да се залюшка напред, назад, встрани, луната няма да се излее от купата, не може — плуват на една вълна.

Авел се изкашля, господин Бербелек вдигна поглед. В някакъв момент, в който не гледаха натам, от каютата си беше излязла академейската библиотекарка. Химатият незакопчан, нахапана ябълка в ръката, вдъхваше дълбоко нощния въздух, опряла се с рамо на вратата. Гистей беше от дясната й страна, но тя, разбира се, не гледаше него, а аранжираната от Амитаче мистерия с водата и луната. Йероним пресрещна за миг погледа на неургийката: трезв, съсредоточен.

— Бррр, какъв студ, чумата го взела — измърмори Авел, тракайки зъби, и се прибра в каютата си.

— Още дълго ли? — попита господин Бербелек.

Амитаче вдигна ръка, широкият ръкав на тъмната дреха се свлече.

— Тишина, моля.

Този претенциозен ритуал ли беше подействал и Алитеа наистина беше успяла да си наложи толкова силна физиологична форма, или по-скоро бяха подействали билките на Порте, но във всеки случай на следващото утро морската й болест беше изчезнала без следа. Тя изяде обяда си с отличен апетит, обърна на Забахай вече искрено внимание, усърдно напредваща в изкуството на флирта и съблазняването. Шулима прати на Йероним съзаклятническа усмивка; той не отговори, мълчалив както обикновено. Впрочем и без това в момента избухна шумна свада между Вукаций и Гаил Трет. Както можеше да се съди от ругатните на втория, той обвиняваше гота в непочтени намерения спрямо жена си. Отначало търговецът реагира със смях, което още повече вбеси Трет и той се нахвърли на гота направо през масата. Капитанът пак трябваше да вика дулосите, отведоха кавгаджиите по каютите им. Останалите пътници наблюдаваха инцидента видимо развеселени; самата госпожа Трет едва сдържаше смеха си.

След обяда Азуз Вавзар заведе желаещите на кратка екскурзия из аеростата. Авел и малките Трет искаха, разбира се, да си пъхнат носовете във всяко ъгълче на свинята; Урч и Йероним се отегчиха още след посещението в макинното. Помещението беше тясно като всички в аеростата впрочем, при това почти цялото запълнено със сложен артефакт от метал, ликот и морфирано в твърдо състояние стъкло, който непрекъснато се тресеше — именно от него по целия кораб се разнасяше дразнещата вибрация. От вътрешността на конструкцията излизаха съскане, вой, писъци и тропот, сякаш във всичките тези тръби, колби и реторти се надпрепускваха стадо диви даймони. Като влязоха — Вавзар най-напред трябваше да се справи с многобройните ключалки и катинари — не затвориха вратата, и без това тутакси плувнаха в пот, температурата и влагата бяха като в римска баня.

Капитанът трябваше да повиши глас, за да бъде чут, и така южният акцент в неговия окски, смесен с гръцкия, стана още по-ясен. Той адресира думите си към най-младите, наистина обясняваше като на деца, наведен и почти приклекнал пред малките Трет.

— Цялата Материя е изградена от четири стихии, първоелементи: Огън — пирос, Вода — хидор, Въздух — аер, и Земя — ге. За земните обекти — за разлика от небесните тела, за които казват, че са изградени от някакъв пети елемент, пемптон стоихейон: ураноиза, ефир — та за земните обекти естественото състояние е покоят. Всеки предмет се стреми да си намери присъщото място тук: търкалящият се камък, падащият дъжд, издигащият се дим. Земята лежи най-ниско, над нея е Водата, над нея е Въздухът, над него е Огънят. Вие виждате всеки ден това. Хвърлете камък в езерото и той ще падне на дъното. В затворен съд течността винаги се сляга на дъното, въздухът напира нагоре. А огънят се издига нагоре през всякакъв въздух. Това е естественото движение. Но има и неестествено такова, принудено, което трае толкова, колкото и принудата: движещите се хора и животни, движените от тях предмети. Човекът, който като единствено същество осъзнава природата на действителността и може да я пригажда към своята воля, е в състояние да променя Формата — не само своята, а и на другите обекти: занаятчия, превръщащ буцата земя в стомна, градинарят, създаващ нови видове растения. Хората с особени способности на волята наричаме демиургоси, под техните усилия керосът се поддава особено леко. Тези, които умеят да наложат на Материята окончателни Форми, към които тя се стреми вече и в тяхно отсъствие, вече пленена завинаги по новата пътека към съвършенство — тях наричаме текнитеси. В нашия случай текнитесът на Въздуха е променил морфата на малкото количество въздух, хванат тук, така че неговото естествено състояние вече е движението, като движението на звездите и планетите, и той неуморно се върти в тази система, движейки витлата на мелницата. Мелницата пък кара аеростата да върви напред и докато тя се върти, „Ал-Хавиджа“ може да лети дори срещу въздушните течения. Още по-лесно, отколкото на Въздуха, би било да се наложи Форма на ефирно движение на Огъня, но пиросът е практически неизползваем в каквито и да е устройства. Ефирът пък няма как да се свали на Земята и да се вкара в каквато и да е макина; казват, че него могат да го използват луняните. През четвъртия век на александрийската ера Херон от Александрия конструира подобна парна макина, обаче се налага тя непрестанно да се подгрява, да се пали под водата и този огън да се поддържа. А този тук автоматон се нарича пневматон и е изнамерен от великия воденбургски софистес Ире Гауке, сигурно сте чували за него. Впрочем в Хердон използват пневматони вече и за придвижване по повърхността на Земята, макар че такова придвижване несъмнено е по-неудобно и по-бавно от пътуването на гърба на животно или в кола. И пневматоновите морски кораби също са по-бавни от платноходите, управлявани от текнитесите на Водата и Въздуха. Защото в крайна сметка именно Формата на човека, антропоморфата винаги побеждава.

Господин Бербелек се оттегли мълчаливо. В коридора гръбнак се размина със Зуейя; робинята се огледа зад него и сви към банята.

Алитеа не се интересуваше от тайните на аеростата, естле Амитаче я покани на гости. Когато дъщеря му го попита, господин Бербелек даде съгласието си, защото не можеше да не го даде: след вчерашната нощ Формата между него и Шулима изцяло изключваше отказ. После разпита Алитеа какво са правили. Тя сви рамене: „Разговаряхме, играхме шах, тя ми позволи да си сложа накитите й. Нищо особено“. Но господин Бербелек знаеше, че точно така се започва, най-беззащитни сме в скучното ежедневие.

Преди вечеря го посети неургийката. Казваше се Магдалена Леезе. Уж искаше да се извини за вчерашното си държане, но Йероним усещаше зад опитите й да го въвлече в прям разговор някакво прикрито намерение, конкретна цел. Нали не се познаваха, само случайни спътници, какво ли би могла да узнае? За нощния ритуал? Но той не й позволи да го оплете в мрежата на общуването, измъкна се, че има да чете и да отговаря на натрупалите се писма. През цялото това време Порте стоеше в ъгъла на каютата, гледаше и слушаше, хладен контрапункт на несръчните опити на жената да прояви сърдечност.

Вечерята мина спокойно, всички мълчаха, не направи изключение и господин Бербелек. Капитанът им пожела лека нощ и обяви, че на заранта ще прелетят покрай Краля на бурите, така че следва да загасят всички излишни лампи, да приберат маслата, твърдия алкохол, леснозапалимите субстанции и да внимават с пушенето.

Когато се прибираха по каютите, Амитаче задържа за момент Йероним и Ихмет.

— Още не сме уточнили подробностите по вашето пребиваване в Александрия. Летиция положително ще ви покани в своя дворец; предавам поканата от нейно име. Няма да откажете, нали? Естлос? Господин Зайдар?

Нимродът погледна към Бербелек уж въпросително, но Йероним беше достатъчно близо, за да го обхване короната на ловеца, та тутакси разбра контекста. Под един и същи покрив! С достъп и денем, и нощем! Пусни лисицата в курника! Покани вампира! На жертвата не се отказва.

— С удоволствие.

Докато се събличаше за лягане, господин Бербелек обмисляше мотивацията на персиеца. Че го насърчаваше по-бързо да нападне, коварно убийство преди другото коварно убийство, нищо чудно, това си му беше в природата, беше какъвто беше, за вълка на лов не са нужни допълнителни мотиви: затова е вълк, ловува. Обаче… все пак… Да предположим, че излъга тогава, че изобщо не е виждал Шулима в свитата на Магьосника, че изобщо не е бил в Херсонес, че всичко това е някаква шега, мъст, заговор…

Но веднага се опомни: не искам да му вярвам, защото толкова дълбоко съм потънал в антоса на Амитаче, че още малко и няма да повярвам за нито една нейна подлост, дори да я видя със собствените си очи; тоест, е, ще повярвам, но тя няма да има значение за мене, далеч по-важна ще бъде нейната усмивка, макар и съвсем лека, кроткото й удовлетворение и възхищение от мене, и ще простя всичко.

Кой е прав тогава? На чия страна е правото? Когато Формите се сблъскат, разумът и логиката губят смисъл, откакто свят светува, мярката е една: силата. Между Зайдар и Амитаче — като между два чука: както ударят, такава форма ще приема. Вярно, господин Йероним Бербелек, стратегос Бербелек би се справил…

Вик, предсмъртен крясък, получовешки, полуживотински проби стените на каютата и накара Йероним да скочи. Отвън беше, от балкона — той се хвърли към вратата, преди да помисли: така викат, когато шрапнелът разкъсва вътрешностите, куршумът троши костта. Беше бос, само по панталони, отвори вратата, спъна се в прага, изруга, загубил равновесие, и ожули бузата си в касата. Объркан, изскочи на панорамната палуба.

Леденият вятър моментално го накара да дойде на себе си. Присви очи; след излизането от светлото в тъмната нощ виждаше всичко като двуизмерни петна сенки. Палубата във всеки случай беше пуста — погледна към кърмата и носа и когато отново обърна глава, палубата вече не беше пуста, от каютата си, последна в редицата Ξ, излезе Ихмет Зайдар. Облечен в пъстра копринена джиба, той зави дългите й поли с едната ръка, с другата изнесе отвътре лампа и я вдигна високо. Свинята се полюшваше леко, сенките затанцуваха, прогонени от жълтото сияние. Ихмет посочи обезопасителната мрежа от лявата си страна. Двамата отидоха натам и се срещнаха някъде около каюта М. Оказа се, че там ликотовата мрежа е разрязана, зееше вертикална дупка чак четири пуса, разкъсаните краища плющяха от вятъра на пискюли.

Врати почнаха да се отварят една след друга, излязоха и други пътници: заекващият Кистей, Авел и Алитеа с набързо наметнати пелерини, Порте и Антон, накрая другите двама вавилонци и Шулима. Само Вукаций, Магдалена Леезе и семейство Трет не показаха интерес към нощната олелия.

В тази блъсканица, когато всеки се буташе по-близо до източника на произшествието, стигаше само едно по-рязко движение на аеростата и някой щеше да падне през дупката; самият Йероним няколко пъти вече беше блъснат току до нея, балконът беше много тесен.

— Какво стана?

— Кой викаше?

— Ще бъдете ли така любезен да не ме настъпвате!

— Някой може ли да ми каже…

— Естлос! Добре ли си?

— Може би господин Зайдар…

— Нали виждате, някой я е прерязал.

— Целият е в кръв!

— М-м-мисля, че т-това…

— Но кой викаше!?!

Шест гласа, два езика, пълна скала емоции, от истерия до ирония. Господин Бербелек чакаше да се появи капитан Вавзар и да въведе ред, арабинът обаче не идваше; дойдоха само двама дулоси и застанаха най-отзад, объркани, не знаеха какво да правят. Впрочем Йероним явно беше най-ниският тук, не можеше да види над главите на струпалите се пътници дали е дошъл още някой. Впил се с едната ръка в мрежата, с другата удържаше навеждащия се към дупката Урч. Срещна за миг погледа на Порте. Слугата гледаше към главата му.

— Кървиш, естлос.

Господин Бербелек се пипна по челото, в този момент „Ал-Хавиджа“ се наклони леко и вавилонският гвардеец се стовари с цялото си тяло върху него. Господин Бербелек го отблъсна, забивайки лакът между ребрата му.

— Тихо! — кресна. — Всички да млъкнат! По каютите! Зайдар остава. Вие там! За капитана! Веднага!

Заповедите бяха тутакси изпълнени.

Когато той остана само с нимрода, си наведе главата пред него.

— Посвети тук. Има някаква рана, усещам кръвта. Погледни.

— Оо, доста дълбоко е срязано, май костта се вижда. С тъпо острие. Той ли беше?

— Какво? Кой?

— При бягството.

Двамата огледаха разрязаната мрежа. Господин Бербелек хвана с два пръста едно стърчащо влакно.

— Ликот — измърмори учудено.

Ликотовите дървета, морфирани някога от дъб и кедър в стогодишните градини на най-прочутия текнитес на флора Филип Галски, се ценяха за неимоверната им здравина и лекота на влакното. Ликотът често се прилагаше вместо твърди метали, когато и тежината на материала е важен критерий при избора му — ето, дори гнездото на въздушната свиня беше три четвърти от ликот. Така че беше практически невъзможно да бъде срязана една ликотова мрежа, не съществуваха нито толкова остри ножове, нито толкова яки хора.

Господин Бербелек замислено докосна раната на слепоочието си и вдигна очи към нимрода.

Ихмет замига, подръпна си брадата.

— Не съм аз — прошепна. — Не бях аз.

Успя само това да каже, дотича най-сетне капитан Вавзар с трима дулоси и сънения демиургос на времето.

— Нареди на робите да проверят всички пътници и членове на екипажа — рече господин Бербелек на арабина, преди още той да е отворил уста. — Да ги питат къде са били, когато са чули вика, и кой може да потвърди казаното. Отдели хора някак да закърпят тази дупка, на борда има деца. И прати да ми донесат чисти бинтове, отивам в каютата си да се измия. Дулосите да докладват на моя слуга. Ти спеше ли?

— Да.

— Разбирам.

Господин Бербелек се прибра в каютата. Пъшкаше на всяка крачка. Вътре се вгледа в нокътя на големия пръст на левия си крак. Беше вече целият черен от събралата се кръв. С измита и превързана глава Йероним огледа касата на вратата, където се беше ударил (още си личеше следата от кръвта). Никакви остри ръбове и краища, никакви стърчащи пирони: дървото си беше съвсем гладко.

Порте съобщи информациите на дулосите. Господин Бербелек го прати при капитана. Заедно влязоха в каюта М. Леглото беше оправено, лампите светеха, на масата имаше две книги и чаша вино, малко се беше разляло. Провери куфарите. Липсваха панталоните, с които тя беше през деня, и сигурно един химатий или риза, но в това нямаше как да бъдат сигурни.

— Наистина ли никъде я няма? — поиска да се увери Йероним.

Нимродът завъртя глава.

— Целият кораб е претърсен из основи, естлос.

Защо на някого му беше дотрябвало да убие Магдалена Леезе, библиотекарката от Воденбургската академея? За пари? Хайде де. Теоретически тя би могла и сама да скочи, но това би я превърнало в самоубийца, а той не беше забелязал у нея такъв недостатък на Формата. Следователно някой я е убил, разрязал е ликотовата мрежа и я е бутнал от борда на „Ал-Хавиджа“ в бездната. Дали беше познавала някого от пътниците отпреди? И така да беше, и двамата явно много добре се бяха прикривали. Но защо пък да я убива случаен спътник? Поводът би трябвало да е възникнал, значи, през изминалото денонощие и половина. А като се вземе предвид, че целия първи ден тя беше пияна… Днес дойде при мене, искаше да научи нещо, искаше да отвори Искреността между нас; аз й напъхах в гърлото тази Форма. И сега е мъртва. Библиотекарката.

Той се върна на балкона. Имаха попътен вятър, въздухът беше почти тих. Луната излезе иззад облаците. Един роб се суетеше около разрязаната мрежа, преплиташе я наново. Като видя Йероним, коленичи и сведе глава.

Господин Бербелек огледа редицата затворени врати. Навсякъде още светеше, през тесните прозорци се процеждаше блед светлик.

— Почти по средата е, нямаше да успее да изтича към кърмата или носа, преди да изляза, имал е едва две-три секунди. Щях да го видя, най-малкото да го чуя.

— Имаш право, естлос, трябва да е бил някой от тези каюти — каза Вавзар. — Кои са тук, хм, господин Зайдар, господин Гистей, мхм, твоите деца, естлос, и мхм, слугите ти…

— Глупости. Накъде му е било най-лесно да избяга? Къде би се скрил най-надеждно? — Господин Бербелек посочи вратата, пред която бяха застанали. — Много добре е знаел, че каютата на Леезе е празна.

— А. Да, разбира се. После е могъл да мине през централния коридор към своята каюта и да излезе от нея най-спокойно.

Господин Бербелек завъртя глава.

— Не мисля. Сутринта трябва да се разпитат пътниците. Ако някой го е видял да излиза от каютата на жертвата… Той или е изтичал веднага и е имал голям късмет, или е изчакал някъде. Някои изобщо не излязоха от каютите си.

— Господин Трет и господин Вукаций…

Господин Бербелек вдигна ръка.

— Обаче никакви такива няма да разправяш. — Обърна се към роба. — Ти също, чу ли? Че ще играе камшикът.

Дулосът си запуши ушите и замижа.

— Няма, няма — заповтаря, кланяйки се.

Господин Бербелек кимна на капитана.

— Лека нощ.

— Лека нощ, естлос.

Йероним се върна в каютата на Магдалена Леезе. Какво ли е правила? Излязла е на балкона да подиша чист въздух или да поговори с убиеца примерно? Сигурно е дошъл, почукал е, бихте ли излезли за малко, нали не сте си легнали още, госпожо, няма да ви отнема много време, може би тук, няма да влизам в каютата на самотна жена — и когато се е обърнала…

Как я е заварил? Била си е наляла вино. Господин Бербелек помириса. Евтино розе. Тя обича винце, всички знаем. Обичаше. Във всеки случай това не бе успяла да изпие. Книгите. Отвори първата. „Петата война на кратистосите“ от Орикс Брит. Прелисти я. Никакви бележки, разделители. Не изглежда често четена. Отвори втората. Не разпозна азбуката, някаква доелинска пиктография, малко символи, опростени почти до букви, но и доста сложни рисунки, глава, рога, кон, каруца, кораб, ръка, крило, вълна. Кой печата подобно нещо? Доста е скъпо. Прелисти и нея, спираше на гравюрите. Дворец отпред. Някакъв триъгълен площад. Жени с кафторски рокли, във всеки случай с разголени гърди и талии като оси (гравюрите не бяха особено качествени). Мъж с лъвска глава, мъж с глава на птица. Двуостра брадва. Танцуващи хора, голи. Бик. Воин с набедрена препаска, с копие и овален щит. Земеделец на нивата, наведен над плуг. Жена с…

Господин Бербелек премести книгата по-близо до лампата.

Жена с купа в протегнатите ръце, гола, над нея луната четири четвърти, до жената втора, с кафторска рокля, над нея гълъб, в краката й змия.

Господин Бербелек изпи виното и открадна книгата.

* * *

Кралят на бурите беше от многото кратистоси, загубили Втората война, 320 година След Упадъка на Рим. Всъщност се наричаше Юлий Кадеций, син на Юлий, но това знаеха май единствено историците. Когато се раждал, над Иберийския полуостров се развилняла седемдневна буря, от чиито мълнии и вихри пострадали почти всички градове и села на полуострова. Антосът на Краля на бурите винаги най-силно се отразяваше в Огъня и Въздуха. И все пак не беше достатъчно силен, за да се противопостави на натиска на кратистосите, с чиито аури съседстваше: К’Азура, който окончателно беше подчинил цяла Иберия, Меузулек Черни и Йосиф Справедливи от Северна Африка, Сикст от Рим, Белла Афродита от Алпите. Беше се опитал да бяга на Корса и други острови в Средиземно море, но територията се беше оказала поделена, керосът замръзваше. Той не искаше нова война. И избра буквално доброволното Прокуждане, но си взе града, Оронея. Оронея беше съграден върху високи скали на стръмния бряг, подмивани от юг от топлите вълни на Средиземно море. В началото александрийска крепост, после арабски град, едно от търговските средища на манатските исмаилити, никога не обсаждан и оцелял, той беше запазил еклектичната си елинско-ориенталска архитектура и профила на конус с плавни хълмове, белокаменна цитадела с масивни кули на върха и ниски постройки с градини по склоновете; в подножието се бяха наместили крайградските „търговски селища“, зад които започваха просторни ниви и лозя. Кралят на бурите беше взел всичко това със себе си. Започна от морфинга на скалите, един стадий под повърхността, на чиято плоча лежеше цялото плато. Нямаше особено добро усещане за ге, но пък и не държеше да направи Земята повече Земя; точно обратното. Понеже беше подписал по желание на К’Азура Договор за подчинение, му бяха отпуснали време. След трийсет и три години скалите на Оронея, чиято Форма беше вече предимно Форма на Огъня и Въздуха, почнаха да се приплъзват към новото естествено място на пребиваване: на небето, двайсет стадия над ярката синева на Средиземно море, на границата между антосите на К’Азура, Белла, Сикст и Йосиф Справедливи. В ясни безоблачни дни моряците можеха да забележат Оронея — малка тъмна елипса под Слънцето; от сушата не се виждаше. Но да я видиш обикновено се смяташе за лоша поличба и често предупреждаваха да не се плава оттам: всъщност оронейците изхвърляха боклука си и всякакви нечистотии в морето и из пристанищата на Европа и Африка се носеха легенди за кораби, разрушени от „плюнката на Краля на бурите“, за удавени хора и пропаднали товари. На всичко отгоре времето по тези места винаги беше капризно, антосът на Краля на бурите, укрепвайки Формата на пироса и аера, току завихряше урагани, бури и торнада. Донякъде това си беше съзнателна морфа на Юлий, който все някак трябваше да осигурява чиста вода за своята Оронея. Но откакто въздушните свини бяха станали популярни, градът беше излязъл от изолацията си, беше почнал успешно да търгува с прочулия се камък във Форма, направена в короната на Краля на бурите, тъй наречения оронейгес, търсен като строителен материал. В Александрия издигаха от него цели „въздушни дворци“, аергарони, в осъществяване на сънищата на лудичките архитекти. Поне така беше разказала на Йероним естле Амитаче.

Капитан Вавзар вдигна „Ал-Хавиджа“ в горните слоеве на облаците, за да разгледат добре града на Краля на бурите. Минаха покрай него от изток, само на няколко стадия (Вавзар поудължи пътя). Всички пътници се струпаха на дясната панорамна палуба. Беше ранно утро. Слънцето им беше от другата страна, те в сянката, та виждаха окъпаните в чистия топъл блясък градини, поля и предградия на небесната метрополия, зъберите и масивните кули на цитаделата на Краля на бурите. Червено-жълти пряпорци, дълги по няколко десетки пуса, плющяха на силния вятър по кулите, същински огнени змии. Виждаха оживлението по полята и улиците, каруците и конете, и дребните фигурки на хората, но не и по-незначителните детайли. Разбира се, най-интересни бяха вихрорастите, стопански растения, морфирани от ядливи лиани, дело на тамошните текнитеси на флора. Те падаха далече отвъд краищата на земята и тежките им дебели плитки, дълги по няколко стадия, се полюшваха достолепно на вятъра — зелени пипала на каменна медуза. Азуз Вавзар разказа как през късна есен, по време на своеобразната жътва на вихрорастите, може да се видят слизащи по тези сплитове оронейци, стегнати с кожени сбруи, с криви мечо-сърпове на гърбовете, как мъкнат кълба въжета с примки и куки. И това в дни на най-спокойно време.

„Ал-Хавиджа“ се издигна над последните облаци, над нея вече беше само яркото небе, под нея — хълмовете и платата на медените облаци. На тази височина беше горещо, независимо от сезона и часа. Пътниците бяха на сянка, но все едно, след няколко часа вече плуваха в пот. Шулима предвидливо беше облякла лека кафторска рокля, без корсет и с голямо деколте, и господин Бербелек, колчем я погледнеше, все си спомняше илюстрацията от книгата.

Робите разнасяха напитки. Йероним подаде на Шулима студена чаша.

— Благодаря. — Тя отмести за миг погледа си от носещата се над облаците Оронея. Непосредствено зад Йероним, където стояха трима войници, плетката на ликотовата мрежа беше явно нарушена от груби възли. Тя кимна натам. — Е, кой я е убил?

— Не зная.

— По твое нареждане ни разпитваха, нали, естлос? Явно нещо си научил.

— Всички са били по каютите си, сами или с прислугата или семейството. Без господин Урч, който е играл на зарове с господин Забахай в неговата каюта. Някой лъже. Кой? Никой не е виждал убиеца да излиза от каютата на Леезе.

— А, значи, е бил вътре при нея?

— Може би точно затова е била убита? Притежавала е някакъв компрометиращ убиеца предмет, информация.

— Хм. — Амитаче пиеше бавно разреденото вино, загледана в огряната от слънцето Оронея. Беше преметнала плитката си на лявото рамо, с дясната ръка се държеше за мрежата. „Ал-Хавиджа“ се полюшваше леко. — Някой, който е могъл да пререже това…

— Все още ли искаш да вземеш на лова Ихмет Зайдар, естле?

Тя се усмихна с ъгълчетата на устните.

— Все пак няма да наредиш на капитана да го затвори? А? Пък още щом стъпи на земята на Хипатия…

— Емирът на Кордоба няма никаква власт в Александрия.

— Именно.

— Занапред трябва повече да внимавам с кого се качвам на кораб или свиня.

— Ти ли, естлос? — засмя се Шулима. — Нали те видях нощес. Би издал заповед и…

— Извини ме. Трябва да си сменя превръзката.

Той се скри в каютата си. Впечатлението беше много силно. Тя знае, че аз знам. И знае, че си давам сметка за това. Това не беше форма на флирт — Шулима умишлено дразнеше хищника, галеше лъва с окървавена ръка.

Той погледна в огледалото. Да бе, лъв. Какъв ти лъв. Де да беше Йероним Бербелек отпреди Коленица… Стисна юмруци, както се беше подпрял на масата. Щеше да падне ужасена в краката ми! Щеше да си признае всичко само от една моя дума. Поне нямаше да ми се подиграва в лицето.

Седна, наля си вино. Спокойно. Мисли като стратегос. (Какво би направил на твое място Йероним Бербелек?) Обстоятелства, възможности, вероятности, мотиви, факти. Тя не беше в състояние да убие Леезе. Всъщност на „Ал-Хавиджа“ това можеше да направи само Зайдар; тя знае това, аз знам това. Но нимродът нямаше мотив; мотив — някаква тайнствена връзка чрез знанията от тайната книга — имаше Шулима. Би ли убил той за нея? Но нали именно той ме убеждава в необходимостта от смъртта й? О, богове…

Защо съм тръгнал към тая проклета Александрия?

* * *

Най-лошото беше, че вече не можеше да мълчи по време на останалите обеди и вечери. Разбира се, разпитваха го за смъртта на Магдалена Леезе; изведнъж се оказа, че е нещо като военен командир на аеростата, хегемон без войска. Всъщност той сам се беше направил такъв — те само се приспособиха към наложената от него форма.

Иначе не излизаше от каютата си. Но и това не беше решение. Те пращаха робите си с покани „на кахва“, „на шах“, „на хашиш“. Отказваше. Не можеше да откаже само на Авел и Алитеа. Ден и нощ синът и дъщерята обсъждаха сценариите на престъплението. Алитеа залагаше на Гистей, Авел се колебаеше между Вукаций и капитан Вавзар. Господин Бербелек търпеливо изслушваше фантастичните им теории. Алитеа беше забавна с тази своя детинска разпаленост, обаче Авел — Авел смяташе неуспеха на разследването за личен неуспех на стратегос Бербелек и правеше на Йероним повече или по-малко завоалирани упреци, че „позволява на убиеца да се измъкне безнаказано“. Авел знаеше прекрасно какъв е баща му, по-добре от самия господин Бербелек, и този баща никога не би оставил без реакция подобно предизвикателство. Убийство пред вратата на спалнята му!

— Какво ще си помислят за тебе, ако не заставиш убиеца на колене да моли за пощада? Особено след като публично сам пое отговорността.

Господин Бербелек сви рамене.

— Да, това беше грешка; няма да се повтори.

А на вечерите и обедите му се налагаше да гледа как Шулима безгрижно флиртува с капитана и налага властта си на всички мъже на кораба, после и на жените. Ветрило, усмивка, закръглена гръд, топъл глас с аристократичен акцент, разточителна благодарност за най-малката услуга, изящна ръка, кацваща за миг на рамото ти, шията, бузата като лятна пеперуда, утринен ветрец, лек парфюм с ухание на цветя, който замайва главата ти, неизказано обещание, което размътва мислите. Нали точно по този начин беше пратила за зелен хайвер министър Бруге и неургците — какви бяха в сравнение с тях някакъв Вавзар или Вукаций, че да се защитят пред морфата й? Дори Ихмет Зайдар се беше поддал на чара на Шулима, поне се правеше, може би за да не привлича вниманието — а може би беше започнал играта по-рано, когато капка по капка вливаше в ушите на Йероним отровните си обвинения? Господин Бербелек вече нищо не знаеше.

Вечерта на 25 априлис, на Диес Венерис, видяха ниско над южния хоризонт ярък отблясък, искра от фойерверк — светлината от големия фар във Фарос. „Ал-Хавиджа“ започна спускането към Александрия.