Яцек Дукай
Други песни (4)

Δ
Бог в цирка

Циркът на Аберато К’Ире, славещ се с традициите си още от времената на римските пандаймониуми и обявил се за най-голямото пътуващо зрелище на Европа, тази пролет започна континентално турне по северното крайбрежие на Франкония, а Воденбург се оказа петият поред град в него.

Циркът наистина беше голям: двеста артисти, петстотин животни, няколко десетки масивни коли. Той се разположи на воденбургските крайградски ливади в концентрично съзвездие от пъстри шатри с празно място в центъра за манежа. През нощта там бяха забити три високи стълба за акробатите. Клетките със зверовете бяха събрани в своеобразна менажерия в северния край на лагера; зяпачите, които искаха да видят отблизо екзотичната фауна, трябваше да се бръкнат с половин грош. Аберато печелеше и Аберато харчеше — плащаше значителни суми на местния текнитес на времето, стария Ремигий от Плачещата кула, поне за да се опита да осигури няколко дни без дъжд. За пристанищните градове това никога не биваше сигурно, особено в толкова оживени пристанища с големи кораби, непрестанно навлизащи и отплаващи от залива. И все пак първия ден от програмата небето остана безоблачно, от изток подухваше топъл ветрец и господин Бербелек се остави да бъде измъкнат от къщи дори лесно, а може би наистина искаше да достави удоволствие на сина си и дъщеря си? Алитеа благодари и плахо се усмихна — дълъг поглед изпод черните ресници, трапчинки на бузите, смутена увива на пръста си плитчиците — и леден нокът раздра сърцето на Йероним.

По традиция западният сектор беше предназначен за по-богатите граждани, тоест за тези, които можеха да си позволят седящо място. Там бяха наслагани няколко реда столове и кресла, е, малко позахабени, отзад няколко редици пейки; останалите зрители трябваше да се тъпчат пред високите заграждения около манежа. По-голямата част от представлението се предвиждаше над земята — или на стълбовете и опънатите между тях въжета, или на скованата набързо от цирковите работници сцена, висока пет-шест пуса, където в очакване излизането на Аберато местните комедианти разиграваха вулгарна пантомима. Обаче номерата с животните и някои изпълнения на демиургосите на стихиите са възможни само на твърда земя и застаналите по-назад няма да могат да ги видят. Господин Бербелек доплати двайсетина гроша и осигури четири места на първия ред. Четири — защото смяташе да съчетае приятното с полезното и беше поканил Ихмет Зайдар. На този тип забавления във Воденбург беше обичайно да се идва по-рано, като на светско събитие. Йероним се надяваше да използва това време за разговор с нимрода по делата на дружеството, още повече че Авел и Алитеа тутакси изчезнаха някъде из тълпата.

Едва бяха седнали обаче, запушили и разменили няколко думи, когато зад гърба им се разнесе мощният бас на ритера Кристоф Нюте.

— А! Аааа! Значи, и вие дойдохте! Тъкмо се канех да те измъкна! Къде са ти децата? Чакай, и ние ще седнем. Естера, Павел и Луиза познаваш. Хайде, скъпи мои, запознайте се с нашия нимрод Ихмет Зайдар, Ихмет Зайдар, я някой да премести насам това столче, сядайте, сядайте де, уф, ама че задуха, същинска баня, ама с тоя склерозирал Ремигий винаги е така, помниш ли, като поръчахме да укроти ония бури през деветдесет и първа, бас държа, че кучият син сам ги предизвикваше…

Кристоф беше дошъл с жена си Естера и дъщерята и зет си. Както трябваше да се очаква — нещо, което господин Бербелек добре помнеше от посещенията си у Нюте — в негово присъствие семейството мълчеше, говореше само ритерът. Най-големи шансове за пречупване на Формата имаше зетят Павел, като чужда кръв и най-малко време под влиянието му. И наистина от време на време той успяваше да вметне някое и друго изреченийце.

Господин Бербелек остави Кристоф да бъбри — кой с ума си ще тръгне да спира водопад? — но не обръщаше внимание на думите и съдържанието им. Пък и ритерът се обръщаше към Зайдар, персиецът му се усмихваше любезно и кимаше. А Йероним оглеждаше разсеяно ливадите, колите и шатрите, очите му пълзяха из тълпата и над главите на зрителите. Те ставаха все повече, заедно с тях пристигаха и обичайните продавачи на цветя, чадъри, ветрила, лакомства, вино, грубо сковани столчета, джебчиите, просяците и разни подозрителни демиургоси на тялото, всички на висок глас хвалещи стоките и услугите си, шумът от хорските гласове покриваше ливадите като с дебело одеяло. Колкото по-гъста ставаше тълпата и по-голяма бутаницата, толкова по-нетърпелив ставаше и господин Бербелек и по-възбуден от предстоящото зрелище. Даваше си сметка, че голяма част от удоволствието от подобни представления идва не от гледането на самите чудеса и номера, а от усещането на съпричастност с десетките, стотиците хора. Нищо чудно, че артистите онемяват и се сковават, ако усетят пред себе си враждебно настроена публика. Би трябвало да са аристократи от висока класа, за да излязат от ситуацията, да обърнат формата, да привлекат публиката на своя страна…

Господин Бербелек трепна от това, което видя при страничните заграждения, ръката с тутуницата увисна пред устата му. Естле Шулима Амитаче — платила на стражника и отпратила роба си — влиза в затворения сектор. Долови погледа на Йероним и отвърна с махване на ветрилото и лека усмивка. Господин Бербелек стана и й се поклони над още празните редове от столове и кресла. Тя нямаше избор, трябваше да отиде при него. Нюте проследи погледа на Йероним и прекъсна водопада от думи; сега вече всички наблюдаваха смълчани приближаващата се жена. Тя обаче дори не трепна, тайнствената усмивка не се промени ни на йота, не забърза и не се скова, техният поглед не беше в състояние да й подейства.

Господин Бербелек хвърли тутуницата и я стъпка; стоеше с ръце, сплетени на гърба. Не сваляше очи от естле и броеше ударите на сърцето си. Тя е прекрасна, тя е прекрасна, тя е прекрасна. Желая я, желая я. Тези зелени очи, които гледат само мене, тези дълги пръсти, обхващащи рамото ми, тези светлозлатни коси под ръката ми, тази висока гръд под устните ми, тези усмихнати устни — не усмихнати, стенещи непристойни думи под морфата на желанието ми. Ела при мене!

— Естле.

— Естлос.

Тя му протегна ръката си. Той целуна обратната страна на китката й, навеждайки се леко (беше по-висока от него). Горещата кожа опари устните му, смарагдовите очи на змията гривна светнаха право в неговите. Разпозна и парфюма й от бреговете на Нил, тъмна животинска миризма, дразнеща и приятна едновременно.

— Естле, позволете да ви представя жена ми… — поде Нюте, прочиствайки гърлото си.

Седнаха. Между редовете тъкмо минаваше продавач на сладки лалета и господин Бербелек купи дузина с мисъл за Авел и Алитеа. Шулима изду буза. Той й подаде едно пържено цвете. Тя отхапа и се облиза; едно захаросано листенце падна върху гръдта й. Господин Бербелек протегна лявата си ръка, хвана го бавно с палеца и показалеца, вдигна пръсти, положи листенцето на езика си, сдъвка го, сладостта се плъзна в гърлото му, преглътна. През цялото това време естле Амитаче не помръдна, наблюдавайки го внимателно, само гръдта й леко се повдигаше в ритъма на спокойното дишане, над тъмното зърно се виждаше влажната следа от листенцето.

— Не знаех, че си кристиянка — обади се Нюте, за да разбие формата на внезапна интимност между естлос Бербелек и естле Амитаче; останалите тя изключи в неловко мълчание.

Ритерът посочи колието на Шулима със сребърен кръст на него.

— Ах, не. — Тя вдигна накита, сякаш го виждаше за първи път. — Това е свастика. Още хиляда години преди Александър са го използвали за магии и обреди.

Както винаги когато я слушаше, господин Бербелек се мъчеше да уточни акцента на Шулима. Окският й беше мек, с разтегнати гласни и тук-там с придихание, сякаш тя говореше само на себе си някакви тайни, за да не я чуят другите. Така човек неволно се навеждаше към нея, кривеше глава.

— Ти се интересуваш от древни култове, естле? — намеси се господин Бербелек, за да поддържа разговора.

Шулима го погледна над ветрилото.

— Това все още са опасни теми — каза.

— Опасни?

— Старите богове не си отиват лесно — отбеляза Ихмет Зайдар. — Остава чувството, че те все пак бяха… по-истински.

— Кръв от козел и виене към месечината — измърмори презрително Кристоф.

Естле Амитаче въздъхна шумно.

— Наистина ли трябва сега да говорим за това? Дошли сме да се забавляваме, а не да водим религиозни диспути.

— Красотата винаги привлича вниманието — усмихна се господин Бербелек, показвайки с поглед сребърния гамадион между гърдите на естле.

— Жалко — изсумтя естлос Нюте. — За момент усетих надежда, че съм срещнал сестра по вяра. Обаче трябва да има някаква причина да избереш точно такъв кръст, естле, щом знаеш произхода му.

— Нима вкусът предопределя избора на религия? Не се обиждайте, но с уред за мъчения не бих парадирала така, прекалено е перверзно.

— Оо, това не мога да подмина с лека ръка! — замаха с ръце йерусалимският ритер. — Такива мнения от устата на религиозни невежи, дето само повтарят какво са чували, се раждат като клюките, от нищото, от съвпадението на случайно подхвърлени думи, елементарни асоциации, от мътна форма. Знаеш ли изобщо нещо за Кристос, естле?

— Хм… еврейски кратистос от четвърти век на александрийската ера, още от дивите кратистоси, обсебен от местен еврейски култ, осъден на разпъване на кръст по политическо дело, успял да привлече в своята Форма доста евреи. Изглежда, не е умрял на този кръст, удържал е тялото си. Какво още? Май си е приписвал някакво родство с Бог.

— Син, бил е и е син на Бога.

— Никога не съм уважавала кой знае колко тези богове — заяви с леко иронична усмивка Шулима, — дето имат и тяло, и амбиции, страсти и комплекси, врагове, приятели и любовници, десетки деца, всичко човешко. Човешкото стократно не се равнява на божественото.

— Всъщност такъв е Аллах, богът на мюсюлманите — вметна господин Бербелек. — Нали така?

Кристоф се хвана за главата.

— Кристе! Какви ги говорите! Мохамед ни го открадна, превъртял под антоса на Ал-Кааба, и така всичко им е объркано на исмаилитите.

— Аа, значи, все пак това е Богът на Аристотел? — полюбопитства Шулима. — Е, сега вече нищо не разбирам. — Как може да е имал син? За какво? Какъв е смисълът? Никакъв.

Тя изду устни и схруска остатъка от лалето.

Кристоф прихна шумно. „Ей сега ще почне да си скубе рижавите косми“, помисли Йероним.

— Винаги ми се е струвало — намеси се Ихмет, примижал, защото замислено гледаше над главите на Бербелек и Амитаче залязващото слънце, — още от детството ми впрочем, че това е като с кръглата форма на Земята или с кръвообращението, рано или късно, всеки човек разбира това просто като наблюдава света и си прави изводи. Хората преди Аристотел също. Въпросите са винаги едни и същи. Защо светът е такъв, какъвто е? Защо го има изобщо? Какво е имало преди него, откъде се е взел, по какви Причини? Би ли могло да бъде друг и ако да, то какъв, а ако не, защо не? Виждаме как от простите форми се появяват по-сложните, как от празнотата се ражда мисълта, ръката на демиургоса създава от безформената суровина сложен артефакт. Значи, и за Света трябва да има Цел, съвършена Форма, окончателна причина, която сама няма причина, защото инак бихме се върнали в безкрайността. Следователно, ако Вселената, Времето, Битието изобщо имат начало, това е точно такова начало: безпричинно, абсолютно, затворено в себе си, съвършено. От него водят началото си всички Форми, то привлича първоначално безформената Материя към все по-близки нему видове: планети, звезди, луни — инак откъде биха се взели с идеалната си кълбовидност, на идеално кръглите си орбити, ако не от наложената морфа на този кратистос над кратистосите — морета и суши, кал и камъни, растения и животни, и хора, мислещи хора, а сред тях демиургоси, текнитеси, кратистоси, все по-близки до Него? Всички живеем в неговия антос, цялата Вселена се намира в лоното на Неговата аура и с всеки изминал миг става все по-близка до крайната Форма, все по-конкретна, оформена, съвършена, божествена. Защото в края съществува само една субстанция: Той.

Персиецът говореше тихо, често спираше в търсене на подходящата дума, а когато завърши, извинително се усмихна.

— Охо, не знаех, че сте такъв софистес! — поклати глава Кристоф.

— Седмици и месеци насред океаноса… — сви рамене нимродът. — Какво друго ми остава? Да зяпам хоризонта? Човек или полудява, или все пак стига до някаква евдемония, душевно спокойствие, ммм… мъдрост.

— Добре де — въздъхна Шулима, нарушавайки застиващата морфа на мига, — но този Бог на кристияните какво? Съвършенството не се намесва в работите на смъртните, достатъчно е, че Го има.

— Аа! — Нюте вдигна показалец. — Съвършенството може ли да притежава чувства? Състрадание например? Съчувствие, милосърдие, любов?

Естле Амитаче сви устни скептично.

— Пак почнахме да придаваме на абстракцията човешки черти. Ще свършим като Зевс или Хера.

— Защото ти говориш за Бог, който би бил логически хармоничен, естле, а аз говоря за Бог, в когото се вярва.

Шулима направи неясен жест с ветрилото.

— Ама това е едно и също. Кой ще повярва в квадратен кръг? Впрочем за какъв Бог говореше преди малко господин Зайдар?

— Признавам, че като на потомък на зороастризма — отвърна нимродът, — Богът на Мохамед ми е по-близък от Бога на Кристос. Цялата тази история с изпращането на сина Му на Земята, и то уж за да умре, във всеки случай за да страда, в опасност…

— О, точно в това съзирам жестоката истина! — засмя се иронично Шулима, криейки се зад лазурното ветрило. — Проблемът е другаде. Първо трябва да се приеме именно вече очовеченият Бог, не абсолютната форма на Аристотел, която е съвсем очевидна догадка; нещо по-скоро от древните приказки — Строгия старец, Майка Любов и Плодовитост, Кървавия воин. И на един човек умът е устроен за геометрични мъдрости, на друг пък — за прекрасни разкази, от които настръхваш. Но никакъв Бог не може да бъде едновременно и едното, и другото.

— Но откъде ние, смъртните, можем да знаем Бог какъв може да бъде и какъв да не бъде, а? — възмути се ритерът.

— Ние изобщо малко знаем — призна Шулима. — Но вървим от незнанието към съвършенството, като приемаме не ирационални хипотези, а такива, които нам, невежите, се струват най-прости и най-разумни от всички.

— Но аз не съм приемал никаква хипотеза, естле — възрази Кристоф, вече определено скъсал с тона на лекия инат и дистанцията, в който досега се водеше дискусията. — Аз повярвах.

— Имал си това право, той наистина е оставил ярка следа и е увлякъл мнозина да го последват, никой не спори, бил е могъщ кратистос. Дори ако наистина е умрял на този кръст. Но нима това е причина да се превръща в символ на религия? Ами ако го бяха осъдили на разчленяване и така беше умрял? А? С брадви, триони, ножове?

— Не разбираш! — Раздразненият Нюте стана и пак седна, подръпна брадата си, мустака, пак стана, пак седна. — Това е било изкупление! Той е умрял заради нашите грехове!

— Е, това вече е пълен абсурд! — Амитаче също изгуби дотогавашното си спокойствие, в гласа й прозвуча силен гняв. — Представи си такъв крал, абсолютен властелин: васалите нарушават законите му, васалите му причиняват всякакви неприятности, а той, вместо да накаже тях, наказва детето си. Нима има някой над него, който налага принципи и определя колко да се страда? Не, думата на краля винаги е последна. Каква е тогава единствената причина за страданията на сина? Желанието на краля. Той е искал това. Явно му е доставило удоволствие.

Лицето на Кристоф, плувнало в пот, пламна, той отвори уста и изрева:

— Какви са тия болни идиотизми…

— Достатъчно! — изсъска Шулима и сгъна с трясък ветрилото си; ръката й описа хоризонтална дъга — жест на изглаждане на кероса.

И ето, йерусалимският ритер млъкна. Изпускайки шумно въздуха от дробовете си, той се тръшна удобно на стола, набързо успокоен, и огледа разсеяно отсрещната страна на цирка. Семейството на Нюте мълчеше сконфузено.

След малко Кристоф извади кърпа от ръкава и си избърса челото.

Когато отново погледна Шулима, лицето му вече не изразяваше нищо.

— Естле — склони глава.

Тя отвърна с любезно поклащане на ветрилото.

Какво беше това? — питаше се междувременно господин Бербелек. Двамата с Ихмет се спогледаха изумени. Нимродът изглеждаше и развеселен от цялата ситуация. Може би такива неща са смешни за текнитеса — а може би тази развеселеност е само маска — господин Бербелек добре помнеше чупещия костите и разстройващия мислите мраз на Магьосника. Коя е тя, по дяволите? С такава морфа наистина може да превива волята на министри и аристократи към своята. Бруге наистина ли й е чичо, или просто го е убедила да твърди така? Ами аз — наистина ли тогава исках да я поканя в иберийската си вила? А сега — желая я, желая я, прекрасна е — сега бих ли се осмелил да се изправя срещу нея, да сломя формата, например да й задам някакъв въпрос — не на място, прямо, невъзпитано — бих ли бил в състояние, или не?

Не му беше писано да разбере. Появиха се Авел и Алитеа, които бяха разгледали менажерията на Аберато К’Ире, и господин Бербелек започна ритуала на представянето им — на семейство Нюте, Зайдар и Амитаче — много спокойно и много учтиво: естле Алитеа Латек, тигатера на Бербелек, естлос Авел Латек, ийос на Бербелек.

Седнаха един срещу друг — Алитеа при Шулима и Ихмет, Авел при Луиза и Павел.

В компания Алитеа се оказа удивително бъбрива, описанията на прекрасни, чудновати и страховити създания веднага рукнаха от нея като ромолящ поток, тя беше по някакъв необикновен начин едновременно забавна и възпитана, едновременно дете и сериозна не за годините си девойка.

Господин Бербелек я наблюдаваше объркан. Никога няма да я опозная като хората. Това ли е истинската морфа на Алитеа-сред-хора? Те са мои деца, но аз не съм техен баща.

Той се наведе към Кристоф.

— В бъдеще се въздържай от такива изпълнения — прошепна. — Не ми улесняваш задачата. Бруге може и да си промени мнението. А докато тя живее при нашия любим министър… Помисли, преди да зинеш, а?

— Тя започна, искаше да разбере. Аз само отговарях.

— Кристоф!

— Знам, знам, че съм простак и кретен. Ами ти защо не ме прекъсна? Смяташ ли, че се е обидила?

— Ще разберем след седмица, когато Бруге обяви митническите тарифи.

Алитеа захрупа второто лале и почна да разказва надълго и нашироко за поредните екземпляри от цирковата менажерия — крилати змии и ледени жаби. Луиза обяви високо, че също трябва да ги види, хайде всички да отидем след представлението. Алитеа машинално я почерпи с цвете и така с един само жест въвлече чуждата й жена във форма на довереност.

— … или пък тези огнени копраки — продължи на един дъх, — ами онова нещо, дето израстваше от камък, растение или животно, откъде всъщност ги вземат, сами ли ги морфират? Откъде намират такива безумни дивечовъди? Това не може да бъде полезно за никого.

— Да беше видяла, естле — промърмори Ихмет, — какви само вадим понякога от морето. Вече дори не може да се каже от каква Форма идват, може пък да са от Южен Хердон? Океанските течения ги носят десетки хиляди стадии, предимно трупове, рядко се случва нещо живо. Едно време познавахме всички видове и къде, и кога се появяват, имам такъв ръчно написан атлас от миналия век, в който дори разните кракени и морски змии имат имена: „Буба Щърбавия през двайсет и втора смазва «Сукуб ІV», парче от мачтата се забива под левия плавник, никога не изливайте отпадъците в морето“ и тям подобни, наистина симпатично. А сега? Нищо сигурно няма, всичко се променя.

Господин Бербелек, видял с какво неприкрито възхищение Авел и Алитеа слушат меланхоличните разкази на нимрода, едва сдържа усмивката си. Все пак Бресла е глуха провинция на Европа, едва ли цирк като Аберато К’Ире някога се е отбивал там. Двамата положително бяха изживели дълбоко бягството на Мария и внезапното заминаване, но пък несъмнено сега преживяваха най-голямото приключение в живота си.

Това възхищение лесно може да се използва, но то е и мощна сила само по себе си. Благословена наивност, най-живо любопитство — нима Авел ще се окаже прав и аз постепенно попивам тяхната Форма…?

За втори път усмивката изгря на лицето му и този път господин Бербелек не я потисна.

— Де да беше само в моретата — заговори естле Амитаче, без да спира да си вее ритмично с ветрилото, блестящият лазур се полюшваше над гръдта й, досущ крило на райска птица. — Току-що получих писмо от приятелка в Александрия. Хората, които се връщали от втория кръг отвъд Златните царства, от известно време разказвали чудни неща за цели джунгли, деморфирани до неузнаваемост, за оределите стада елефанти, газели, тапалопи, изчезващи с хиляди някъде по пътищата им из саваните. Понякога керванът докарвал останки — жив екземпляр не може да се вкара в Александрия, не се приближават до короната на Навуходоносор. Чак от юг, отвъд границата на неговата Форма, сред слабите антоси на дивите кратистоси идват. И от сърцето на джунглата. Хипатия праща съгледвачи, цели експедиции с кралски софистеси. Аристокрацията вече ходи на лов там, нова мода от няколко сезона… Четох също, че тази година се присъединяват и търговци, финансират свои експедиции. Сигурно ще остана там няколко месеца, после ще замина за Иберия. — Тук тя погледна Бербелек. — Така или иначе, трябва да напуснем Воденбург, докато е време, през лятото градът става наистина непоносим.

— Ти ловуваш ли, естле? — попита нимродът.

— Почнах за компания, сега вече ми доставя удоволствие — засмя се тя. — И само благороден дивеч. Но в края на краищата не облагородява ли самият ловец всеки звяр, оказвайки му уважението си в ритуала на преследване и борба?

— Лигайон, Първата река.

Авел беше познал цитата и побърза да се похвали.

— Отдавна искам да отида в Александрия… — поде колебливо Павел. — Наистина толкова много поети славят калокагатията на Навуходоносор! „Свещените градини на Паретене, който ги е видял нощем, под ясното око на Циклопа от Фарос…“

— Да, каня ви, каня ви! — замаха бързо-бързо с ветрилото Шулима.

— Ти си ми нужен тука — отсече Кристоф Нюте. — Може би догодина.

— Може — сви рамене зетят на ритера.

— Сериозно говоря! — стана естле Амитаче. — Ще ми бъде извънредно приятно! Или ако вие бихте желали… — кимна на Алитеа. — Трябва да призная, че повечето лица, с които се запознах тук, не бих приела за спътници; достатъчна ми беше компанията им на двете официални вечери. В този град има нещоо… Но слънцето на Александрия! Колкото повече мисля за него, толкова по-голяма решимост ме обзема.

Алитеа и Авел се спогледаха, после едновременно погледнаха Йероним.

Господин Бербелек вече не се усмихваше. Не бива да се поддаваме безконтролно на Формата, нали не става дума за това, реално да се върне в собственото детство.

Но преди да отвори уста…

— Започват! — посочи Луиза арената.

Актьорите току-що бяха напуснали сцената. Заби невидимо барабанче и в неговия ритъм на арената излезе самият К’Ире, съпровождан от два сфинкса с червени очи. Сфинксовете изреваха, барабанчето замлъкна. К’Ире вдигна ръка, държеше златен скептрон — и край: не се налагаше нито да повиши тон, нито да казва каквото и да е, достатъчно беше самото му присъствие, позата, жестът. Разговорите тутакси замряха, публиката се смълча, втренчена във високия гот. Бе завладял вниманието им без думи; но и самите те искаха да бъдат завладени, за това бяха платили.

— Би ли ме придружил за минута? — прошепна персиецът, наведен към Йероним.

— Сега? Какво има?

— Струва ми се, че видях един от нимродите на Втора гренадска компания. Познавам го, май няма постоянен договор, би се изкушил.

— Мм, добре тогава.

Двамата се промъкнаха с извинения през седналите към една от страничните бариери.

— Кой е? — попита господин Бербелек, оглеждайки лицата на зрителите, вторачени в сцената.

К’Ире тъкмо обяви първия номер, зрелището започваше.

— Излъгах — рече Ихмет. — Никого не съм видял. Откога познаваш тази жена?

— Какво? Коя?

— Естле Амитаче, нали? Нея.

— Какво имаш предвид?

— Първо ми кажи. Откога я познаваш?

— През зимата пристигна във Воденбург от Византион. При чичо си. Племенница на министъра, която никой никога не е виждал. Запознаха ни на някакъв прием на княза, през децембер или новембер.

Персиецът се намръщи, задърпа мустак. Бръкна в джоба, извади кехлибарена тутуницера и почерпи Бербелек. Йероним прие мълчаливо, подчинявайки се на Формата на Зайдар. Запушиха.

Нимродът се подпря с хълбок на дървената бариера. Обърна се, без да помръдва тялото си, и погледна към първия ред — господин Бербелек проследи погледа му. Виждаха само раменете на Шулима и тила й, светлата корона на косите й като предчувствие за другата, невидимата, за лазурния й антос. Тя гледаше изпълненията на какоморфните демиургоси заедно с всички, не усети погледа на мъжете.

— През хиляда сто шейсет и шеста — започна бавно Зайдар, като спираше всеки път, когато публиката викаше ужасено или шумно въздъхваше — напуснах работата като охрана на керваните по Пътя на тамяна и приех първите поръчки по средиземноморските маршрути. Плавах главно на кафторски галери — Египет, Рим, Кносос, Гренада, Черно море. Кралят на бурите отново се местеше по небето, дойде краят на спокойното плаване по Средиземното. Тогава също, както сигурно си спомняш, Магьосника за трети път напусна уралските си крепости и потегли на юг, та ханът трябваше да бяга през Босфора. Византион се готвеше за война, събираше стратегоси, ареси, дори нимроди, султанът нае Хорър. Аз плавах и там, и на Крим. През лятото на Крим пристигна и Магьосника. Князът на Херсонес му се закле във вярност. Публично, над пристанището, на терасите на крепостта: бяха отсечени всички дървета и разрушена стената, за да не пречи на гледката. Сигурно си виждал картини и гравюри. Е, аз бях там. Народ — игла да хвърлиш, няма къде да падне. Така де — кога друг път смъртните ще видят жив кратистос?

Господин Бербелек не коментира тези думи.

Ихмет Зайдар спря, за да пусне кръгче дим.

— Всички бяха на колене. Дори когато ставахме, едва изправяхме гръб, в този ден всички до един бяхме роби. Жега. Петнайсетина жени родиха преждевременно, сигурно си чувал за „децата на Магьосника“. Нали продължи от зори до мрак. Картините показват само как Хесара се заклева във вярност, това стана сутринта. После обаче имаше безкрайни процесии, церемонии, речи, благослови, екзекуции. Магьосника седеше на висок трон от челюсти на морски змей, така е и на картините. Имаше свита: сенешал, гвардия ареси, двамата наместници на Юга, Иван Джуджето, разбира се. От дясната му страна, първо в сянката на балдахина, седеше жена с богата кафторска рокля. Той няколко пъти се наведе към нея, нещо си говореха, смееха се, видях. Златни коси, александрийска гръд, лястовичи вежди, седи гордо изправена. Следобед тя изчезна някъде. Знаех само, че не е от херсонската аристокрация.

Господин Бербелек откъсна взор от гърба на Амитаче, наполовина закрит от близко седящите зрители.

— Колко далече беше от тях? На сто, двеста пуса?

— Аз съм нимрод, естлос. Виждам, запомням, разпознавам. В гората, в морето, в тълпата — за част от секундата, лице, животно в буша. Никога няма да забравя.

— И какво всъщност искаш да ми кажеш с това?

— То е ясно. — Персиецът хвърли угарката и я стъпка. — Плъх на Магьосника.

Плъхове, мухи, кучета, те имаха различни имена, тези най-близки сътрудници на кратистосите, техни доверени лица и почитатели, живеещи непосредствено в огъня на короните им дни, месеци, години, керосът не е в състояние да издържи натиска на толкова мощна Форма, поддава се, по-бързо или по-бавно, веднага или постепенно, но се поддава: най-напред, разбира се, поведението, речникът, скоро обаче и чувствата, най-дълбоките, и тялото, до костите — морфира се към идеала на кратистоса, изменя се по образ и подобие, ейдолос на мощта. Ако кратистосът сам съзнателно не спре процеса, скоро всички слуги и царедворци възприемат неговото лице.

Плъховете, които се хранят на масата му, спят под покрива му, споделят неговите радости и грижи, заприличват най-много. Той дори не трябва да им заповядва и поръчва; вече знаят, мислите в главите им вървят по успоредни пътища, морфата е симетрична като двете крилца на пеперуда, огледалния образ, ехото, гордостта и унижението.

Няма полза обаче от такива емисари, шпиони и агенти, които всеки веднага ще разпознае. Затова кратистосите наемат текнитеси на тяло или сами разработват нужната му морфа, ако тя не противоречи на антоса им, и придават на своите плъхове безопасен оригинален облик.

Дълголетието е само страничен ефект. Защото, ако през хиляда сто шейсет и шеста Зайдар я е видял като зряла жена, това означава, че Шулима е най-малко на петдесет. А изглежда като двайсетгодишна. И откога е „естле Шулима Амитаче“ — от година, от половин?

Разбира се, няма как да се провери истината ли казва Ихмет, или си измисля, или лъже, или пък само леко я преиначава.

— Можело е да бъде майка й — измърмори господин Бербелек. — Или някой съвсем друг: може просто да е взела красива Форма от непозната аристократка.

— Ами ако я е приела толкова съвършено… такава е и станала, не съм ли прав?

На арената гол мъж плесна с ръце и тутакси пламна в огън, публиката ахна в един глас.

Господин Бербелек допуши мълчаливо.

— Не чувствам Магьосника в нея.

— Добър плъх, хубав плъх.

— Поканих я да ми гостува за лятото.

— Винаги убивай победените врагове.

— Но тя каза, че най-напред ще отиде в Александрия, под морфата на Навуходоносор, а той ненавижда Магьосника…

— Значи, там ще я убиеш — каза твърдо нимродът, текнитес на дивия лов, и господин Бербелек не възрази.