Яцек Дукай
Други песни (21)

Υ
За човешката природа и цветята на Хиацинт

Малко преди кралската корона да легне на слепоочията на Марий Селевкидит, от тълпата в подножието на зикурата изскочи мъж с черен джулбаб на Пилигрим на Камъка и преминавайки вихрено край хорърните и пергамската гвардия, заби кама в гърдите на коронясания Селевкидит. Острието прониза плаща и туниката, за да изскочи обратно със стържене, нащърбено от удара върху торса на аристократа иганази. Марий изригна пясък и чакъл, за момент целият се скри в облака пустинен прах. Когато той се разсея, скелетът на атентатора без кожа и мускули вече се търкаляше надолу по каменните стъпала. Тълпата утихна.

И ето как пред очите на Аурелиа окончателният триумф се изплъзваше от ръцете на стратегос Бербелек: победата, от която зависеше всичко, се превръщаше в поражение.

По небето на запад, откъм Александрета и Средиземно море, отдалечено на над 2000 стадия от Амида, се кълбяха черни облаци, цял фронт. Кралят на бурите беше обещал на Лунния стратег бурята на столетието, която да възпрепятства мореплаването поне за месец, та нито един кораб с войски от Урал и Македония да не пристигне навреме в обсадения Пергам — и ураганен вятър бушуваше вече и над Амида, като развяваше бясно големите щандарти с Четирите меча, гъсто наредени по Етеменанкския зикурат и по обиколката на големия Площад на Аталидите долу. Сега, когато всички бяха затаили дъх, в тишината като в окото на циклон ясно се чуваше всяко плющене на огромните платна, пукането на дръжките, свистенето на вятъра между зданията.

Една, две секунди… Тази неподвижност ей сега ще експлодира, ей сега Амида ще се разтресе от рева на вбесените — измамени, подведени, ужасени, отвратени — жители на Пергам; вместо да тръгнат след господаря си, ще се изправят срещу него, ще се понесе нагоре по стъпалата вълната разгневена тълпа. Не чудовище и не даймон, не ужаса на пустинята, от който треперят децата, не тогова трябваше да видят увенчан със свещената корона. Нали освобождението от вавилонското робство трябваше да им донесе благороден и мощен виктор, красив аристократ висока морфа — и Марий беше такъв, докато не се прояви гесоматичната му природа. Аурелиа, хорърните, гвардията, кралската свита на върха на зикурата, скупчена около коронования Марий и зад гърба му — всички те почти физически чувстваха как в кероса наоколо се пречупва Формата на народа, разклатената канара се люлее и всеки миг ще рухне в пропастта, вече се чува ехото от грохота на прииждащата лавина; мравки плъзваха по кожата и кръвта бумтеше в слепоочията.

— Клетва!

Горе потръпнаха от резкия вик на стратегоса и отместиха очи от тълпата в подножието. Йероним Бербелек не чака никого: приближи и коленичи пред Селевкидит, прегърна коленете му и притисна чело в камъка. Аурелиа разбра първа. Пристъпи встрани, пред Марий, и също коленичи; околоколенниците й се врязаха с раздиращ писък в гранита, на всички страни полетяха отломки. Без да вдига глава, хипиресът виждаше кой още коленичи: двама леонидаси, седмина хилядници на Хорър, после гвардейците като един паднаха пред Марий, вълната ставаше все по-бърза, ето миг и всички бяха на колене.

Тя чу припрения шепот на стратегоса; пак нищо не разбра. Той шепнеше на иганази.

Марий си сложи короната.

През площада се носеше развълнуван шум, още не думи, но оживление на гигантската маса хора — бяха се събрали поне петдесет хиляди амиданци. Аурелиа не знаеше какво означава този звук, към каква морфа се склони тълпата, нямаше и възможност да провери, нито тя, нито никой от коленичилите пред Марий Селевкидит. Би трябвало да се изправят и да се огледат надолу; но точно това нямаха право да сторят. Стратегос Бербелек също не знаеше.

Все още на колене, той вдигна нагоре ръката си, свита в юмрук.

— Крал Скала! — извика с пълно гърло. — Крал Петра!

Аурелиа повтори след него, пускайки по вдигнатата си ръка вълничка чист Огън. С колкото аер и пирос в гърдите имаше:

— Крал Скала! Крал Скала!

Хорърните и гвардейците послушно подхванаха вика.

Тя броеше скандираните думи. Шумът на тълпата долу, която бяха загърбили, се надигаше досущ приливна вълна, все по-високо и по-високо, докато достигна върха на зикурата и ги потопи във Формата си — така изведнъж вече не им се налагаше, а поискаха, искрено пожелаха да извикат радостно заедно с хилядите гърла триумфа на възродения народ.

Защото такава беше очевидността.

— Скала! Скала! Скала! Скала! Скала!

* * *

„Пергам“ означава „крепост“. Май никой друг град в бившата Александрийска империя не беше обсаждан толкова често и толкова упорито, нито един друг не беше изгарян и възстановяван, така че като резултат никой друг град не беше толкова добре укрепен и защитен. Който го превземаше, сам виждаше най-добре какви промени и укрепвания са нужни за успешна отбрана. Преди половин век, когато Пергам за пореден път беше превзет, този път от Магьосника, бяха издигнати повечето съществуващи до днес фортификации, включително двойната крепостна стена и гигантските мостови кули на река Каикос.

Голата равнина, окръжаваща града, и стръмният хълм, около който беше построен, бяха ставали сцена на толкова битки, толкова ареси и стратегоси бяха оставили там отпечатъците на своите аури, че керосът й сигурно завинаги беше запаметил смъртоносните форми. Никой не живееше в Равнината на кръвта, никой не отглеждаше добитък и не сееше жито. Хората умираха млади вследствие на всички възможни и невъзможни болести, дори случайните пътешественици, стигнали дотук, чупеха ръце и крака на правия път, трошаха си главите след спъване в шнуровете на сандалите си, животните се нахвърляха свирепо върху всичко, що се движи, а растенията израстваха бодливи и отровни, ако изобщо израстваха.

Наместникът на Пергам плащаше големи заплати на текнитесите на калокагатия, само и само да се заселват вътре в града; то само благодарение на тях в Пергам можеше да се живее. Напоследък градът беше започнал дори да си възвръща славата на център на софия и медицина. Именно тук беше отгледал земеядните си геволи текнитесът по зоон Барлук Мешува, тук през 1174 година СУР един хипократски демиургос за първи път беше извадил сърцето и белите дробове от жив човек и ги беше присадил на жив човек. След упадъка на държавата на Селевкидитите и подялбата на Третото царство границата на земите и антосите на Магьосника и Седемпръстия минаваше на 1000 стадия източно от Пергам. След премахването на митата търговията между Урал, Македония и Вавилон нарасна двукратно; голяма част от нея минаваше през пристанищата на Кафторско море и по суша — от Тигър, Ефрат и Марат, през Пергам. Това беше един богат град.

Аурелиа Скра видя за първи път Пергам на четиринайсети юниус по залез иззад челото на „Уркайя“, когато лудешки въртящият се скорпион на чичо Омиксос слизаше по стръмна дъга над разположения в Равнината на кръвта лагер на Хорър. И го видя в развалини. Градът беше разрушен, каквото не беше съборено, гореше: от руините се издигаха видими отдалече високи стълбове дим, самото небе беше придобило цвета на пепел. Но Пергам все още се съпротивляваше, не спираше да се бие, златният щандарт с Четирите меча все още не плющеше над стените му.

Стратегосът не беше планирал едновременна атака на изток и запад — по време на първата кампания Пергам трябваше да бъде само отрязан, за да не пречи при превземането на Южните земи — но внезапният политически ход, даващ възможност за съюз с Вавилон, принуди Бербелек да раздели силите и да нападне в движение; такива шансове не се изпускат. Обаче не можеше да се намира едновременно на две места, Амида беше по-важна, сърцето на възродената държава, домът на Селевкидитите, нали Амида беше изтръгнал от Седемпръстия. Сега идваше да превземе Крепостта; да я превземе и колкото може по-бързо пак да я укрепи срещу пристигащите на помощ войски на Магьосника. Пристигат, независимо от това, ще спазва ли Седемпръстия въпросния набързо сключен съюз.

Защото, щом види, че силата е с него, че независимо от декларациите на естле Латек Пергам продължава да се брани, каква полза ще има да спазва дадената дума? Бащата на Аурелиа често казваше, че честта е това, което хората са получили от боговете вместо истинска сила. Да запазиш честта си или да я загубиш, можеш единствено спрямо равен на себе си. Никой здравомислещ не очаква честно поведение от страна на дулос или кратистос. Спрямо по-силния се държим така, както ни позволява неговата Форма; на по-слабите от нас Формата на държане определяме ние. Кучето може да ти е благодарно, ти можеш да си мила с кучето, но няма как да се закълнеш във вярност на кучето.

„Подзвездна“ изплю пътниците си отвъд главното южно укрепление. Там беше издигнат временен пилон за акостиране на въздушни свине. Стратегос Бербелек разполагаше с четири аеростата, без да се брои оронеевият „Облаколом“. Той ги използваше за прехвърляне на хора, за снабдяване и въоръжаване; тежките пиросидери на Хорър, столитосовите разрушители на крепостни стени, се очакваха с особено нетърпение. Всичките четири аеростата трябваше да се купят, никой не се решаваше да ги даде за военни цели. Златото за тях беше дошло от Лабиринта, но сега те официално принадлежаха на Търговска къща „Нюте, Икита те Бербелек“. Още същата вечер и през нощта, на светлината от факли и огньове, се приземиха две свини, докарали от Амида поредната стотня хорърни (Втората салическа колона, току-що прехвърлена в Амида) и резервни патрони и пирос от кафторските и александрийските складове за муниции на НИБ. Грохотът на пиросидерите не стихваше.

Грохотът на пиросидерите не стихваше, земята се тресеше от взривовете на мощните пиросови заряди. Аурелиа обходи всички точки, от които беше обстрелвана Крепостта. На Луната тези пиросидери не бяха познати, нито обсадните макини, там никога не се беше налагало обсаждане, антосът беше един, Господарката беше една, анайресите не строяха укрепления. А пиросидерите на Хорър бяха най-мощните макини за унищожение, известни на човека; за докарването и насочването им към целта се използваха бегемоти или ховоли във впрягове по десет. Металните дула, дълги повече от трийсет пуса, се въртяха върху лафети, които трещяха при всяко движение като пукащ се Лед. В метала се жигосваха символите на цеферите на пиросовите смеси, подходящи за дадена пиросидера. Най-големите, столитосовите, бяха номерирани с цефери на алкимични пермутации от най-висш ред, подготвени специално за Хорър от питагорейците от Южен Хердон:

11γ9973π

Само те осигуряваха най-голяма далечина и сила. Това беше почти пуриничен пирос и след всеки залп, когато въздухът вибрираше от носещия се над равнината грохот, а оръдието потъваше в сив облак аерови изпарения, от която очите плувваха в кисели сълзи, всеки път Аурелиа усещаше да я пронизва тръпката на някакво първобитно, нечовешко удоволствие, несравнимо с нищо, изпитвано досега. Това е пирос, мислеше тя, горене на пироса — архе на Огъня във вените, и мускулите ми също се будят и също искат да експлодират, да влязат във Формата на тази алкимична трансмутация. Така ли изглежда смъртта на хипиреса, за която толкова са ми разказвали: сссххх! — и остава шепа пепел. Така ли си отиваме ние, в екстаза на Огъня?

Лунянката реши да стои настрана от пиросидерите и да не се излага на това страховито изкушение, затова се върна в лагера. Тук тя си оставаше анонимен член на свитата на стратегоса, през лагера всеки час минаваха десетки, стотици хора, всяка минута някой нахлуваше на запенен кон или зебра и се втурваше в шатрата на стратегоса, около шатрите на леонидасите на поредните колони хорърни също кипеше. Аурелиа преброи пет колони, изглежда, това беше най-голямото струпване на воини на Хорър през този век, ако не изобщо от Войните на кратистосите насам. Докъдето поглед стига — еднакви войници с еднакви движения и жестове, с идентични въглеродни доспехи, когото и да попиташ за нещо, ще отвърне еднакво на другите, със същия акцент. Още преди десетина дни бяха сключили около града тесен пръстен. Обсадата траеше през цялото време, докато стратегосът вървеше към Амида с александретския десант на Хорър, когато превземаше ключови крепости, мостове и проходи в източната, вавилонската окупационна зона, когато Марий пое короната в Амида и започна набързо да организира структурите на новата държава.

От платформата на пилона за акостиране, където не достигаше стрелбата от Крепостта, стратегос Бербелек наблюдаваше в момента постиженията на Хорър; Аурелиа се катереше подире му. Първата вечер от пристигането им, четиринайсети юниус, беше разрушена третата мостова кула на Пергам; оставаха четири, две селинусови и две цетиеви. Двеста стадия на запад, в пристанището в устието на Каикос чакаше флот плоскодънни кораби, готов да нападне Портата Каикос, когато падне и последната кула.

Падането на кулата изглеждаше като падане на дърво, свалиха я с един-единствен точен удар на столитосовката в основата: тя се наклоняваше много бавно, описвайки достолепна дъга във въздуха и преди да докосне земята, се разпадна на части като детска играчка. Но когато рухна на нея, тя се разтресе досущ ударена от юмрука на Хефест.

— Така се срива мощта на Магьосника — измърмори естлос Бербелек, свалил оптикума от очите си.

— Не се радвай толкова, нали ще трябва да я възстановиш. — Яна-от-Гнезно плю през рамо. — Едно знам: никога, ама никога не можеш да бъдеш сигурен от коя страна на барикадата ще се озовеш в края — и намигна заговорнически на Аурелиа. — Ето например настоящия наместник на Пергам. Какви ли не предложения му правихме, но той ще се защитава до последно. Някога беше водач на въстаници. Предаде хората си и за награда Вдовеца го направи свой наместник в Пергам. Той знае, че сега никакви гаранции от горе няма да му осигурят живота. — Яна плю втори път. — Що за свят, мили Боже, вече и от гадостите няма полза.

Тази нощ, загледана от пилона на аеростатите в огньовете на Бербелековите войски, сключили пръстен на цели стадии около стените на Пергам — докъдето стигаше погледът, чак до тъмния хоризонт — и в мръсноаленото зарево над обстрелвания град — димът закриваше звездите над Каикос, Аурелиа беше убедена, че обсадата на Крепостта ще изглежда както обсадата на Коленица, само че в пропорционално по-голям мащаб и ще продължи пропорционално по-дълго. Обаче през тези няколко месеца след Коленица беше настъпила промяна, която лунянката някак не бе забелязала — може би се беше намирала твърде близо до стратегос Бербелек, а може би промяната бе протекла твърде бавно — и от всички хора на стратегоса тъкмо Аурелиа Скра се оказа най-силно изненадана.

На шестнайсети юниус паднаха останалите четири оцелели мостови кули. Пиросидерите на Хорър улучваха нечовешки прецизно, топчиите на Бербелек систематично съсипваха лицето на града, отронваха големи парчета от централния хълм. Южната и източната външна стена бяха в развалини. Вечерта Първа византийска колона под командването на леонидас Преруга с вихрена атака по земя и от въздуха превзе Портата на Каикос. Хорър се придвижваше на нови позиции отвъд редутите на терасите по хълмовете на Каикоската долина. Йероним Бербелек изпрати херолд с предложение за почетно предаване на Пергам; той беше застрелян, когато стигна градските порти. Но през нощта по реката и през проломите в рухналите стени самите пергамци започнаха да напускат обсадения си град. Изведнъж всички се бяха оказали пламенни привърженици на Селевкидитите. Разпитваха ги за броя, разположението и въоръжението на защитниците, за запасите и настроенията.

На седемнайсети юниус стратегос Бербелек обиколи няколко пъти Пергам откъм източния приток на Каикос, Цетий. Защитниците ще да са виждали Бербелек — до него яздеше знаменосец с Червения скакалец. Хорърните викаха до небето, бучаха рогове. Веднага след това се проведоха три бързи атаки: изток, изток, югоизток. До вечерта превзеха и пространството между външната и вътрешната стена. „Уркайя“ слизаше от небето право върху оцелелите позиции на пергамските пиросидери, ударите на опашката на ефирния скорпион разбиха метала и камъка. Меканиците на Хорър започнаха да копаят проходи под вътрешните стени. След залез пристигнаха първите единици от новосформираната Армия на Четвърти Пергам. Стратегос Бербелек им нареди да лагеруват нашироко на север от града, всеки трябваше да разпали по един огън.

През нощта срещу осемнайсети се надигна атаката от запад, цели три колони хорърни — в сиянието от безбройните факли, под нестихващата канонада на хердонските многоцевни кераунети, над водите на Каикос, горящи от изсипаните в тях алкимически отрови, под стотиците червено-черно-бели щандарти на Хорър и десетките щандарти на хорърните ареси, в такова напрежение на смъртоносни аури, че сърцата на хората се пръскаха, от ушите и носовете бликаше кръв, течеше и от очите, а последните защитници на Крепостта умираха по стените й просто от ужаса. Нощта беше тъмна и задушна, бурите над Средиземно море вече ги нямаше, във въздуха се носеше пепел, знойният пъкъл на пламтящия град правеше нощта още по-непрогледна. С изплетените си от хидоро-гесови цефери графитни доспехи, в чиито меки плочки потъваха куршумите и отломките от шрапнелите, хорърните се сливаха с матовия мрак. Над бойното поле се носеше един непрестанен монолитен грохот, който заглушаваше дори рева на бегемотите. Столитосовките биеха над главите на атакуващите, от кръжащата над Крепостта „Уркайя“ падаха пиросни бомби, макините се разбиваха в стените, стените се разбиваха в макините. Железната морфа на Хорър беше обхванала всички нападатели, дори доброволците под знамето на Селевкидитите, никой не отстъпваше, не можеше да се отстъпи, отстъплението беше немислимо, поражението беше немислимо, възможна беше само победата — Йероним Бербелек се катереше към Пергам на гърба на кафяв гебегемот, обгръщаше с поглед и антос бойното поле — възможна беше само победата.

Пергам видя зората на осемнайсети юниус под щандартите на Четирите меча и Скакалеца, главата на уралския наместник окачена на южната кула; мълчаха пиросидерите и кераунетите, вдигаха се лагерите в Равнината на кръвта, черните редици на Хорър се вливаха в града. Пергам беше паднал.

„Уркайя“ отнесе в Амида вестта за победата; веднага се върна с пратеник на Марий, новоназначения канцлер на Краля Скала. Стратегосът тъкмо беше свършил с приемането на клетвите за вярност от пергамската аристокрация и посрещна канцлера в залата за аудиенции на оцелелия по чудо дворец на наместника, седнал в тлеещо кресло от костите на феникси, от дясната му страна бяха леонидасите на Хорър, от лявата Аурелиа с пълно бойно снаряжение на хипирес, заобиколен от хорърните на Обол, в ръка с трофеен жезъл, инкрустиран с очи на феникси.

Формата на момента принуди канцлера да коленичи.

— Естлос.

— Говори.

— Поздравления и почести от крал Марий Селевкидит. Народът празнува вестта за освобождението на древната си столица. Снощи в Амида пристигна с пълномощия от Нов Вавилон естлос Сайед Пети Катриб. Кратистос Седемпръсти пита за часа и мястото на преговорите за подробния мирен трактат между Вавилон и Четвърти Пергам.

— Това е в прерогативите на краля.

— Да, естлос. Сайед Катриб обаче се интересува и от условията за новата подялба на кероса. Марий Петра би искал да знае под чий антос в края на краищата ще се озове Четвърти Пергам. Кратиста Йезабел Милосърдна е мъртва от четиресет години. Кратистос Седемпръсти пита: пряко с кратистос Рог ли да преговаря? Ще има ли нова война за кероса? Кой ще се засели във Флореум на Пергам?

В традицията на Втори и Трети Пергам кралят не попадаше под непосредственото влияние на кратистата, за разлика например от Египет, където Хипатия живееше само на няколко стадия от кулата на Навуходоносор, или във Франкония, където кратистос Лео Виале непрестанно посещаваше кралския двор — но вече в Джазират ал’Араб пустинните принцове се движеха с племената си край границата на короната на Ефрем. Подобно беше положението и тук: Селевкидитите пребиваваха в Амида, кратистата — в Пергам.

Всъщност именно на антоса на Йезабел Ласкавата, Йезабел Милосърдната и Прощаващата се приписваше вината за поражението на Селевкидитите и подялбата на третото царство. Ако тукашните аристократи не бяха размекнати от толерантната морфа на кратистата, нямаше да се покорят на нашествениците и преди всичко нямаше да провокират нашествието със слабостта си. Нищо чудно тогава, че Йезабел беше избягала и накрая беше умряла в самота (сърцето й се било пръснало от отчаяние). Що за кратиста, що за противоречие в Мощта — сила на слабост. На Аурелиа й стигаше да я сравни с Илеа. Вещицата е могъща не защото е жестока, а жестокостта е атрибут на могъществото. Йезабел не беше си направила изводите от примера с Кристос, чието милосърдие явно беше преминало всички граници на безумството, на болестта на морфата. Тези, които прощават, трябва да бъдат способни на най-големи жестокости, когато се наложи.

Аурелиа веднага съзря целия подтекст на канцлеровите въпроси. Наистина, какво от това, че са завладели земята, щом в кероса все така най-силно се отпечатва морфата на окупаторите? Царство Пергам не е държавица като Неургия, която може безкрайно да балансира на границите на големите антоси.

Няколко часа по-рано, когато пътуваха в ранната студена утрин по улиците на града, Аурелиа се вглеждаше в пергамците, уж поздравяващи победителите и размахващи знамената на Селевкидитите. Още по-възторжени и ентусиазирани бяха амиданците на Площада на Аталидите — всичките с шест пръста на ръката. А щом толкова се вижда в телата им, какво ли е останало от Магьосника в умовете на пергамците? Този народ трябва да се отърве от Формата на окупатора. Но как да го направят, ако Кристалният Флореум ще остане празен и в кероса на страната все така ще се сблъскват короните на Седемпръстия и Магьосника?

Разбира се, могат доброволно да се оставят на Формата на единия, а тъй като Вдовеца не влиза в сметката…

Все пак съществуваше още една възможност.

Никой не се ражда стратегос, никой не се ражда виктор и тиранин — и не всички кратистоси се раждат кратистоси.

— Кириос — прошепна Аурелиа, навела се над рамото на естлос Бербелек, — това е заговор между Седемпръстия и Магьосника, искат да те обвържат с Пергам, за да не…

Стратегосът я погледна и тя млъкна.

Той кимна на канцлера.

— След няколко дни ще се върна в Амида и лично ще обсъдя този въпрос с Марий. Във всеки случай той може да бъде сигурен, че царството му вече няма да бъде под морфата на окупаторите. А сега ще ме извиниш, но ме чакат още спешни въпроси за уреждане. Аурелиа, последвай ме.

Излезе с бързи крачки в атриума в отдалечената част на двореца.

— Забравяш се! — скастри ритера, след като спряха под водната палма. — Не те взех на Земята, за да ми даваш политически съвети!

Лунянката стисна юмруци, подулите се вихръкавици чак засвистяха, стисна юмруци и не се уплаши от гнева на стратегоса.

— А за какво ме взе, естлос? Да стоя до тебе и с мълчаливото си присъствие да одобрявам от името на Господарката всяко твое решение — за да си мислят те, че Господарката одобрява? Няма да правя това! Щом си решил да я предадеш…

Йероним Бербелек се засмя.

Аурелия пламна.

— Господарю! Умолявам те!

Стратегосът махна снизходително с ръка и приседна на мраморния бордюр около имплувиума. В басейна плуваха малки червени рибки; той погледа замислено танците им.

— Успокой се — промълви. — Откъде ти хрумна това предателство?

— Да не мислиш, че не виждам? Всички вече го виждат! Ти си стратегос на Луната и трябва да се грижиш за интересите на Луната. Нима Йерохарис не ти е казал? Дори аз знам от клюките в „Подзвездна“: адинатосите пак са опитали да кацнат на Другата страна. Господарката ти даде злато, Господарката ти даде войска, Господарката ти даде сила, за да убиеш аретесовия кратистос. А ти какво правиш?

— И какво правя аз? — той вдигна вежда.

С лявата ръка бъркаше в имплувиума.

— Магьосника — разбирам, трябва някак да ги обединиш, да ги склониш на страната на Илеа, да ги обърнеш срещу Изкривяването. Но ти вече не мислиш сериозно дори да нападнеш Урал, нали? Какво остава за войната в ефира. Просто използваш…

— Охо! А мога ли да знам защо смяташ така?

— Яна ми отвори очите — саркастично тръсна Аурелиа. — Всеки човек, който е достатъчно силен да убие кратистос, особено кратистос на адинатосите, е и достатъчно силен, за да си уреди на Земята могъщество, сравнимо с това на кратистос.

— Така е.

— И защо би се отказал от това? А сега Марий изпраща канцлера си и открито те моли да станеш протектор на Четвърти Пергам. Всъщност ти вече си протектор, без твоя Хорър Пергам няма да издържи и месец. Наистина ли мислеше, че този спектакъл в Амида ще заблуди някого? Кълнеш се във вярност на Марий и го короноваш! Кириос!

Стратегосът вдигна очи. Зад колонадата на атриума се тълпяха дворцовите дулоси, но на бърза ръка се дръпнаха под погледа му. Естлос посочи с мокра ръка надписа, изкован в свода над входа за представителната част на двореца. Ethos antropou daimon.

— Характерът на човека е неговата съдба. Интересно защо нашият бивш наместник е позволил да се запази тази мъдрост на Хераклит. Тя напълно отговаря на неговия случай. Как мислиш, Аурелийо, така ли е в действителност? Наистина ли характерът на човека е неговата съдба?

Аурелиа ясно усещаше как стратегосът я въвлича във формата на маловажна приятелска беседа. Но нищо не можеше да направи; как да отговори с вик на такива думи? Това вече би била неразумна истерия.

— Не знам — измърмори.

— Ти имаш добро сърце и силен характер. От какво те е страх? Постъпи, както ти диктува твоята природа.

Той погледна през отворения комплувиум небето, бледосиво, заслонено от тъмни ивици дим.

— Още няма пладне. Свали тия доспехи, официалната част свърши. Да се разходим из града, повикай Обол.

— Кириос…

— Какво, да ти се закълна във вярност ли?

Тя поклати глава.

— Не, знам, че между нас не може да става дума за чест. Докато мога да ти вярвам, трябва да ти вярвам.

Той пак се засмя. Хвана една рибка и я погледа как панически се извива в ръката му.

— Господарката ще те възнагради.

* * *

Статуята на Атина Полиада лежеше в мазна кална локва, строшена до коленете; Атина нямаше и глава. На обгореното тяло седеше хорърна с разкъсан въглероден нагръдник и бинтоваше с лявата си ръка дясната, помагайки си със зъби. Като видя стратегоса, скочи да козирува, бинтът падна в калта. Естлос Бербелек посочи с горящата рикта подножието на склона, развалините на гимназиона, над който продължаваше да се кълби черен дим.

— Там е пренесен лазаретът.

Портикът на Пергамската библиотека беше почти две трети сринат, стърчаха само колоните, най-отдалечени от Свещения кръг. По-скоро от това, в което Свещеният кръг беше превърнат под антоса на Магьосника: площад с фонтан и няколко статуи в центъра на правителствения комплекс. На север от площада се намираше главното здание на Пергамската библиотека, на запад — храмът на Атина, каменното стълбище на който плавно слизаше в полукръг зад него надолу по склона към града. В светилището на Атина под властта на Урал беше настанена милицията. От тях беше останала купчина димящи развалини: там беше паднала една от набързо приготвените бомби на „Уркайя“. По-голямата част на най-старото здание на библиотеката, издигнато още по времето на Александрийските Аталиди, беше в не по-добро състояние. Естлос Бербелек искаше да влезе през западния портик и се натъкна на издигащ се над човешки бой куп развалини. Всичко беше мокро, хлъзгаво от мръсната влага, в пукнатините на плочите се събираше вода.

Обиколиха колонадата.

— Какво пак, по-добре да бяхте помогнали, вместо… Ааа! Е, какво ви трябва?

Десетина души изнасяха отвътре книги и папируси, дулосите ги подреждаха на купчини в двора. Мъжът, който командваше операцията, нисък старец, византийска морфа, видя най-напред хорърните, придружаващи стратегоса (Бербелек беше взел четирима войници) и чак след това самия стратегос. Той не го познаваше лично, но естествено, разпозна морфата. Поклони се дървено.

— Естлос. С какво мога…

— Ти ли си Метон Месита?

— Да.

— Търся спешно едни текстове, вашата библиотека притежава копия от тях. Кой отговаря за каталозите?

— Както виждаш, естлос, моментът не е от най-подходящите… Горните хранилища изгоряха, мазетата са под вода… Цяла нощ гасихме пожарите, което огънят не погълна, съсипа водата. Още не знаем колко ще успеем да спасим. Ако не бяха тия непрестанни ветрове откъм морето, всичко щеше да изгори. Самото възстановяване на библиотеката…

— Това да не те вълнува, най-вероятно изобщо няма да възстановяваме града. Обаче положително…

— Какво?

— Положително си в състояние да ми посочиш човека…

— Какво правиш!? Дръпни се!

Това вече не беше към стратегоса, а към Аурелиа, която междувременно се беше отдалечила и както обикаляше неравните барикади от книги и папируси (отвътре изнасяха и сандъци с глинени плочки и рула полуизтлели тъкани), се натъкна на оригиналните Римски писма на Провега и на комплекта комедии от Лигайон на гръцки. Наведе се и почна да ги прелиства. От ръката й ще да беше изхвръкнала несъзнателно искра, защото един том от съседната купчина се запали.

Лунянката бързо се дръпна. Дотърча брадат вавилонец с мокър парцал и загаси пламъка.

— Ама ти какво си въобразяваш? — чу се ужасеното му възклицание от сплъстената тук-там изгоряла брада. — След всичко това да ми идваш с огън! Веднага изхвърли тутуницата!

Преди да напуснат двореца, Аурелиа съгласно нареждането на естлос Бербелек беше свалила доспехите. От дворцовия гардероб си беше избрала шарена индийска пола, прилично дълга, но връзваща се ниско на ханша. Не беше забравила съветите на Алитеа и беше намерила също няколко безполезни, за сметка на това красиви допълнения: огърлица от сребро, която блестеше върху тъмната й кожа, широки цигански гривни, светлосини напръстци от кожа на василиск. Плезейки се в огледалото, накрая беше увила около главата си и аксумейски тюрбан, червен като мидайско вино. И коя беше сега? Новото облекло или преоблеченото в него? Как би била преоблечена в голотата си? Каква би останала без тяло? Може би бяха прави тези, които я наричаха Пепелна дева, защото пепелта ще бъде последната й форма. Ние всъщност не познаваме морфата си, докато не я сблъскаме с чужда морфа.

— Не пуша — тросна се тя.

Брадатият май вече не й обръщаше внимание; полуизвърнат, си разменяше гневни викове с останалите библиотекари на непознат за Аурелиа език. Тя го огледа внимателно. Беше по-млад, отколкото изглеждаше на пръв поглед, мръсната туника, разчорлената коса и опушената кожа много добре го маскираха. Но ако се съдеше по рубиевия пръстен на шестия пръст и гнева в присъствието на стратегос Бербелек, можеше да бъде дори аристократ.

— И по-точно Зимна повест на Лудвиг Хун — обясняваше в това време на Метон Месита естлос Йероним. — Частта, в която се описват бракът и сватбата на Максим Рог. На тази тема има и поема от Абаша Мшчислович, която понякога се добавя към Зимна повест. Освен това версията на преданието за Изидор Родийски отпреди Провега; тогава то още не е смятано за легенда; Тукидид Втори описва убийството на кратистос Петър Акантиец като исторически факт. Знам, че освен в Слава на Тукидид, за това се пише и в Херсонски дневници — имали сте били пълното им издание.

— Естлос…

— Кажи кой.

— Още не сме стигнали до древната история. В момента…

— Сам ще отида.

— Ще предизвикаш пожар, естлос, сериозно говоря.

— Тръгвам. Аурелиа, ти остани.

Стратегосът подхвърли на лунянката пирориктата (тя я хвана във въздуха над книгите, като в последния момент се сдържа да не замахне огнено с ръка), стисна Метон за лакътя и го задърпа към подземията на библиотеката. Хорърните го последваха.

Брадатият изгледа продължително Аурелиа, смръщил вежди. Притискайки горещата рикта до хълбока си, тя внимателно се измъкна от лабиринта пергаменти и хартии, като накрая се озова върху изпочупените плочи на Свещения кръг, зад разрушения портик на библиотеката. Вавилонецът си избърса ръцете с парцал, хвърли го в локвата и последва момичето.

— Аурелиа, нали? — Май се усмихваше, така се бяха подредили бръчките по опушеното му лице; брадата криеше останалото, та за усмивката можеше само да се предполага. — Не се страхувай, ние така си крещим.

Наистина ли правеше впечатление на изплашено девойче? Тя само се усмихна в отговор.

Той й протегна ръка. Тя му подаде своята. Тогава я изненада — наведе се и целуна отвътре китката й.

— Естлос Кикур Ашамадер. Това не е треска, нали? Чух, че в града е избухнала зараза, мнозина текнитеси на тяло са починали. Най-добре да се махнем от тия пожарища, не мога повече да издържам тази смрад; каквото можеше да гори, изгоря, останаха само древните камъни. Естле. Моля.

— Аз трябва да чакам…

— Ще им отнеме доста време. Моля.

Седнаха най-горе на стълбите зад развалините на храма на Атина.

— Заповядай, хердонска смес. — Тутуницерата на Кикур беше вече почти празна. — Тук можем да запалим, естле.

— Не пуша — повтори Аурелиа, едновременно по детски развълнувана и уплашена от факта, че той я смята за аристократка, а тя не възразява.

— Хм, стори ми се, че изпускаш дим.

— Аз…

— Виж, северният акведукт рухна.

Той си сви тутуница и посочи надясно, към квартала на богатите. Оттам също към небето се издигаха черни стълбове, пожари бушуваха в цял Пергам.

Намираха се на върха на хълма, почти два стадия над реката. Пред тях се разстилаше унила панорама: на разрушения град, същинско поле от оголени кости, архитектонични чукани, стърчащи от калта, от разпорената земя, от разбитата улична настилка. А отвъд назъбения пръстен на укрепленията — Равнината на кръвта, която изобщо не беше с цвят на кръв, а на пепел. Дори водите на Каикос не се отличаваха с по-светъл цвят.

Западният вятър се задържаше (морето още не се беше успокоило след пароксизмите на Краля на бурите) и носеше над хълма на Атина мазна смрад на смърт и изгоряло. Приказките за заразата бяха верни, Аурелиа знаеше, че стратегосът е заповядал да горят труповете на изток отвъд реката. Разбира се, имаше жертви и сред победителите, Хорър със сигурност ще обяви нов набор тук — но несравнимо по-силно бяха пострадали защитниците и гражданите. Впрочем в антоса на Магьосника обикновено беше трудно да се различат гражданите — по-близо до Урал цареше такова послушание, че по заповед на хегемона всички грабваха оръжие против нашествениците, мъже, жени и деца, стари и луди. По същата причина нямаше да има проблем с въоръжени нелегални или партизанска съпротива: след поражението жителите се предаваха със същото послушание.

Все пак пушеците от тези изгаряния бяха по-слаби от дима от пожарите. Пергам беше застроен гъсто, особено по-бедните квартали, където основният материал беше дървото, и беше невъзможно бързо да се спре разбушувалият се пожар. Между кривите обгорели развалини Аурелиа съзря кръжащата над града „Уркайя“: в ефирния скорпион луняните наблюдаваха как се придвижва огненият фронт и съобщаваха промените в щаба на Медийската колона, на която стратегосът беше възложил борбата с огъня.

Огън, огън, огън, не може непрекъснато да мисля за него. Аз съм красива аристократка от свитата на Бербелек Завоевателя, аз съм земянка, не познавам огъня. Пфуй!

— … че има млада дъщеря и…

— Какво каза?

— Но не виждам прилика, все пак са различни морфи.

— Ах, не, Алитеа остана в Александрия.

— Така си и мислех. Но сигурно ти е казал какви са му намеренията, а? Това шега ли беше — че няма да възстановява града?

Аа, ето каква била работата — опитва се да измъкне от мене тайните на стратегоса.

— Ти си вавилонец, естлос, живееш отскоро тук, какво всъщност правиш в пергамската библиотека?

Кикур извърши сложен жест с ръката с тутуницата.

— Семейството ми ме изпрати. Династически усложнения в двора в Нов Вавилон, а като софистес в емиграция никому не преча. Знаеш как е. Имахме оживена търговия с Пергам и сега не знам какво ще стане. Да бягам? Магьосника ще си поиска своето. Може би наистина най-разумно…

— Чу ли за кои текстове разпитваше?

— Стратегосът ли? — Кикур погледна Аурелиа. — Хм, какво се опитваш…

Тя сви рамене.

— Вестници не четеш ли? Може пък при Вдовеца да не пишат за това. Това не е война за възвръщане земите на Селевкидитите; това е част от голяма кампания против Магьосника, създаде се съюз на кратистоси и крале от Европа, Азия и Африка. Бягай от тук, естлос, във Вавилон ще си на сигурно място.

— Нали Седемпръстия…

— Вече не. — Тя сложи пирориктата върху бедрата си, между пъстрите шарки на полата пламнаха очищата на пепелните птици. — Вестниците ще пишат за това утре.

— Аха. — Той вдъхна дим, погледна по-внимателно Аурелиа. — Интересуваш се от политика, а, естле?

— Тоест от какво? — изсмя се тя. — Интересувам се от света. Само робите, лудите и самоубийците не се интересуват от политика — на тях им е все едно как живеят.

— Исках да кажа… Всъщност откъде си, не мога да позная акцента ти. Ако извиниш любопитството ми, естле.

Аурелиа сложи син пръст върху долната си устна.

— Истинска загадка, моля ви се. Досети се, естлос.

Той премрежи лявото си око.

— И какво ще получа, като отгатна?

— Ха, а аз, ако не отгатнеш?

— Красотата никога не е по-болезнена от времената на войни и разруха. Беше ли вече в Кристалния флореум, естле? Проверих, оцелял е. След залез се изпаряват Мъглите на Йезабел, никога не си виждала подобно нещо. Няма да напуснете града, преди да се стъмни, нали?

Тогава Аурелиа изведнъж я осени: той се опитва да я съблазни!

Избухна в смях.

Кикур изтърва тутуницата. Гледаше с широко отворени очи искрите по кожата на Аурелиа, които вече угасваха, виещия се около лицето й дим. Като потисна смеха си, тя се наведе над него и го стисна за рамото. Той потрепери.

— Извини ме, не биваше. Не съм аристократка. Аурелиа Скра, Огнен ездач, ритер на Илеа Жестоката. Да, на Лунната вещица. Добре де, извинявай, извинявай.

— Моля те — въздъхна той дълбоко и също се засмя, — няма за какво! От Луната, а? Печелиш, никога не бих познал. Макар че, от друга страна, Елкинг наистина пише… И какво искаше за награда, естле?

— Нали ти казвам, че не съм…

— Е, това е интересно, бих си заложил главата, хм, кажи, мигар един дулос може да се преструва на свободен човек пред истинските свободни? Не би бил дулос. Но аз исках нещо друго…

И двамата едновременно се обърнаха, чули зад гърба си плюене. Три стъпала над тях беше приклекнал висок исмаилит с черен бурнус, един от пустинните воини, доведени по нареждане на Бербелек от Марий Селевкидит. Лицето му почти не се виждаше от увитата няколко пъти около главата му мръсна труфа, само сините очи проблясваха. Черният тюрбан беше изкривен, под него стърчаха мазни коси. Исмаилитът държеше на коленете си стар кераунет с много дълга цев, покрит с матови инкрустации, тук-там образуващи думи на арабски. От пазвата му се показваше дръжката на кама. Мъжът бъркаше там, за да извади и пъхне между пластовете труфа в устата си изсушените листа на някакво растение. Дъвчеше ги и плюеше шумно. Ръцете му бяха покрити с татуировки, ноктите на палците морфирани като на хищна птица.

Естлос Ашамадер кимна мълчаливо на Аурелиа. Те се качиха обратно към Свещения кръг, подминавайки черния бедуин.

Кикур хвана Аурелиа под ръка. Тя се сдържа да не си измъкне ръката. Кожата му беше толкова студена… Прокара пръсти по мускула над лакътя му, натисна, усещайки формата на костта отдолу — сега тя го водеше, той нагаждаше крачките си към нейните. Бяха еднакви на ръст.

— … все още е опасно на улиците, но аз не излизам сам, повиках хора, за да помогнат да спасим Библиотеката и ако искаш… — Урч! Забахай! — Ако не заминаваш днес, естле, не заминаваш, нали?

— Не, по-скоро не, не мисля.

— Нямаш представа какво ставаше тук по време на обсадата, компанията ти щеше да ми е много приятна, дори само за една вечер, ще видиш, като се изкъпя и преоблека в чисти дрехи, ще заприличам на човек. Ще ми разкажеш всичко за Луната, току-виж съм ти повярвал, ха-ха!

— Няма да повярваш, и по-добре.

— Чудесно! Селинунтовата странноприемница е разрушена, аз живея в двора на един приятел, при северните цистерни. Ти къде…

— В двореца на наместника.

— О! Е, да. — Той спря пред развалините на портика на Библиотеката и вдигна ръката на Аурелиа към устните си. Гривните задрънчаха. Притиснал устни до горещата й китка, не сваляше очи от нейните. — Ама че бързо бие сърцето ти.

— Не се заблуждавай, нашата кръв винаги е по-бърза.

— И ще се забърза още повече.

Вече и двамата се усмихваха. Колкото е по-лек тонът и думите по-шеговити, толкова повече истина в усмивката и морфата на тялото. Сега вече решават трепкането на миглите, полувъздишката, шумоленето на коприната и слънчевият лъч, играещ си върху извивката на гръдта й.

— Няма ли да ревнува? — прошепна той.

— Кой?

— Стратегосът.

— Може би.

— Обичам да ревнуват.

— Виж, я по-добре първо се измий.

— Щом само…

Изскочиха от развалините, задъхани: двама мъже, еднаква войнишка морфа, еднакво опушени, дори в еднакво скъсани и изкаляни джиби.

— Викаше ли ни, естлос?

Формата се пръсна като сапунен мехур, Кикур и Аурелиа се дръпнаха един от друг, усмивките им угаснаха, Ашамадер пусна ръката на лунянката. Обърна се към мъжете:

— Къде бяхте? — сгълча ги.

— Падна таванът в…

— Няма значение. Връщаме се в Шигеда. Мардук, на какво сте заприличали!

— Естлос, ами ти…

Кикур ги смрази с поглед.

— Сега е трудно да се повярва — каза на Аурелиа, — но тези двамата доскоро са служили в сивата гвардия на Седемпръстия. Пристигнали да лекуват приятеля си при пергамските текнитеси. Дължат много на нашия род.

Аурелиа потропа с пирориктата по една паднала колона.

— Обаче аз най-напред трябва да поговоря със стратегоса. Извини ме, естлос.

Кикур погледна зад развалините към вътрешния двор на Библиотеката и помаха на Аурелиа. Мъжете го последваха.

Стратегос Бербелек обсъждаше там нещо с Метон Месита. Двама хорърни бяха нарамили големи овързани наръчи книги. Видял Аурелиа и естлос Ашамадер, Метон ги посочи на стратегоса.

Бербелек нареди нещо накъсо на хорърните и отиде при Аурелиа. Тя му върна пирориктата. Бербелек изгледа лунянката, после вавилонеца и после пак нея. Вдигна вежда. Толкова очевидна ли беше Формата? Аурелиа се усмихна несигурно и се удари по бедрото.

Кикур отвори уста, но не успя и дума да каже, спрян от погледа на стратегоса. Бербелек удари с риктата кончова на югъра и се отдалечи, хвърляйки през рамо поглед към осаждените хора на Ашамадер, веднъж и дваж, и трети път.

Кикур въздъхна шумно, после с театрален жест избърса потта от челото си, размазвайки сивата пепел по цялото си лице.

— Е, щом преживяхме това, вече само ще ни върви. Естле, ще разрешиш ли! — И се обърна към Урч и Забахай. — Обаче ако през това време са ни отмъкнали крантите, ще ви откъсна главите. Впрочем ще трябва да ми обясните откъде нашият несломим виктор познава голтаци като вас.

Двамата се спогледаха смутено.

— За първи път го виждаме, естлос. Щяхме да го запомним.

* * *

— Хиацинт, юноша с много добродетели и необикновена хубост, се прославил с достойнствата си из цял Лакедемон. Събуждал пламенни чувства и у смъртни, и у безсмъртни; самият Аполон не останал равнодушен към чара му. Приятелството и любовта между смъртен и бог, дори да са истински, винаги са опасни за смъртния. Веднъж Хиацинт и Аполон се състезавали кой по-далече ще метне диска. Хиацинт го пратил високо и далече, ала богът го надминал. Юношата поискал по-бързо да метне още веднъж и да се хареса на любимия си, та се завтекъл към мястото, където паднал дискът. А дискът отскочил под такъв ъгъл, че ударил Хиацинт по слепоочието. Юношата се строполил с разбита глава. Бликащата от раната кръв оросила растящите там цветя; керосът не издържал товара на божественото отчаяние и петната алена багра завинаги влезли в морфата на тези растения. Погледни. Затова ги наричаме така.

— Красиви са.

— Заповядай. Само внимавай да не ги подпалиш.

— Благодаря.

— В друг вариант на легендата Зефир, който ревнувал Хиацинт, духнал внезапно и отклонил фатално полета на диска. Хм, знаеш ли защо ти разказах това?

— Ох, досещам се. Всички му го казват, най-настойчиво Яна: досега никой смъртен не е спечелил от интриги със Силите, да не извършва самоубийство заради плана на Господарката и така нататък, и така нататък. Ти ли си следващият, Кикур?

— Не, не, аз се притеснявам за тебе, не за стратегос Бербелек, не ме е грижа за него. Казваш, че те обича, че те уважава, че си се сприятелила с дъщеря му. Възможно е. Вярвам, че е така. И все пак накрая — накрая те възвишено ни оплакват, но именно нашата кръв попива в земята.

— Аз съм ритер!

— Знам, непрекъснато го повтаряш, сякаш те е страх да не забравиш. Но преди всичко си Аурелиа; ако само имаше воля, щеше да се изтръгнеш от тази Форма и…

— Махай се!

Той отскочи, тези пламъци бяха истински, ръкавите на ризата му, още незакопчана, почнаха да тлеят.

— Значи, така. Разбирам. — Той огледа цъфналата поляна. Като намери трептяща завеса от цветна светлина, отиде там и се потопи в дъгата, докато дясната част на тялото му се стопи в нея. Примижа и погледна Аурелиа. — Не трябваше да се съмнявам, когато каза, че не си аристократка. Не си. — И кихна силно. — Пипнах хрема заради тебе — измърмори и си избърса носа, — докара ми треска. — Усмихна се криво. — После цял ден треперя от студ. — Огледа за последен път поляната. — Един ден тук ще растат огнени аурелиси.

И с тези думи изчезна в дъгата.

Аурелиа до края не погледна Кикур. Седеше на земята, кръстосала крака, и въртеше из ръцете си хиацинта. Над безкрайната слънчева поляна танцуваха пеперуди. Една кацна на черепа й, лазурносините крилца се разпериха върху гладката тъмна кожа. Аурелиа миришеше откъснатото цвете. Тези около нея бяха смачкани и изгорени, нали само преди минута хипиреската беше правила тук любов с вавилонския аристократ. Ашамадер плащаше луди пари на пазачите на Флореума не само за да го пускат по всяко време на денонощието, но и да си затварят очите пред подобни дребни вандализми. Тя и за миг не си беше помислила, че е първата, която той води тук.

Засмя се тихо на себе си — на хиацинта, спомнила си колко настойчиво я беше разпитвал Кикур за подробностите из живота на Луната. Беше сигурна, че ще ги промени и украси, когато разказва за тях, за нея. Защото беше ясно, че ще го направи; видя как, докато я слушаше, се наслаждаваше на бъдещото удоволствие, виждаше ситата му усмивка, която не беше предназначена за нея. Не успяваше да се сдържи.

Работата беше там, че и тя не успя да се сдържи. Можеше да тръгне със стратегоса за Амида, но предпочете да остане в разрушения Пергам, да се опива от радостното желание към земния аристократ. Каквото и да беше видял в нея, беше различно от всичко, което тя беше виждала в себе си до днес. Удовлетворението на Аурелиа може и да не бъде по-благородно, но пък не по-малко наситено.

Лунянката завърза египетската си пола и минавайки през дъгата, излезе на пясъчен път, който се виеше между геометрични безкрайности светлина. Измина коридора, дълга спирала от хиляди багри, без да срещне жива душа. Откакто беше започнала обсадата, Флореумът беше затворен за посещения; впрочем и преди това пазачите не пускаха случайни минувачи. Аурелиа замислено прокарваше цветето по лицето си. Хиацинтът беше сред обикновените растения по тези поляни. Вчера лунянката прекара няколко часа в бродене из ливадите с диви цветя, напразно търсейки скритите покои на кратистата, в които може да попадне само слепец — поредната легенда, разказана от Кикур. В тази покои се намирало и Завещанието на Йезабел заедно с прочутите Скъпоценности на светлината: нематериални накити, изработени от древните майстори на Огъня, с блясък, непоносим за смъртните.

Кристалният Флореум на Йезабел Ласкавата беше построен през 599 година на александрийската ера от текнитеса Бараксидес Пеулипа съгласно коментарите на Провега към Аристотеловите Оптически изследвания, както и истинската Теория на огледалата от Евклид, трактата на Архимед За окото и свещта и различните произведения на учениците на Провега в областта на математическата и физическата оптика. Флореумът се състоеше от сто и шестнайсет големи зали, чиито стени и тавани бяха кристални огледала с небивала чистота и гладкост. Геометрията на съотношенията им и архитектурата на светлината, пронизваща Флореума, беше изчислена от Бараксидес и софистесите му така, че във всяка зала границите й да останат невидими за човека — безкрайността се отразяваше в безкрайност. Посетителите влизаха и излизаха през чупки и процепи между огледалата, замаскирани с игра на светлината и ярките отражения.

Във Флореума винаги беше лятно пладне: железният купол затваряше достъпа на истинските слънчеви лъчи, но сиянието идваше от някъде другаде. Чрез стъклена междуогледална хидравлика течаха непрекъснати потоци ослепителна мъгла: водна пара, преморфирана във Форма на светлина. Независимо че Флореумът не беше пострадал пряко при тази обсада на Пергам, никоя нежива Субстанция не може да се опази от разпад и деградация толкова векове. Бяха се пропукали дузина огледала, унищожавайки илюзията за дузина поляни. Кикур показа на Аурелиа една такава зала: един пръснал се свят, сколиоза на светлината и образа: протягаш напред ръката си и тя изчезва, за да се появи усукана и изкривена в неправдоподобни какоморфии на стотици далечни хоризонти. Кикур й показа и поляни с повредена кристална хидравлика, та се бяха пръснали невидимите стъклени тръби. По здрач, когато студена сянка се спускаше върху железния купол на Флореума, разликата в температурите предизвикваше напрежение на конструкцията, тогава се отваряха ситните пукнатинки в стъклото и над светлата поляна, върху пеперудите, цветята, птиците и топлината на земята направо от лазурната безкрайност се изливаха облаци течна светлина.

Той я предупреди да не гледа направо в тях, защото ще ослепее — ала какво може да ослепи един ритер на Огъня? И тя погледна. Светлината изпълзяваше от нищото, от невидим отвор във въздуха — плаха ларва, свита в юмрук ръка на ангел на Слънцето. Аурелиа влезе в нейната хватка. Кикур извика след нея. Тя отвори уста и вдъхна Мъглата. Прекалено силен екстаз, за да бъде наречен болка. Лунянката се обърна към Ашамадер. Той закриваше очи с длан. Тя се приближи до него, жена феникс, прегърна го силно, светлината изтичаше от всички пори на кожата й, целуна го — златист блясък лумна между впитите им устни. Там за първи път съединиха телата си, в ярката светлина, в облака влажен огън.

Разбира се, всяко такова изтичане на Мъглата на Йезабел от системата на кристална хидравлика предизвикваше необратима загуба в светловодите на Флореума. Някои неща са обречени на унищожение и забрава поради изключителността си; неповторимостта спада към дефинициите на чудото. А простото е вечно.

Колко продължи взаимното увлечение на Аурелиа и Кикур? Може би седмица. Разпадът на Формата започва от дреболии, на които извън Формата не бихме обърнали внимание. Интонацията на гласа при маловажни въпроси. Бързината, с която вдигаме глава, когато другият влиза в стаята. Решителността при изразяването на желанията. Ритъмът на дишането под неговия, под нейния поглед. Последният път Кикур беше избухнал във внезапен гняв, събуждайки се посред нощ и виждайки Аурелиа да седи до него в ложето и да го гледа с огнена настойчивост — за нея това си беше още ден, беше му казала, че няма да заспи. И гледаше как той спи. Или излизаше в града.

И сега, излязла от Флореума, тя примижа заради мрака — във външния свят вече се стъмваше, падаше душната пергамска нощ. Вдигна глава. Жълто-розовата Луна висеше в небето над източния хоризонт, над кривата щърбина на оцеляла част от градската стена. Лунянката слезе по железните стълби на улицата и бързо прескочи на другата страна, за да не попадне под копитата на ховолите. Дулосите и работниците работеха без прекъсване, разчиствайки развалините и поправяйки укрепленията. Ремонтът на жилищните домове явно не беше приоритет за василевса на Пергам, определен от Краля Скала.

Десет дни след края на обсадата градът продължаваше да прилича на затворен във формата на войната. Последните пожарища бяха потушени едва преди ден. Огньовете за кремация все още горяха край реката — макар и вече само нощем, за да не понижава техният злокобен дим допълнително духа на пергамци. Когато тя погледна натам сега, видя само петно беззвезден мрак. Стратегосът беше докарал с бързата „Уркайя“ текнитеси на сома от Александрия, Рим и Византион, за да сложат край на ширещата се зараза — беше се стигнало дотам, безумци от бедняшките квартали сами да палят домовете си. Останалите аеростати, оронейгесовият също, бяха ангажирани с транспортирането на войските. С въздушни свини и кораби от пристанището на Каикос хорърните напускаха Крепостта стотня след стотня, без да знаят накъде отиват. Не знаеше и Аурелиа.

Дворецът на наместника се намираше в северния комплекс на Хълма на Атина; Аурелиа зави на запад, загърбвайки Хълма. През нощта и без това нямаше какво да прави там. След като новият василевс се нанесе, охраната беше усилена, няколко нощни разходки на лунянката предизвикаха всеобща тревога. Затова пък, което беше характерно, нощните посещения на вавилонския аристократ не учудваха никого.

Аурелиа слезе на речните кейове. Тук в таверните и крайбрежните странноприемници животът никога не спираше. Работеха дори изгорелите таверни, храната и напитките се сервираха на временно сковани маси, под открито небе, на светлината от мръсните лампиони и опушващите всичко факли. Аурелиа знаеше, че всичко това е резултат от войната, но не можа да не направи сравнението: такава мръсотия, хаос и дегенерация, подобна дисхармония би била невъзможна на Луната. Тя седна под едно солно дърво на маса, от която се откриваше гледка към долното пристанище, където в момента табор хорърни се качваше в тесен кароход. Наблюдаваше работата на моряците и пристанищните работници. Ако стратегосът не смяташе да загуби току-що завоюваните земи, то толкова масираното изтегляне на войските от Пергам при опасността от очакваното контранастъпление на Магьосника можеше да означава само едно: силите на Урал ще бъдат събрани някъде другаде.

Дулос й донесе вино с нисък поклон. Сигурно наистина правеше впечатление на аристократка, особено в сравнение с останалите клиенти, повечето в евтини дрехи, прикриващи пресни рани и несъвършенства на ниска Форма. Срамът от тялото е недостъпен за хората с недостойна морфа (тялото на роба не е негова собственост), нито с благородна (съвършенството не познава срама); всички останали биха искали да бъдат различни, но не успяват да се променят. Те извръщаха поглед, когато тя спираше своя върху тях. Която и да беше, оставаше чужда, дошла с армията на Селевкидит — а техните души все още принадлежаха главно на Магьосника. Бяха освободени, а сега в мрачно мълчание чакаха да ги освободят от тази свобода.

Само един войник й се усмихна открито; тя отвърна с усмивка, без да му мисли, обръщайки се в полупрофил към него и изправяйки гръб. Няма значение как в края на краищата ще запомни Кикур, той ще си остане в морфата й завинаги — незначителна случка, но заради това трайна. Впрочем той не беше лош човек, поне не лош земянин. Мислеше за него с иронична разнеженост. Беше си избръснал брадата заради нея, нарушавайки вавилонската морфа. С часове шепнеше на ухото й шеговити цинизми и вулгарни комплименти. Колко лесно я разсмиваше с грубия си хохот. Тя вече тъгуваше за хладното докосване на Ашамадер.

Войникът с жест й предложи още вино. Отказа му. Стана и без да се оглежда назад напусна пристанището.

Всъщност в какво се състои моята служба? — се питаше, докато изкачваше стръмните улички на Пергам. Какви са моите задължения? Трябва ли да остана със стратегоса докрай, тоест до окончателното му предателство, окончателната победа или окончателното поражение? И как да преценя? Вече дори не съм сигурна в облога с Яна. Дали стратегосът някога ще каже открито: „На тази дума няма да удържа“? Пък и дори да каже — той е стратегос, откъде бих могла да зная какво означава това в действителност? Ох, Господарке, ами аз исках само да видя Земята…

Покрай нея профучаха хидорови коли, някъде в града беше избухнал нов пожар. Тя тръгна след тях. Гореше една от оцелелите фактории за пергамент. Египет от векове вече не блокираше износа на папирус, а и вистулската хартия непрестанно поевтиняваше, но сред аристокрацията продължаваше да е на мода оригиналният пергамент от телешка кожа. Който сега положително доста ще поскъпне. Гледаше обреченото на неуспех гасене на пожара. Може би наистина няма смисъл да се възстанови градът в тази проклета равнина…

Аурелиа се върна в двореца на разсъмване. Подмина няколко прислужници, не очакваше да ги завари будни по това време. В атриума срещна Яна-от-Гнезно, която безцеремонно си миеше жилестите крака в имплувиума.

— Мислех, че си в Амида.

— Току-що кацнахме, стратегосът те търсеше, заминаваме окончателно, стягай се. Какво си се нагиздила така, обеци, гривни, халка, а? Пак ли си ровила в гардероба?

— Чумата да те тръшне, тъпа бабо.

— Гори, гори, може пък да ти се проясни главата.

Аурелиа плю виолетов пламък и сви към покоите си.

„Покои“ беше силно казано — малък кабинет с коридор без прозорци, тясна спалня встрани. В кабинета завари естлос Бербелек; наведен над масата, пишеше нещо припряно със стилус от въглен.

— А, ето те! — Обърна се, засиял, и за момент на нея й се стори, че смята да я прегърне за добре дошла. Но Формата тутакси се дръпна. — Исках да ти оставя писмо; знам, че не спиш. Как е естлос Ашамадер?

Тя махна с ръка.

— Яна казва, че тръгваме.

— Да, още преди обяд. Отбих се само за минута, нямам време дори да се срещна с василевса. Тук да се е случило нещо, което трябва да знам?

— Вчера пристигна пратеник от Йоан Чернобради. С официално писмо. Поради неутралитета на Вавилон, с който Македония има неотдавна сключен съюз, и така нататък, дрън-дрън. Накъсо: няма да се намеси във войната с Магьосника; колкото до Навуходоносор, да, с удоволствие ще ти помогне.

— Прекрасно. Ха, на Алитеа планът току-виж наистина успял. Дяволица! Трябва да й пиша. — Той си спомни за писмото, което тъкмо пишеше; смачка го и го пъхна в джоба. — Така или иначе, днес потегляме. Сбогувай се с твоя Адонис и хайде.

— Накъде? Видях, че отпращаш Хорър. Да не мислиш, че Магьосника няма да поиска своето? Какъв е планът? Къде ги прехвърляш?

— Не ти трябва да знаеш.

— Трябва! Естлос.

Бербелек въздъхна, почеса се по носа.

— Затвори вратата.

Тя се подчини.

— Един час преди разсъмване — измърмори — се будят призраците на искреността. Така да бъде, какво искаш да знаеш?

„Ще ме излъже“, каза си тя.

— Кога ще почне настъплението срещу Урал.

— Настъпление срещу Урал. Това е невъзможно, разбира се, няма да има никакво настъпление срещу Урал. И не ми крещи за предателство, а помисли малко — как би изглеждало. Сигурно имаш някъде тук карти — а, ето, дай ги. Не тази. Погледни колко голяма територия контролира Максим Рог. Истинска империя. Европа, Азия, ако не е Дядо Мраз, ще стигне и до Северен Хердон през протока Ибн-Кади, тука почти се е добрал до Африка. Сега си представи, че аз наистина почна такава кампания. Магьосника си седи в уралските крепости. Да речем, че всичко става, както съм го намислил, и жъна победа след победа. Завземането на тези територии, разгромяването на всичките му войски и затварянето му в Урал ще продължи — колко? Десет, двайсет години? Империите се сгромолясват като елефанти: земята може и да се затресе, когато най-сетне рухнат, но това продължава и продължава, и продължава. А да очаквам само безпроблемни победи би било лудост от моя страна. Дори да включим всички съюзници, пак няма да имаме голямо превъзходство. Ами обсадата на Урал? О, Шеол, та той е превърнал в крепост цялата планинска верига!

— Много убедително аргументираш невъзможността да победиш, естлос — установи сухо Аурелиа.

— Каква ти тук победа?! Ти май наистина прекалено дълго си с мене. За какво става дума в края на краищата: за Магьосника или за Изкривяването?

— Те няма да те последват в ефирната война с Вдовеца зад гърба си. Особено сега, когато им втълпи, че именно той отговаря за Сколиодои. А нали точно затова им го втълпи.

— Няма да тръгнат. Я се успокой! Ама че си гневлива! Малко повече вяра. Вече са обединени, това е най-важното, вече не се разбягват само като чуят за Илеа. Сега виж. Офанзивата ще тръгне от линията Вистула, от Вистулска Галиция. Тук, тук и тук. Тор, готите, келтите, хуните, част от моя Хорър.

— Но нали казваше…

— Обаче не и за това, да превземам територии и да поставям на колене армиите на Империята. Нейната цел е само така да съберат силите на Вдовеца и да създадат илюзия за такава заплаха за него, че той да вземе решение да помогне на войските си и да пренесе антоса си по̀ на запад. Ще направи както първия път — ще се премести в Москва. А Москва — Москва не е непристъпна, това не са уралските крепости.

— От Вистула до Москва има много път, той няма да седи и да чака.

— Да, няма. Но и работата не е в това — да си пробиваме път стадий след стадий през армиите под антоса на Вдовеца, а веднага да ги лишим…

Отдясно, от спалнята се чу сподавено кихане. И двамата се обърнаха натам. Сърцето прескочи и кататонично замря. После Аурелиа се метна — хипирес с бойна корона от пламъци — и дръпна вратата, тя се удари в стената, едната панта изхвръкна.

В спалнята стоеше естлос Кикур Ашамадер полугол, само по шалвари. Бършейки си носа, гледаше с характерно ококорени очи пламтящата Аурелиа.

— Исках — запъна се, — исках да ти се извиня, мислех, че ще се върнеш по-рано, и съм заспал, извинявай, моля те, не се гневи, Аури.

— Ние всъщност не се познаваме — каза ниско зад гърба на Аурелиа стратегосът. — Естлос Йероним Бербелек-от-Острог.

Кикур се приближи до него, стисна му ръката.

— Естлос Кикур Ашамадер, това е чест за мене, наистина.

Йероним Бербелек покима.

— Не се съмнявам, не се съмнявам. Аурелиа, сигурна ли си, че там няма още някой? Например под леглото, а?

Аурелиа падна на колене пред стратегоса.

— Кириос. Умолявам те да ми простиш.

Кикур местеше поглед от девойката към Бербелек и обратно.

— Най-добре ще бъде — измрънка, отстъпвайки към вратата за коридора, — аз вече да си…

Стратегосът вдигна очи към него.

— А можеш ли да ми кажеш, прекрасни младежо, кога се събуди? Не и когато си чу името, а?

Кикур посегна зад гърба си, отвори вратата и все така отстъпвайки в някакъв странен полупоклон, и вече дори без да гледа Бербелек, взе сконфузено да обяснява:

— Ама аз наистина нищо не чух, впрочем какво разбирам аз, какво ме засяга, защо пък да, не съм чул, мога да се закълна, а за Вавилон и без това, ама това е глупаво, самата идея, естлос, какво значение има дали…

Стратегосът го наблюдаваше с любопитство.

Положи лявата си ръка на главата на Аурелиа, прокара пръсти по искрящата й кожа. Тя вдигна очи към него. Стратегосът не сваляше поглед от Кикур.

Аурелиа се изправи.

— Нали ви казвам, нищо не съм чул, о, Мардук, какво искате от мене, полудяхте ли, Аури, какво значи…

Бербелек гледаше как хипиресът безшумно сподиря потъващия в сянката на коридора вавилонец — меките стъпки на босите Аурелини крака, бедрата й, хипнотично олюляващи се както никога дотогава, се скриха от погледа му в тази сянка. Нищо не видя той и нищо не чу — само след миг облъхна лицето му сярна жега, сякаш там, в тъмното, за момент се бяха отворили портите на ада.