Яцек Дукай
Други песни (13)

Μ
Възнесение

Светлините на Кносос, ревът на морето, разбиващо се във вълнолома, крясъците на птиците, смрадта на големия град, огньовете на Лабиринта — всичко това вече беше зад гърба им. Младичка чернокоса пастирка изведе господин Бербелек — през маслинови и смокинови горички, лозя, по прашни пътечки и между вълните неоморфови жита — на зелените ливади, прострели се по склоновете на южните планини. Целият Кафтор е планини — скалисти и зелени, боговете го бяха преорали надлъж и нашир много пъти, безбройни земетресения, изригващи вулкани, изобщо това беше земя на голямо безредие и уморена природа — докато госпожа Илеа не го взе под крилото си. Тук ли беше почнал да расте антосът й, оттук ли беше тръгнала по света? Няма единомислие по този въпрос между култовете и историците. И все пак този остров пръв беше отгледан на гръдта й, още преди кратистата да тръгне на север, на изток, на юг, изглаждайки и подреждайки кероса, откъдето мине. Понастоящем Кафтор балансира на границите на три корони: на Магьосника от североизток, на Седемпръстия на изток и на Навуходоносор на юг. Но не е изтрита оттам цялата морфа на Лунната вещица, ни най-малко; нима не благодарение именно на нея можеха сега, в средата на зимата, във влажната зора на късия ден да кръстосват безснежните поляни, облечени единствено с леки палта, а тревата под краката им да е сочна и зелена?

Едва бяха свили наляво, на изток, когато над планинския хребет заискри назъбената линия на зората. Пастирката посочи с тоягата си напред, към хълмовете над Амнисос и пристанището долу, на север. Той не знаеше името й, не му се представи; прибра монетата и само се усмихна мълчаливо. Откакто бяха напуснали Кносос, не бяха разменили и дума. Тя вървеше бавно, за което й беше благодарен: въпреки зашития на дъното на раницата плосък оронейгесов камък, тежестта на багажа караше господин Бербелек да се поти и да диша учестено. Само толкова, колкото можеш сам да носиш, беше казала Шулима. И се приготви не за седмици, а за месеци; това не ти е посещение на голямо аристократическо имение, дори не джурджа. Ще напуснеш земната сфера, света на четирите стихии и човешките права.

Когато се изправиха на терасата на хълма над Амнисос, слънцето вече висеше на небето един пръст над хоризонта. Земята полека се затопляше, от по-долните поляни се носеше към тях бяла мъглица, разпръсвана от утринния вятър.

— Площадът на олтарите — обади се водачката му и описа с тоягата кръг във въздуха. Обърна се към недълбок овраг и посочи китка стари смокинови дървета. — Илития. И на север — Амнисос, Диа.

Господин Бербелек й кимна. С въздишка на облекчение стовари раницата от плещите си.

Кланяйки се още веднъж учтиво, пастирката си тръгна с бързи крачки, почти тичешком, надолу и към крайбрежието. Един от хълмовете я скри от погледа на Йероним.

Според Шулима лунният контрабандист трябваше да се яви на зазоряване. Сигурно наблюдаваше поляната от укритие, чакайки господин Бербелек да остане сам. Йероним тръгна бавно край хълма и оврага. Виждаха се около дузина големи камъни във формата на паралелепипед — древните олтари. След Прокуждането на Илеа бяха забранили всички култове, родствени на нейната морфа, особено тези в земите на антоса й, но в религията подобни забрани често биват безрезултатни. Камъните не бяха обрасли с трева и не ги беше покрил мъх; върху някои от тях господин Бербелек видя следи от восък, от изгоряло, тъмни петна (засъхнала кръв?), надраскани рисунки. Отдалече се виждаха бичи рога. След толкова векове забраните не се спазваха особено стриктно. Например в града никой не се беше удивил, когато чужденецът беше попитал открито за водач до Пещерата.

От Площада на олтарите и края на оврага се разкриваше свободна панорама на Амнисос и тъмното разбесувано море чак до северния хоризонт; рибарска лодка с ромбовидно платно тъкмо минаваше край скалистото островче Диа. Господин Бербелек даде гръб на морето и слезе към смокиновата горичка. Входът в Илитийската пещера беше скрит зад най-старите дървета. Пътечката не беше кой знае колко отъпкана, но не беше и обрасла с трева. Той се наведе към вътрешността на пещерата дали няма да зърне светлина, или нещо да проблесне в мрака. Почвата слизаше надолу не особено стръмно, сводът, също невисок, позволяваше да се ходи изправен. След тясното преддверие пещерата се отваряше в дълга и широка поне двайсет пуса зала, което господин Бербелек видя, излизайки от стеснението и оставяйки навън светлината на зимния ден — защото в Илития пулсираше меко червеникаво зарево, видимо още при влизането. Някой беше запалил огън в дъното на пещерата.

Като се препъваше по издатините, потънали в маслени сенки, по едрия чакъл и парчетата скала, господин Бербелек тръгна към светлика покрай сталагмити, сталактити и яки широки сталактони, изваяни или естествено образували се фантастични фигури, каменни сънища за хора, зверове и даймони. Дори в тази слаба треперлива светлинка виждаше многото рисунки и щрихи по цялата повърхност на одимените стени. На земята се търкаляха парцали, изгнили пънове, угарки от свещи, може би дори кости, той се спъна и в тях.

До малкия огън клечеше старец, обърнат в профил към изхода. Трябва да беше чул приближаващия се господин Бербелек, но изобщо не се изви към него. На широките рамене беше наметнал дебела курта от необработена меча кожа. В лявата ръка въртеше бавно глинена чаша. До него имаше чувал от юта.

Господин Бербелек клекна от другата страна на огъня. Бели рунтави вежди, груби черти, бледа кожа — старецът явно не беше тукашен, по-скоро от севера на Европа, аурата на Тор. Шията и брадата покриваше сложен морфинг, проблясващ през сбръчканата кожа като стомана и полирана животинска кост.

— Благослов от Господарката на благословите, Потния Атана, майката със сто имена — произнесе господин Бербелек на койне.

Старецът вдигна чашата.

— Под земята говориш на Илития — каза прегракнало.

— Говоря на тебе, епистатес.

— Под земята Илития слуша.

Господин Бербелек разбра, че той е опиянен от хашишов дим или някакво наркотично питие; защото не беше пиян. Йероним се мъчеше да надзърне в очите му, но старецът гледаше упорито в чашата, тежките клепачи покриваха бледосините ириси.

Господин Бербелек го хвана за ръката и го задърпа.

— Хайде, ставай, навън е ден, времето лети, нали имахме среща, нима не си й се заклел, излез на чист въздух, хайде, трябва да тръгваме.

— Да, в края на нощта, така й се заклех. Пий. — Бутна в ръката на господин Бербелек чашата с остатъци от тъмна течност на дъното. — Как иначе ще ги срещнеш? Както днес, така и преди пет, преди десет хиляди години. Тук, точно на това място, имаше малък лабиринт, права стена, завита пет пъти. Няма и следа. Колцина са погребани тук под името й, няма следи. Но погледни скалите. Виждаш ли ги? Излизат нощем, когато разпалиш хубав огън, нито малък, нито голям, и изпиеш млякото на Маковата богиня. Морфата им е прачовешка: глави на животни върху тела на мъже и жени, човешки глави на тела на зверове — даймони отпреди началото на света. Няма ли да ги поздравиш? Поклони им се. Ето, пий. Виждаш ли ги?

Треперливият отблясък от огъня подскачаше по стените, сталактитите, сталагмитите, сталактоните, купчините камъни, една конфигурация от сенки почти означава нещо, друга — протяжно бърборене на тъмнината.

Господин Бербелек изруга и захвърли чашата към дъното на пещерата.

— Ставай!

Старикът вдигна глава; изпъчи рамене и погледна наведения над огъня господин Бербелек, замига. Сенките подскачаха и по лицето и фигурата на Йероним.

— Да, естлос.

Излязоха на Площада на олтарите.

— Сега накъде?

— Натам, естлос.

— Главата ти оправи ли се вече?

— Да. Извинявам се. Стар човек съм.

— Почакай, трябва да си взема раницата.

По склона на североизток и после пак нагоре по обраслия с палми хълм на преморфираната планина (прекалено правилна изглеждаше), до извора на леден поток, между руините на крайморска наблюдателна кула и пак надолу, по склоновете край брега — така водеше господин Бербелек лунният контрабандист, старият Нану Агилатила, който, както твърдеше, помнел времената на крал Атапос Четиринайсети, последния от династията на Кафторските Еверити. Сякаш засрамен от държанието си в Илития, за всеки случай не позволяваше на господин Бербелек да вземе думата и бъбреше безспир за отминалите времена.

— Нейните светилища, нейните лабиринти, Кносос, Фестос, Закрос, Малиа, Кидония, Ретимно, Гурниа, Монастираки, тук се е родила, тук е излязла на света изпод земята, от сенките, тук е чула първите си имена. Какво й е дал Изтокът, какво Египет — пола, място между небето и земята; но се е родила тук. Ако ти е писано да я видиш, естлос, па макар и отдалече… Ах, още има хора, които я чакат да се завърне, макар че няма да го кажат на глас на чужденец: Магьосника набива на кол, Седемпръстия праща на кладата, К’Азура реже глави, Навуходоносор посича, толкова ги е страх от нея. Има такива хора — а всичко, което знаят за нея, са легенди за легендите. В мълчание. Забеляза ли, естлос, как единодушно не говорят тук за нея? Идвам в Кафтор два-три пъти в годината. Потъват все повече в това, в мълчанието, глухата тъга. А първите векове След Упадъка на Рим Кафтор в нейната аура отново става най-голямата сила в Средиземноморието, както преди четири-пет хиляди години, пак е начело на цялата търговия по море, колониите му са чак по бреговете на Европа и Африка; точно от тук, виждаш ли тези развалини, естлос, ей от тук всеки ден са отплавали стотици кораби, тук са докарвани най-големите съкровища на света, в нейните храмове, в лабиринтите, все още не са открити всичките им тайни, не вярвай в официалните версии, тя привлича текнитеси на ге от най-далечни краища, векове наред работят в подземията, в пещерите на морското дъно, чувал съм, че има към тях тайни входове от планинските светилища; там се простира и най-големият лабиринт, вечната Форма на Земята, устояла на всички катаклизми, надлъж и нашир из Кафтор, дори под морското дъно: стотици стадии коридори, зали на пира, съкровищници, черни дворци, най-древни олтари, скални градове. Някога ще се върне.

По пладне спряха на върха на стръмния морски бряг, сто пуса над ревящите вълни, разбиващи се яростно в бивните на скалистия залив — никой кораб не може да влезе тук, никой не би се спуснал по отвесния бряг; и Агилатила за първи път млъкна, когато седнаха да хапнат: сирене и сухари, за пиене горчива агрита. Небето беше сиво, облаците ниски, подути от лошите ферменти на аера и пироса, силният западен вятър ги гонеше към острова в масивни фронтове и тъкмо благодарение на това за миг се показваше мръсно сивото небе.

Старият контрабандист доволно се оригна и се изтегна възнак с ръце под главата. Господин Бербелек разбра, че това не е почивка на половината път, че са пристигнали. Седна до стареца върху дрехата си, задъвка стрък зимна трева. Две рибарски лодки дръзко лавираха из страховитите вълни напук на поривистия вятър, ниско свалените им платна ту се показваха, ту пак потъваха в тъмнозелените въртопи.

— Вече петдесет години й служа — обади се Нану. — Веднъж ми се удаде да видя царството й. Не съм глупав, знам, че тя дори не е чувала за мене. И за много такива като мене, които се задоволяват с плахата надежда, често заплащайки с живота си. Ние сме преходни; вие оставате. Какво мислите всъщност за нас?

Господин Бербелек дъвчеше стръка. Това „вие“ в устата на Агилатила обаче му направи впечатление, макар че се постара да не го покаже.

— Ти не искаш истината — измърмори.

— Искам я.

Старецът седна и впери поглед в него.

Господин Бербелек изплю тревата.

— Вие не сте хора. Не притежавате собствена воля. Командва ви чужда Форма Петдесет години — и какво срещу това? Дори не си я виждал. Ще умреш, ще те забравят, нищо няма да остане. Безусловно верни са само дулосите.

— Виж, естлос, вече са тук.

Агилатила стана и замаха с ръце.

През масата буреносни облаци на север се провидя каменна кула, падаща по парабола над морето към урвата. Господин Бербелек също стана, зазяпа се в зрелището. Минаре планираше във въздуха странично, с купола напред; от прозорците и зъберите се развяваха дълги щандарти и плющяха във въздуха като рукати. Върху горната страна на кулата беше прикрепено тясното вретено на аеростат, десет пъти по-тясно от най-тънката въздушна свиня. Вретеното беше черно, камъните на кулата тъмночервени, огнен мрамор — чак сега господин Бербелек се досети, че цялата кула е от оронейгес. Нейният създател явно си беше харесал формите на раковина, спирала, отворени окръжности, асиметрични дъги — точно така се разполагаха в нея водоравни и отвесни етажи, площадки, усукани в зеещи към въздушната бездна колонади, серпентинни тераси със статуи на богове, хора, зверове, даймони. На носовия купол се възправяше каменен ангел и с коса от кристал показваше посоката на полета, от крилата му се развяваха дълги десетки пусове бели ленти, разкъсани бинтове, които вятърът беше свалил от оздравяващ; ангелът беше без лява ръка, явно строшена от някакво небесно препятствие.

Кулата падаше все по-бавно, накрая стигна равнището на стръмния бряг и се обърна ребром. Скупчилите се на главната й тераса хора (Агилатила вече си разменяше с тях гръмки поздрави и ругатни) хвърлиха към стръмнината няколко десетки въжета с куки. Господин Бербелек посочи черните бордове на аеростата и нарисувания по дължината им сребърен орнамент: преплетени тръни като верига стоманени мълнии.

— Не познавам този герб.

— Е, едва ли си смятал, естлос, че ще те закарам направо на Луната — засмя се старецът.

— Чий е този аеростат?

— Изгнаниците винаги са заедно. Кралят на бурите остава верен на Госпожа Илеа. Макар че тъкмо на него не му подобава. Ще прескочиш ли, естлос, или да те завържа?

* * *

Животът в Оронея всъщност не се различаваше от живота на повърхността на Земята. За една седмица господин Бербелек си спечели там един враг, един съюзник и неколцина поданици; освен това в него се влюби една ангелица.

Ангелите минаваха всяка сутрин и вечер покрай издигнатото в края на Оронея Лунно имение със странноприемница, отивайки да жънат вихрорасти. Пътниците, чакащи лунната ладия, излизаха на поляната пред сградата и зяпаха разбъркания им поход. Ангелите бяха хора аерова морфа, потомци на най-старите оронейски родове, напълно пропити от антоса на Краля на бурите. Носеха украсени доспехи от бронз и желязо, по краката и ръцете им висяха тежки вериги накити. Без тях щяха да са прекалено леки, естественото им място беше някъде между небето и земята. Именно те се спускаха надолу към вихрорастите (стадии и стадии под платото), за да ги отглеждат и жънат в съответното време. Ангелите дори да паднат, пак не падат. Дори когато вървяха смесени с други земеделски работници, лесно се разпознаваха: косите им, ако не бяха увити около шията или късо отрязани, се носеха подире им на водоравни вълни, разбивайки се на рошав ореол, когато извръщаха глави или правеха крачка назад — сякаш въздухът около тях беше с плътността на вода.

По полетата и пътищата на Оронея лежеше дебел слой ослепително бял сняг. Всеки ден, обикновено преди зазоряване, кратистосът изпращаше обилни валежи. Лунната странноприемница както всички други сгради (така разправяха оронейците, господин Бербелек не беше ходил в града) имаше на покрива и отзад големи резервоари, от които се черпеше дъждовен или снежен хидор. След пристигането на господин Бербелек в хана вече пребиваваха общо двайсет и петима пътници, чакащи ладията за Луната; като се прибавеха прислугата и постоянните обитатели, както и сезонно живеещи като Агилатила, се оказа, че водата няма да стигне за всички в такива количества, каквито им се искаха, и беше въведена дажба. Големината на дажбата зависеше, разбира се, от позицията, която беше успял да си извоюва всеки обитател — и така се беше установила и йерархия (то винаги се установява някаква), което пък беше станало причина за първите сблъсъци на воли.

Как разсъждава един роден дулос? „Стига глупости, няма да се бия за няколко канчета вода повече, нека тия идиоти се карат помежду си.“ И отстъпва, така че вече всички знаят мястото му — така се ражда Формата. Как разсъждава аристократът? „Никоя чужда воля няма да ограничи действията ми. Да не съм му се клел във вярност, та сега да изпълнявам прищевките му?“ Подчинението не му е в природата. Господин Бербелек поиска за себе си неограничен достъп до водата, а когато на това възрази една от хелтийските жрици, Ариана, той я принуди да му целува краката. Така се сдоби с верен съюзник. Затова пък за негов вечен враг се обяви дъщеря й Мариана. Повечето останали чакащи мълчаливо преклониха глава.

Освен петте жрици от Хелтия ладията чакаше и голяма група цигани. Кой всъщност участваше в тези секретни посещения на Лунната господарка? Нейните сподвижници, нейните агенти, изповядващите култа й и симетричните на морфата й други култове, а така също разни изгнаници, бегълци от антосите на враговете й кратистоси, търсещи убежище извън земната сфера, или софистеси, успели по някакво чудо да спечелят доверието на водачите и да си купят пътуването до Луната, знаейки добре, че най-вероятно никога няма да получат позволение да я напуснат, не и след това, което бе извършил Елкинг. Господарката все пак живееше от тайни, най-силна Господарката беше в неописуемото.

От откъслечни разговори на маса, прошепнатото от слугите и клюките, подслушани по време на разходките по снега, господин Бербелек конструираше историите на отделните пътници. Например двамата младежи анаксегиросова морфа се оказаха издирваните от всички милиции на Хердон професионални богоубийци Ян и Хан Заржог. Хердонски компании ги бяха наемали, за да изтребват местните култове. Братята отивали в дивите места, намирали жреците, светилищата и вълшебните превъплъщения и налагали ритуал на подчинение и клетва за вярност към Анаксегирос или краля. Майсторлъкът бил да се намери такава Форма за ритуала, че никой туземец никога да не се усъмни в могъществото на отделните божества. Заржог бяха унищожили боговете по източното и западното крайбрежие на Хердон, оставяйки подире си пепелища от сънища, руини на мечти и трупове на безсмъртни. За тяхно нещастие, притежаваха чувство за хумор. Когато се разбрало, че свикнали да налагат клетва за вярност и към несъществуващи владетели, измисляйки в крачка малоумни религии и богохулни митологии за коренните полузверове, присъдата не закъсняла. Богораждането е доста по-мръсно и опасно занимание от богоубийството.

Господин Бербелек разменяше със спътниците си бегли любезности и предпазливи шеги. Няколко пъти ходи на разходка в компанията на Шарл Донт — стар софистес франкофон, самозван биограф на Илеа Колотропийска. Катрина, британска аристократка с весел нрав, също прекара с Йероним няколко сутрини; той подозираше, че изпълнява същите функции като Зуейя (сиреч на шпионин и агент на Илеа). Катереха се заедно най-горе на стената и надничаха в пропастта, Катрина се смееше и хвърляше в мъгливата бездна камъчета и снежни топки.

Лунната странноприемница беше само на стадий от стената, издигната по края на поднебесното плато. Този бент от земя беше висок почти сто пуса; по здрач и на разсъмване сянката му се разливаше по снега чак до входа на хана. На места бентът ставаше обикновена крепостна стена с порти, вратички и подвижни мостове, от които чрез сложни системи от подемни механизми ангелите слизаха във висящите градини и лозя. На стената се опираха и спиралите и платформите на Стълбите към небето. Там швартоваха пристигащите в Оронея въздушни свини. Кралят на бурите беше издал заповед аеростатите да не се приближават до самия град, в сърцето на антоса му с нагнетения в търбусите на свинете аер можеха да се случат странни неща, дори при такова малко количество аер, потребно за насочване височината на полета на оронейгесовите кули.

Ханът беше край пътя от града до една от главните порти на стената; непосредствено до него се издигаше на възбог арабската архитектура на Стълбите към небето, предназначени за лунните ладии. Господин Бербелек разпитваше каква може да бъде ролята на портата за град, към който водят само въздушни трасета. Впрочем градът, който се виждаше от странноприемницата като ослепително бяла грамада или накъсани сенки в облака от хилядите плющящи на вятъра щандарти, си имаше собствена крепостна стена и порти в нея. Все пак Формата на град без защитни стени и порти винаги би била някак крехка, непълна, по-слаба — и това господин Бербелек разбираше прекрасно.

Господин Бербелек разполагаше вече с доста свободно време и практически нищо не вършеше. В библиотеката на странноприемницата намери няколко издания и преводи на Моето пътешествие на Луната и какво видях там от Фердинанд Елкинг; беше я чел като дете, сега си я припомни. Също Пътешествията на Гаудат от самия Ян Гаудат, Сънят на Сципион от Цицерон, Фарсис на Ибрахим ибн Хасан. Така той отново изпита чувството за нереалност и приказност на цялата експедиция.

Може би в действителност никога не беше излизал от Воденбург, може би беше заспал в топлата вана, в полумрака на тясното банско помещение, след като най-сетне си беше прерязал вените, а всичко това е просто дълъг предсмъртен сън…? Или посмъртен. Философите пишат, че няма как да се провери истинността на подобни предположения, но господин Бербелек виждаше ясно, че то не може да бъде реално: онзи Йероним Бербелек, в чиято Форма имаше самоубийство, не би сънувал този Йероним Бербелек, който води джурджи в дивите какоморфии на Африка, превива шиите на мъже и жени и владее всички прелести на дъщерята на Лунната вещица.

Размишляваше дали да не напише писмо на Алитеа. От Оронея до Александрия имаше въздушни свини всеки две-три седмици. Така би й написал неща, каквито не може да се кажат — формата на писмото е различна, позволява известна безлична искреност, прекалено притеснителна в разговор очи в очи с близък, още повече със собствената дъщеря. Напълно свободни можем да бъдем само в присъствието на съвършено чужди и непознати хора, чиито мисли и чувства не означават нищо за нас. Всяка любов е своеобразна клетва за вярност към чужда Форма — на майка, баща, на любовница или дете.

Тогава той не беше съумял да затвори сърцето си, колкото и да броеше, сбогуването му с Алитеа беше късо, сухо и безстрастно. „Ще се върна преди лятото. Ти каза, че не желаеш да се връщаш на север в Неургия. Можеш да останеш у естле Лоте колкото време искаш, нали знаеш колко те обича Летиция. За Давид ще си поговорим, когато се върна. Наел съм ти домашни учители. Пари винаги можеш да поискаш от Анеис Панатакис; и хич да не те баламосва, че точно в този момент митничарите са му опразнили хазната. Шулима остава. Ти слушай нея. И без това го правиш.“ Нямаше нужда да й заръчва точно това. Шулима щеше да се заеме с всичко. Тя, отражение на формата на Илеа, и Алитеа, тя пък отражение на формата на Амитаче… В края на краищата в морфата на всяка жена се провижда богиня.

И сега, в писмото, ще й пише точно това: колко е горд да вижда в Алитеа нови и нови белези на Аристосовата ентелехия, предчувствайки най-върховния й вид, цялата красота и сила, които самата тя още не усеща.

Разбира се, никога не изпрати такова писмо.

Очакването изглеждаше безкрайно; единственото действие, на което тук можеха да се отдават без остатък: да чакат. Някои гадаеха по облаците и звездите, по полета на птиците и въздушните свини; други се напиваха. Циганите играеха своите игри, напълно непонятни за другите. Хердонските богоубийци печаха огромни количества ужасяващо сладки кексове. Господин Бербелек пък отиваше на стената, качваше се най-отгоре на портата и оттам гледаше за ладията, наблюдавайки междувременно работата на ангелите и ленивото полюшване на гигантските вихрорасти.

Така го завари една млада ангелица. Сгушена в бяло наметало от някакво оронейско животно или може би птица, защото изглеждаше като изплетено от безброй гълъбови пера, тя приседна до него (при всяко мръдване се чуваше как хрущи невидимата й броня) и почерпи господин Бербелек с тутуница. Тутунът беше страшно скъп в Оронея, защото не искаше да расте в короната на Краля на бурите, а свини от Хердон не идваха много често.

Господин Бербелек благодари. Тя знаеше гръцки. Запалиха.

Ангелицата размахваше крака с тежки обуща, провесени през заснежените зъбери. Йероним си спомни за Алитеа и Клаудия Вероний на борда на „Въставащ“.

— Имам дъщеря колкото тебе.

Ангелицата наклони глава, светлите коси се метнаха около нея в крива спирала.

— Защо отиваш там? Не си длъжен, по-силен си от тях.

Наистина ли на Луната отиваха главно сломени хора, с разбита Форма?

— Ще командвам армия за нея.

Ангелицата вдигна вежди.

— Иска да се върне ли?

Господин Бербелек сви рамене.

— Как се казваш?

— Лоилеи.

Тя му протегна ръка, перата зашушнаха от вятъра. Стисна силно китката й.

— Йероним Бербелек.

На следващата сутрин тя пак се намери до него над портата. Този път — той видя — го търсеше.

— Естлос.

Той я погледна със съмнение. Тя се усмихна лукаво.

— Дядо ми се интересува от политика — каза и седна до него, на предишното си място. — Заръча ми да стоя далече от тебе.

— Не слушаш дядо си.

— Ха, вистулски гръм и мълния! И в колко битки си бил победител?

— Във всички. Освен последната.

— Дядо каза, че ще ми наредиш да се пробода с нож и аз ще се пробода.

Той реши да се позабавлява на неин гръб. Обърна се към нея, хвана я за ръката, наведе се.

— Лоилеи — прошепна.

Тя ококори ясносини очи.

— Да…?

Чакаше, без да сваля очи от ангелицата. Без да мига, така че и тя не можеше да мига. Виждаше как започва да диша учестено. Ръката й в хватката му затрепери, перата тревожно се разшумяха. Тя отвори уста, но не беше в състояние да издаде и звук. Той стисна по-силно. Тя изстена.

— Какво… искаш… да…

Йероним се засмя и пусна ръката й.

Пак се обърна към облачната бездна. Извади тутуницерата и кибрит. Искаше да я почерпи, но когато протегна ръка, тя скочи и избяга, скокът й беше дълъг четвърт стадий; скри се светкавично от погледа му — бяла на белия фон.

След два дни анонимен вестоносец донесе в Лунната странноприемница за господин Бербелек първото любовно писмо от Лоилеи Икуца. Имаше адрес, на който да отговори. Той не отговори. На следващия ден донесоха второ. Истерия нямаше; ангелицата пишеше спокойно, че го сънува и ще го чака да се върне начело на армията на Илеа Жестоката. Той й отговори да не чака. Лоилеи написа, че дори да не се срещнат насаме, той не може да я принуди да го забрави. Сега вече господин Бербелек изобщо не излизаше от Лунната странноприемница, за да избегне подобна „случайна среща“. Въздържа се да пише по-нататък. Писмата от ангелицата идваха всеки ден и ставаха все по-дълги. Тя описваше живота си, амбициите, надеждите, разказваше историята на рода си и на Оронея. Гръцкият й беше изкуствен и доста беден, но някак успяваше да предаде цялата наивна искреност, с която Лоилеи изливаше сърцето си. Господин Бербелек трябваше да изгори тези писма; вместо това ги пазеше грижливо в подвързията на дневника си. Спомни си колко подобни обяснения в любов беше получавал след всяка победа. Защо да се учудва? Това беше Форма на стратегос: завоюваше. Не беше специално планирано, не искаше, нямаше намерение. Но това беше в природата му.

В часа на най-тежките кошмари, някъде между полунощ и разсъмване, се раздаде протяжно бучене на гонг, тутакси завибрирал метално в стените, лампериите, подовете, килимите и мебелите в Лунната странноприемница, под завивките и в сънищата на обитателите му. Събудиха се веднага. Не се налагаше да ги подканят и да им обясняват какво означава този звук. Багажът им беше отдавна готов. Заслизаха през студения вестибюл и от покритата веранда към поляната и пътя към Стълбите, засипани със сняг, искрящ разноцветно от светлините на странноприемницата. Зарои се от дулоси и прислуга с лампи и факли. Пътниците вървяха мълчаливо, с наведени глави срещу вятъра, сред вихрещите се парцали хидор — виелицата беснееше всяка нощ в Оронея. Господин Бербелек, хелтийките, циганите, Донт, Катрина, шпионите и изгнаниците, богоубийците и идолопоклонниците, две дузини фигури, загърнати с палта и кожи. Снегът пред господин Бербелек беше чист и гладък, всяка стъпка трошеше крехката му повърхност. Освен това потрескване и поскърцване обаче — тишина. Вместо думи — облаци пара от устите.

Дори и в дълбок сняг един стадий се минава за десетина минути. Край Стълбите към небето бяха запалени десетки лампиони. Най-силният блясък обаче идваше отгоре, от големия ясносин корпус на лунната ладия, кацнала на върха на Стълбите. Наричаше се „Уркайя“, което на езика, за който господин Бербелек не попита, означаваше „Подзвездна“. Беше построена в небесните корабостроителници за експедиции през сферите на Огъня и ефира, затова тези две стихии бяха в основата на конструкцията й. Пиросът означаваше жар и светлина, ефирът — вечно движение по окръжност. „Уркайя“ пламтеше непрекъснато със звезден огън и сама се въртеше около оста си.

Влизаха във вътрешността й по протегнат над черната пропаст въжен мост; вътре ладията беше по-тъмна от външната си част, та най-сетне можеха да отворят спокойно очи. Последен поглед надолу, докато вятърът още шиба лицето със замръзнал хидор: ярко осветената пътека и тъмната Оронея зад снежната завеса. Последен поглед към „Уркайя“, въртяща се около хоризонталната си ос, край която се влиза в пастта на този полупрозрачен скорпион: грамадните щипци започват да се разтварят в ефирни платна, от пиросовите бордове бухат кълба пара, червено сияние пробягва около змийските пръстени на „Подзвездна“, спиралната опашка се завърта от хиляди фини ураноизови вечнодвигатели — разцъфваща роза перпетуа-мобилиа. Пламтящ човек се показва от спряната на оборотната ос глава на скорпиона и в облак снежна пара тръби с черен рог: ууууууууурррммм! Време е да напуснат Земята.

Господин Бербелек се извърна от нощта и навлезе в светлината.

* * *

3 януариус 1194. Пак започвам да пиша дневник. Със сигурност не владея перото толкова добре като Елкинг, но не бих си простил, ако не записвам. Най-големият глупак е този, който се доверява на паметта си.

Току-що напуснахме сферата на аера, ладията влезе във влиянието на пироса и ефира. „Уркайя“ има два търбуха: вътрешен, от ге, в който сме ние, и външен, ефирен, който се върти около вътрешния и през който виждаме отдалечаващата се повърхност на Земята, вече светла, защото слънцето изгря над главите ни — също както луната впрочем, която сега ще трябва да догоним. Преди три часа започнахме да разтваряме главните крила и продължаваме с това.

Става все по-горещо. Всички захвърлят дрехите. Луняните ходят голи, кожата им изглежда пареща при допир — като кожата на Шулима. Ползват странен гръцки диалект; разбираем е, но дразни слуха. Живеят в каюти в ефирната глава на „Уркайя“. Видях само неколцина, но екипажът е поне от три дузини. Това е огромна ладия. Минах по най-ниската ферма на вътрешния й търбух и си изброих крачките: двеста и четиринайсет.

След вечеря, когато слънцето изпревари луната и се показа зад нея като пламтяща дъга, дойде чернокоса лунянка с накити от ефир и каза, че капитанът иска да ме види, ще ме приеме в полунощ. На мене ми се беше сторило, че полунощ настъпи малко преди да излетим от Оронея, но те тук си имат други полунощи и пладнета, други цигани са проектирали часовниците на Луната.

Софистесът Донт ми шепне да внимавам да не разлютя случайно капитана (повечето пътници шепнат, макар че никой не подслушва); понеже във вените им тече Огън, било лесно да избухнат, та да съм се здрависал послушно и повече да не приказвам. Глупак. Облякох си кируфа от бяла коприна, камата с мантикорово острие без проблем се крие в ръкава й. Мисля: ярост. Ярост. Ярост!

— Оронейците казват, че те изпраща Лакатойя.

— Кой?

— Вечерната дева. Дъщерята. Шулима.

Омиксос Жарник, хегемонът на „Уркайя“, прие господин Бербелек на полунощна закуска в частната си каюта на носа, сиреч в главата на ладията. И четирите ниски първоелемента винаги се стремят към центъра на Вселената, центъра на Земята и накъдето и да се движеха из ладията пътниците и членовете на екипажа, Земята — черна или зелена — беше винаги под краката им, под прозрачната черупка от пемптон стоихейон. Затова пък ефирните каюти на носа, цялата глава на скорпиона оставаше неподвижна, което сякаш противоречеше на самата природа на ураноизата. Омиксос разясни на господин Бербелек тази тайна на звездната меканика, без да го питат, видял изпитателните погледи на госта и колко предпазливо стъпва по прозрачния под. Изкуството на ефирната алкимия е точно в това: справяне с вечното кръгово движение на архе на ураноизата. Не е възможно то да бъде спряно, но може да бъдат променяни орбитата и посоката му и „Подзвездна“ е точно такъв фин меканизъм, съставен от милиони кръгови движения на ефирните тела. Движението на главата на ладията пък е „скритото движение“ на Провега: невидимо отвътре, видимо само при външно сравнение; възможно благодарение разполагането на главата на невидимата ос на „Уркайя“. Господин Бербелек се опита да си представи много точно от думите на хегемона всичко това и след миг усети как току-що преглътнатата храна се връща обратно към гърлото му.

Ястията, сервирани от дулосите, бяха приготвени главно от извънземни продукти, във всеки случай това бяха вкусове и аромати напълно непознати на господин Бербелек. Изгаряха устата с жив огън, та трябваше често и по много да пие; пожела чиста вода, лунното вино също попарваше гърлото. И причината не беше, че ястията са люти или врели. Дори сладките, студени лунни плодове (преморфирани ябълки, круши, портокали, арфаги, сливи) се оказваха трудни за възприемане от земен организъм.

Омиксос отваряше с дългия нокът на показалеца черупките на каргатите — отвътре бухваше кратък пламък — и поглъщаше пламтящите плодове цели. И когато се смееше, а той се смееше гръмогласно почти без прекъсване, от устата, ноздрите и ъгълчетата на очите му изскачаха искри.

— Ритер на пироса, хипирес, Огнен ездач — обяви на господин Бербелек, когато той засъска от болка и си дръпна ръката, опарен от приветственото ръкостискане. — Ние ще тръгнем на бой, да.

Те ще тръгнат на бой — какъв бой? За това Йероним, разбира се, не можеше да пита; Омиксос приемаше, че господин Бербелек е в течение; сега да признае невежеството си би било признак на слабост от негова страна, акт на несъмнено самоунижение.

Хипироите бяха вид ритерска каста сред луняните. Понеже на борда на „Уркайя“ имаше само един Огнен ездач — капитанът й — господин Бербелек не успяваше да различи кое в неговата морфа е от хипироите и кое от личната негова, на Омиксос Жарник. Хегемонът беше почти еднакъв на ръст с господин Бербелек, под кожата му като полиран месинг се кълбяха мускули, точно като на анатомичен модел слизащи от широките рамене към яките ръце, през торса и хлътналия корем до изразително скулптираната мускулатура на бедрата и прасците. Хипиресът беше гол и абсолютно плешив, в идеално кръглата му глава се отразяваха светлините на Земята, Слънцето и звездите, проникващи през ефирните стени на главата на „Подзвездна“.

Каютата беше много скромна, сигурно за да не засенчва изумителната космическа панорама — никакви мебели, никакви украси, няколко килима и възглавници, разхвърляни по пода. Но блясъкът на звездите, така или иначе, се засенчваше от постоянното сияние, което ладията излъчваше, а и горещината от пироса влизаше чак във вътрешността.

— Лакатойя, Вечерната дева — колко пъти вече съм я карал надолу и обратно горе? Последно май беше преди година и половина, да, и ми каза тогава, че изглежда, най-сетне е намерила нужния човек. Това вече стигна твърде далече, няма какво да чака, трябва да вземе решение още щом започна в океаноса, на южните острови и в Земята на Гаудат, в Южните ледове, кой знае какво става там в мраза и снежните виелици. Лакатойя искаше да сляза там направо от небето, но „Уркайя“ не би издържала на този студ. Знам, Господарката си има причини, стари омрази, защо пък да спасява онези, които я Изгнаха — ама това най-напред дойде при нас. Ще посетиш ли Обърнатата тъмница? Поискай да те заведат. Трябва да се нападне възможно най-скоро.

Да се нападне. Възможно най-скоро. Господин Бербелек мълчаливо гризеше грорехи. Използват ме, така си и знаех, че Шулима ще ме използва, сляпо оръдие. (Ярост!) Наистина ли не е искала смъртта на Авел? Със сигурност не й е попречила на плановете. Ярост! Но от мене се иска именно ярост.

Отупа си ръцете, вдигна очи към кръглата сянка на Луната, която „Подзвездна“ гонеше по по-ниска дъга; Слънцето, което всеки ден обикаляше Земята, сега изобщо не се виждаше зад обикалящата Земята почти в същото темпо Луна — но тази промяна се дължеше на промяната в положението на ладията, а не на астрономическата меканика. Все пак Слънцето е по-бързо от Луната и накрая ще излезе иззад нея (или изпод нея, ако ладията смени плоскостта на орбитата си). Тогава във вътрешността на „Уркайя“ ще опънат черни копринени завеси, за да не ослепеят земяните. Но какво ще правят в главата й самите луняни?

— Нищо не беше решено — заяви господин Бербелек, търсейки с очи в нощта на Луната светлините на градовете на Илеа. — Ако цената съответства…

Омиксос Жарник избухна в смях, чак по бицепсите и гърдите му загоряха дузини малки пламъчета, сякаш излъчваше огън направо от порите на кожата.

— Искаш да се пазариш с нея? Ще подхвърлиш на Илеа цена и — „съгласна или не“! Ха!

— Щом дъщеря й посвети толкова от времето си… Мисля, че ще бъде принудена да се съгласи.

— Ха! — Огненият ездач избърса златните искри от очите си. — Ще ми се да видя това!

— Кажи — господин Бербелек погледна хипиреса — каква е подходящата цена за първороден син?

— Аах!

Омиксос замълча за момент. Наля си вино, на госта — вода.

— Мъст — отговори най-сетне.

— Да.

— Кого обвиняваш? Илеа?

— Струва ми се, че те двете искат да купят моето отмъщение, че така са го запланирали. Не знам дали изобщо щях да летя натам сега, ако не беше то. Сам може би никога не бих помислил за „отмъщение“. Но сега виждам, че Формата е такава. И така изглежда от тяхна страна. Трябваше ли да умре? Не знам. Но помогна.

Омиксос стана сериозен, почеса се по голия череп. Поглеждаше изпитателно господин Бербелек изпод тежките клепачи. Над дясното му рамо изгряваше някаква особено ярка звезда — Венера?

— Правиш ми чест с искреността си — измърмори; наистина изглеждаше притеснен, това не беше ирония. — Какво мога да ти кажа, естлос? Виждал съм Госпожа Илеа само веднъж, отдалече, когато приемаше клетвата за вярност на хипироите. Не съм мъдрец. Но. Но да. Защо я наричат Жестока? Помисли. Изпрати долу, при най-големите врагове и в устата на най-голямата опасност единствената си дъщеря.

Господин Бербелек кимна.

До края на разговора Формата му се задържа в рамките на меланхолията. Когато стана да си върви, виждайки как хегемонът на „Уркайя“ му отваря вратата и благодари с кратък поклон за морфата на чистата откровеност, господин Бербелек разбра, че всъщност е спечелил и е подчинил хипиреса, макар изобщо да не беше планирал да стане така; че това също е метод и на трона се възкачва и по такива пътеки.

Въпреки болката стисна силно китката на Омиксос.

— Лакатойя е била права — каза Жарник. — Добър избор, естлос. Нали точно такъв ни трябва.

— Какъв?

— Кратистоубиец.

5 януариус 1194. Крилата са разтворени докрай, огромни платна ефир, дълги пет-седем стадия. Самите те не се виждат, светлината ги пронизва; само ребрата им, твърдата носеща конструкция, като жилки в колосални космически листа, само те се виждат на фона на звездите. Сега ще запиша как ми го обясниха: ефирът кръжи около Земята по орбити, зависими от концентрацията му, от скоростта и от вида архе, с който се е свързал (в случая със Слънцето това е пиросът). За да се изкачи от Земята до орбитата на Луната, ладията трябва да „хване в платната си“ ураноиза, която е все по-високо и по-високо, чак докато се изравни с епицикъла на Луната; опашката тогава служи като допълнително кормило. Така се плава през небесните сфери.

Прави са били да шепнат. През горещия въздух, изпълващ вътрешността на ладията, звуците изминаваха стотици пусове по тайни ефирени орбити, стичайки се, досущ планински ручейчета, към тъмните ъгли и отворените кръстовища на изработения от ге скелет на „Уркайя“. Който знаеше къде се пресичат невидимите орбити, можеше да подслушва всички. Така беше подслушана Мариана Хелтийката, когато се беше опитала да подкупи с прелестите си единия от циганите, за да й изготви аерова отрова; циганинът попитал за кого е, тя премълчала, но всички добре знаеха за кого. Една от навигаторките на „Уркайя“ беше подслушала разговора и го беше разказала на хегемона. Нямаше разпит, процес, въпроси за вина и молби да признае. Омиксос заповяда Мариана да бъде изхвърлена от ладията.

Вързаха ръцете й отзад, около левия глезен закопчаха пуринична верига. Лунните дулоси я завлякоха на кърмата, закрепиха веригата към опашката на скорпиона и бутнаха момичето в бездната. Видя се ясно всичко това през прозрачните стени на „Подзвездна“; луняните не гледаха, но пътниците се събраха на кърмата. Ариана хлипаше безмълвно, притиснала чело към горещата ураноиза. Господин Бербелек стоеше зад нея и я държеше за рамото. Дъщерята на жрицата се въртеше на дългата верига около тресящата се от хилядите вечномакини опашка на „Уркайя“. Сигурно крещеше, защото устата й беше широко отворена, но във вътрешността на ладията не се чуваше нищо. Първия час тя се мяташе така, мъчейки се да се отърве от веригата или да се закачи към опашката; напразно. После дрехите й започнаха да тлеят на нея и да падат на все по-големи парцали. Бавно изгоряха и косите й. Тя кашляше и се държеше за гърлото, малко аер и много пирос, дробовете не могат да издържат това. На третия час закачи с бедрото си епицикъла на едно от по-големите натрупвания на ураноизата и ефирът нахлу в тялото й, разкъсвайки кожата и мускулите и трошейки костите. Огънят тутакси изгори раната. На четвъртия час припадна. На шестия дойде на себе си; вече пламтеше кожата й, ефирът разяждаше кървящото тяло, от лицето беше останала кафява маска на черепа и кръвоносните съдове. На седмия час Слънцето излезе иззад Луната.

7 януариус. Догонихме Луната. Влизаме в сферата на нейния Въздух. Слънцето вече значително е изпреварило Луната, сферите на ефира пламнаха в алено, бяло и синьо. Вътре живеем в пашкула от черните коприни, само така сме в безопасност. Луняните ходят с оматори от въглеродни кристали, с тях изглеждат така, сякаш от очните им ями са израснали ъглести камъни. Казват, че това е краят на пътуването, днес-утре ще кацнем. Започнахме да прибираме платната, под нас е черната повърхност на Луната, изведнъж това става център на Вселената, не Земята, която е над главите ни, Космосът се е преобърнал, не разбирам това, два центъра са невъзможни. Опашката на скорпиона удря бясно, ефирната броня се върти в лунния аер. Падаме в мрак.