Оливър Боудън
Единство (35)

25 юли 1789

Дойдоха по светло. Прокраднаха се в двора. Чух стъпките им, дебнейки в сумрачното преддверие с преградени прозорци.

Стиснала пистолета, бях готова да ги посрещна. Те изкачиха стъпалата пред вратата, която нарочно държах отворена, а аз дръпнах спусъка и вдигнах оръжието.

Пантите изскърцаха. Върху светлия правоъгълник на пода падна сянка и се удължи, щом фигурата прекрачи прага и влезе в притъмнелия ми дом.

— Елиз — прошепна посетителят и аз смътно осъзнах колко отдавна не съм чувала човешки глас и колко е сладък звукът му. И какво блаженство изпитах, че принадлежи на него!

После си спомних, че можеше да спаси татко, а не го направи. Спомних си, че се е свързал с асасините. Замислих се дали двата факта не са свързани. И дори да не бяха…

Запалих лампа, насочила пистолета към него, доволна да видя как се сепва, когато пламъкът грейва. Няколко секунди двамата се гледахме с безизразни лица. Най-сетне той кимна, сочейки пистолета.

— Любезно посрещане.

Поомекнах малко, загледана в лицето му. Съвсем малко.

— След случилото се трябва да внимавам.

— Елиз, аз…

— Не се ли отплати повече от щедро за милосърдието на баща ми? — попитах остро.

— Елиз, моля те. Нима вярваш, че съм убил мосю Дьо ла Сер? Баща ти… не е човек, за какъвто го смяташ. Моят баща също не беше…

Тайни. Как ги ненавиждах! Скрити истини. Откакто се помнех.

— Знам кой е баща ми, Арно. И знам кой е бил твоят. Неизбежно е, предполагам. Ти — асасин, аз — тамплиер.

Забелязах как прозрението се изписва бавно по лицето му.

— Ти… — подхвана той, ала не довърши.

Кимнах.

— Изненадан ли си? Татко искаше да вървя по стъпките му. Сега ми остава единствено да отмъстя за него.

— Кълна се, че нямам нищо общо със смъртта му.

— О, нима?

— Да. Кълна се в живота си.

Извадих писмото и му го подадох.

— Какво е това? — присви очи той.

— Писмо, което татко е трябвало да получи в деня на смъртта си. Намерих го на пода в кабинета му. Неотворено.

Почти съжалих Арно. Кръвта се оттече от лицето му, щом осъзна какво е направил. Все пак и той обичаше татко. Да, почти го съжалих. Почти.

Той раздвижи устни. Очите му бяха разширени и се взираха в една точка.

— Не знаех… — отрони най-сетне.

— И татко не е разбрал — отвърнах кратко.

— Как можех да се досетя?

— Върви си. — Изпитах омраза към риданието, разтреперило гласа ми. Ненавиждах Арно. — Просто си върви.

И той си тръгна. Залостих вратата след него и слязох по стълбите до кабинета на иконома, където си бях приготвила постеля. Отворих бутилка вино, за да ме приспи.