Оливър Боудън
Единство (9)

15 април 1778

— Искам да ти кажа нещо, Елиз, преди да си отида.

Тя взе ръката ми и усетих колко отмаляла е нейната. Ридание разтърси раменете ми.

— Не, мамо, моля те, не…

— Недей, дете, бъди силна. Заради мен. Отнемат ме от теб и трябва да го приемеш като изпитание, каляващо силата ти. Бъди силна не само заради себе си, а и заради баща си. Без мен той ще е уязвим за най-кресливите гласове в Ордена. Ти ще бъдеш другият глас, Елиз. Ще отстояваш третия път.

— Не мога.

— Можеш. След време ще станеш Велик майстор и ще поведеш Ордена, следвайки своите принципи. Идеите, в които вярваш.

— Това са твоите идеи, мамо.

Тя пусна ръката ми и се пресегна да ме погали по лицето. Очите й бяха замъглени, а усмивката й блуждаеше.

— Това са идеи, основани върху състраданието, Елиз, а ти го притежаваш в достатъчна степен. Повече от достатъчна. Гордея се с теб. Не съм се надявала да имам по-прекрасна дъщеря. У теб виждам най-доброто от баща ти и от мен. Не бих могла да поискам повече, Елиз, и ще умра щастлива. Щастлива, че съм те познавала и съм била свидетелка на раждането на величието ти.

— Не, мамо, не…

Отроних думите между ридания, разтърсващи тялото ми. Сграбчих крехкото й рамо под завивките, сякаш да възпра душата й да си отиде.

Червената й коса се стелеше върху възглавницата. Клепките й запърхаха.

— Извикай баща си, моля те… — промълви с немощен глас.

Усетила, че животът я напуска, аз се втурнах към вратата, отворих я и извиках на Мари да доведе татко. Затръшнах вратата и се върнах до леглото на мама. Краят наближаваше бързо и пред прага на смъртта тя ме погледна с насълзени очи и с най-любящата усмивка на света.

— Моля ви грижете се един за друг. Обичам ви толкова много…