Оливър Боудън
Единство (8)

14 април 1778

Той дойде да ме види днес.

— Елиз, баща ти е тук — уведоми ме Рут. Както на всеки друг, поведението й се промени в присъствието на татко. Тя се оттегли с реверанс и ни остави сами.

— Здравей, Елиз — поздрави той сдържано от прага.

Спомних си вечерта преди години, когато с мама се върнахме от Париж, оцелели след ужасното нападение в алеята, и колко трескаво ни прегръщаше татко тогава. Толкова крепко, че се опитвах да се отскубна от ръцете му, за да си поема въздух. Сега бих дала всичко да се озова в обятията му, ала сега осанката му ми вдъхваше по-скоро страхопочитание. Той закрачи из стаята, сключил длани зад гърба. Спря, погледна през прозореца, без всъщност да вижда моравите отвъд. Вперила очи в неясното отражение на лицето му в стъклото, го чух да проговаря, без да се обръща:

— Дойдох да те попитам как си.

— Добре, благодаря, татко.

Настъпи тишина. Пръстите ми мачкаха надиплената ми блуза. Той прочисти гърло.

— Умееш да прикриваш чувствата си, Елиз. Когато станеш Велик майстор, това качество ще ти служи добре. Някой ден Орденът ще извлича полза от силата ти, която сега въдворява спокойствие вкъщи.

— Да, татко.

Той пак прочисти гърло.

— Искам обаче да ти кажа, че когато си сама или с мен… е съвсем приемливо да не си добре.

— Тогава ще призная, че страдам, татко.

Той сведе глава. Очите му — тъмни кръгове — се отразяваха в стъклото. Знаех защо му е трудно да погледне към мен. Напомнях му за нея. За умиращата му съпруга.

— И аз страдам, Елиз. И двамата обичаме безкрайно майка ти.

(При тези думи настъпи най-подходящият момент да се обърне към мен, да прекоси стаята, да ме прегърне и да споделим болката си. Той обаче остана до прозореца.)

(При тези думи настъпи най-подходящият момент да го попитам защо, щом разбира мъката ми, прекарва толкова време с Арно, а не с мен. Ала не го попитах.)

Не говорихме повече. Не след дълго разбрах, че е излязъл на лов с Арно.

Скоро ще дойде лекарят. Той никога не носи добри новини.

* * *

Спомням си друга среща, състояла се преди две години. Извикаха ме в кабинета на татко, където чакаше и мама. Двамата бяха необичайно угрижени. Разбрах, че въпросът е сериозен, когато помолиха Оливие да ни остави сами, вратата се затвори и татко ме подкани да седна.

— Майка ти ми съобщи, че обучението ти напредва задоволително, Елиз — каза той.

Кимнах въодушевено, местейки очи ту към него, тук към мама.

— Да, татко. Господин Уедърол твърди, че след време ще се сражавам адски добре.

Татко повдигна учудено вежди.

— Разбирам. Цветистият британски израз на господин Уедърол е достатъчно красноречив. Е, радвам се да го чуя. Очевидно си наследила ловкостта на майка си.

— И ти владееш отлично изкуството да се биеш със сабя, Франсоа — вметна мама с бегла усмивка.

— Напомняш ми, че отдавна не сме се дуелирали.

— Приемам го като предизвикателство.

Той я погледна и за миг двамата забравиха сериозната тема. За секунда в стаята бяха само мама и татко, които флиртуваха.

После, бързо както започна, моментът приключи и вниманието се насочи отново към мен.

— Наближава времето да станеш тамплиер, Елиз.

— Кога ще ме приемат в Ордена, татко? — попитах го.

— Щом приключиш обучението си в „Мезон Роял“ в Сен Сир, ще станеш пълноправен член на Ордена и ще се подготвяш да заемеш мястото ми.

Кимнах.

— Първо обаче искам да ти кажа нещо. — Той погледна към мама. Сега лицата и на двамата бяха сериозни. — Става дума за Арно…

* * *

Арно вече бе най-добрият ми приятел и, предполагам, човекът, когото обичах най-много след родителите си. Горката Рут. Бавачката ми беше принудена да загърби последните искрици надежда, че ще се укротя и ще проявя интерес към заниманията, характерни за момичетата на моята възраст. Откакто Арно заживя в имението, аз постоянно имах на разположение другар в игрите — не какъв да е, а момче. И това разби мечтите на Рут.

Хвърляйки поглед назад, подозирам, че съм се възползвала от него. Той дойде при нас осиротял, останал без посока, и аз — новооперен тамплиер и егоцентрично момиче — го обсебих. Бяхме приятели и връстници, ала аз поех ролята на по-голяма сестра, при това с изключителен плам. Обожавах да го побеждавам в мними саблени двубои. Когато господин Уедърол ме обучаваше, бях плах начинаещ, склонен да допуска грешки и — както той често посочваше — да слуша сърцето, а не главата си. При схватките с Арно обаче новопридобитите умения ме превръщаха в шеметен, шлифован майстор. В другите игри — прескочи-кобила, дама, бадминтон — бяхме равностойни противници. Ала винаги печелех „сраженията“ със сабя.

В слънчеви дни скитахме из имението, шпионирахме Лоран и другите прислужници, хвърляхме камъчета в езерото. Валеше ли, играехме на табла или на карти вкъщи. Търкаляхме обръчи по дългите коридори на приземния етаж и се щурахме из стаите горе, криехме се от камериерките и побягвахме със смях, щом ни откриеха.

Така прекарвах дните — сутрин вземах уроци, за да се подготвя за бъдещето, когато ще оглавя френските тамплиери; следобед се отърсвах от отговорностите и мислите за зрелостта и отново ставах дете. Дори тогава, макар да не бих успяла да го формулирам така, разбирах, че Арно олицетворява бягството ми.

И, естествено, всички забелязваха колко сме се сближили с него.

— Не съм те виждала по-щастлива — отбелязваше примирено Рут.

— Явно си привързана към новия си другар в игрите, Елиз — констатираше мама.

(Сега, когато гледам как Арно се дуелира с татко в двора, или чувам, че двамата са отишли на лов, се питам дали мама не е ревнувала малко от новия важен човек, появил се в живота ми. Сега знам как вероятно се е чувствала.)

Не ми хрумваше обаче, че приятелството ми с Арно ще се окаже повод за загриженост. Не и до онзи момент в кабинета на татко, когато ми съобщиха, че искат да ми кажат нещо за него.

* * *

— Арно произхожда от семейство на асасини — подхвана татко.

И светът ми се разтърси.

— Но… — заекнах и се опитах да съвместя две картини, изплували в съзнанието ми. Първата — Арно, в обувки с лъскави катарами, жакет и сако, тича из коридорите на имението, направлявайки с пръчка обръча си. Втората — докторът асасин с високата шапка, изникнал в алеята, забулена в мъгла.

— Асасините са ни врагове.

Мама и татко се спогледаха.

— Преследват цели, противоположни на нашите, вярно е — кимна татко.

В главата ми закръжиха объркани мисли.

— Но… значи ли това, че Арно ще се опита да ме убие?

Мама пристъпи напред да ме успокои:

— Не, скъпа, не. Не означава нищо подобно. Арно ти е приятел. Баща му Шарл Дориан бе асасин, но Арно няма представа каква съдба му е била отредена. След време несъмнено са щели да му разкрият истината. На десетия му рожден ден вероятно, както възнамерявахме ние. По стечение на обстоятелствата обаче той дойде в дома ни в неведение какво му готви бъдещето.

— Значи не е асасин, а просто син на асасин.

Те отново се спогледаха.

— Безспорно притежава известни вродени качества, Елиз. В много отношения Арно е, бил е и винаги ще бъде асасин. Просто не го знае.

— Ала щом не знае, значи никога няма да станем врагове.

— Правилно — съгласи се татко. — Всъщност вярваме, че възпитанието ще надделее над природата му.

— Франсоа… — прекъсна го предупредително мама.

— Какво искаш да кажеш, татко? — попитах, доловила смущението й.

— Искам да кажа, че ти имаш известно влияние върху него, нали?

Изчервих се. Толкова очевидно ли беше?

— Вероятно, татко…

— Той уважава мнението ти, Елиз, и защо не? Това ме радва и окуражава.

— Франсоа… — повтори мама, но той вдигна ръка да я спре.

— Моля те, скъпа, не ме прекъсвай.

Наблюдавах ги внимателно.

— Изглежда ми напълно основателно — продължи татко — ти, като приятел и другар в игрите на Арно, да започнеш да го посвещаваш в нашите идеи.

— Да му втълпява идеи? — поправи го гневно мама.

— Да го напътства, скъпа — възрази той.

— Да го напътства в разрез с природата му?

— Как бихме могли да сме сигурни? Навярно Елиз е права, че той не е асасин, докато не бъде шлифован като асасин. Нищо чудно да успеем да го спасим от мрежите на неговите хора.

— Асасините не знаят ли, че той е тук? — попитах.

— Мислим, че не знаят.

— Тогава няма причина да разбират.

— Имаш право, Елиз.

— И не е необходимо той да става… какъвто и да било.

По лицето на татко се изписа мимолетно объркване.

— Съжалявам, скъпа, не те разбрах…

Исках да кажа, че е най-добре да не го замесваме в нищо. Арно да си остане за мен, независимо как възприемаме света и как искаме да го преобразим. Накратко — да запазя непокътната частта от живота си, споделена с него.

— Елиз има предвид — разпери ръце мама, — че не е необходимо да прибързваме.

Татко сви устни, очевидно недоволен от съпротивата, която жените в семейството му оказват.

— Аз съм му настойник. Той е дете от този дом. Ще го възпитаме според възгледите си. С две думи — трябва да стигнем до него преди асасините.

— Няма причина да се боим, че асасините ще разберат за съществуването му — настоя мама.

— Не сме сигурни. Ако го намерят, ще го привлекат в ордена си. Няма да успее да им устои.

— Щом няма да устои, защо да го насочваме по друг път? — попитах умолително, макар подбудите ми да бяха по-скоро лични, отколкото идеологически. — Правилно ли е да се опълчваме на отреденото от съдбата?

Татко ме погледна строго.

— Искаш ли Арно да ти стане враг?

— Не — поклатих категорично глава.

— Най-добрият начин тогава е да му внушим нашите възгледи.

— Да, Франсоа, но не сега — намеси се мама. — Още не. Децата са твърде малки.

Той се втренчи в нея, после в мен, забеляза неодобрението, изписано по лицата ни, и изражението му видимо омекна.

— Ех, вие двете! — усмихна се. — Добре. Засега постигнахте своето. По-късно ще обсъдим отново положението.

Погледнах благодарно мама.

Как ще живея без нея?

* * *

Скоро след онзи разговор тя се разболя и се залежа в спалнята си, където цареше сумрак денем и нощем. Покоите й се превърнаха в непристъпно място, където влизахме само аз, татко, камериерката й Жустин и трите медицински сестри, наети да се грижат за нея — и трите на име Мари.

За другите обитатели на имението тя вече не съществуваше. Сутрешният ми режим не се промени — вземах уроци първо с учителя си, а после в гората край градината господин Уедърол ме учеше да се дуелирам — ала през следобедите вече не се отдавах на безметежни лудории с Арно; прекарвах ги до леглото на мама, уловила ръката й, докато Мари — едно, две или три — се суетеше край нас.

Лека-полека Арно закръжи в орбитата на татко. Наставлявайки го, татко намираше успокоение далеч от болестта на съпругата си. И двамата се опитвахме да свикнем някак с постепенната загуба на мама и намирахме различни начини да се справим. Радостта в живота ми изчезна.

* * *

Често ме навестяваше един и същи сън. Само че не беше сън, защото бях будна. Нарича се фантазия, предполагам. Представях си как седя на трон. Знам как звучи, но все пак, ако не съм откровена в дневника си, как изобщо да го призная? Седя на трон пред поданиците си, които в съня наяве не се отличават с нищо особено, ала предполагам, че са тамплиери. Стоят пред мен, Великия майстор. Сънят наяве, разбира се, не е кой знае колко сериозен, защото аз съм десетгодишно момиче, тронът е прекалено голям, краката ми стърчат, а ръцете ми не стигат до края на ръкохватките. Аз съм най-нецарственият монарх, който бихте си представили. Така се случва понякога, когато бленуваш. Важното обаче е не как се превръщам в крал, нито че изпреварвам с десетилетия издигането си в качеството на Велик майстор. Главното за мен — и в това намирам упование — е, че от двете ми страни са мама и татко.

С всеки изминал ден силите я напускат, с всеки изминал ден той се сближава все повече с Арно и образите им от двете ми страни избледняват.