Оливър Боудън
Единство (7)

Откъс от дневника на Арно Дориан

12 септември 1794

Връзката ни се кали в огъня на смъртта — смъртта на моя баща.

Колко продължиха нормалните ни, традиционни отношения? Половин час? Бях във Версайския дворец с татко, който имаше работа там. Помоли ме да го почакам и докато седях на стола, размахал крака, и наблюдавах придворните със синя кръв да сноват напред-назад, кой мислите се появи? Елиз дьо ла Сер?

С усмивка, която щях да заобичам, с червени коси, които тогава не значеха нищо за мен, и красота, която очите ми по-късно щяха да попиват жадно, ала сега оставаше невидима за детския ми поглед. Все пак бях само на осем години, а осемгодишните момчета не обръщат внимание на осемгодишните момичета, освен ако те не са по-особени. Като Елиз. Имаше нещо различно у нея. Да, тя бе момиче, ала още през първите секунди от запознанството ни разбрах, че не прилича на никое друго момиче.

Гоненица. Любимата й игра. Колко ли пъти сме я играли като деца, а и по-късно? Сякаш никога не сме спирали.

Тичахме по огледалните мраморни подове на двореца, заобикаляхме мебели и колони. Дори сега дворецът ми изглежда огромен, с невероятно високи тавани и зали, простиращи се сякаш докъдето поглед стига, с високи сводести прозорци с изглед към каменни стълбища и просторни морави.

А тогава? Тогава ми се струваше необятен. И въпреки това, макар да се намирах на огромно непознато място и всяка стъпка да ме отдалечаваше от заръката на татко, аз не успявах да устоя на изкушението на новата си приятелка. Момичетата, които познавах, не бяха като нея. Те се вкаменяваха и присвиваха презрително устни пред всичко момчешко; ходеха на няколко стъпки след майките си; не тичаха, заливайки се от смях, из Версайския дворец, глухи за сподирящите ги възмутени възгласи, увлечени от шеметната бързина и радостта от играта. Още тогава ли се влюбих, питам се?

Точно когато се почудих дали ще успея да намеря обратния път, тревогите ми се оказаха напразни. Чух вик и забързани стъпки. Видях войници с мускети и съвсем случайно се озовах на мястото, където татко бе срещнал убиеца си. Коленичих до него, докато поемаше сетния си дъх, а щом най-сетне вдигнах поглед от безжизненото му тяло, видях спасителя си, своя нов настойник — Франсоа дьо ла Сер.