Оливър Боудън
Единство (54)

27 юли 1794

Прочетох отново последното изречение: „Оставаше само да чакаме“.

Да му се не види! Чакането ме влудяваше.

Въртях се по голите подове на празната вила, стиснала сабята. Тренирах уменията си и внезапно се озърнах, търсейки с поглед господин Уедърол, който обикновено ме наблюдаваше, облегнат на патериците. Обясняваше ми, че заемам неправилна стойка или усложнявам ненужно стъпките.

— И престани да се перчиш! — добавяше накрая.

Ала той не бе тук. Бяха сама. Опитът би трябвало да ме е научил, че самотата не ми се отразява добре. Оставаше ми твърде много време за размисли и спомени.

Сама се превръщах в рана, посипана със сол.

Ето защо днес надминах себе си.

* * *

Всичко започна с новина, която ме изтръгна от бездействието, и със среща с Арно. Съобщих му, че са арестували Робеспиер.

— Отправил заплаха за чистка срещу „враговете на държавата“. Сутринта ще го екзекутират.

Трябваше да говорим с него преди това, разбира се, но в затвора „Фор л’Евек“ се натъкнахме на истинска касапница. Бяха избили ескорта на Робеспиер, навсякъде имаше трупове, но от самия Робеспиер нямаше и помен. От ъгъла долетя стенание и Арно коленичи до страж, подпрян на стената с окървавени гърди. Посегна да разкопчае мундира на войника, да открие раната и да я превърже.

— Какво стана? — попита той.

Пристъпих по-близо да чуя отговора. Докато Арно се опитваше да помогне на стража, аз прескочих локва кръв и сведох ухо до устните му.

— Комендантът отказа да приеме затворниците — разкашля се умиращият мъж. — Докато чакахме заповед, ни нападнаха отряди на Парижката комуна. Отведоха Робеспиер и другите осъдени.

— Къде?

— Натам — посочи той. — Едва ли са стигнали далеч. Половината град се е обърнал срещу Робеспиер.

— Благодаря.

Би трябвало да помогна да превържем раните му, разбира се. Не биваше да хуквам да търся Робеспиер. Постъпих лошо.

Ала последвалото бе още по-лошо.

* * *

Робеспиер се бе опитал да избяга, но както се случваше често напоследък, с Арно осуетихме плановете му. Открихме го в Отел дьо Вил, изпреварвайки войските на Конвента.

— Къде е Жермен? — попитах го.

— Не бих ви казал за нищо на света.

И аз го направих. Това ужасно нещо — доказателството, че съм се променила до неузнаваемост и оттук нататък не мога да предотвратя промяната, защото съм стигнала твърде далеч.

Измъкнах пистолета от колана си и макар Арно да вдигна ръка да ме спре, насочих дулото към Робеспиер, прицелих се в него през мъгла от омраза и стрелях.

Изстрелът проехтя като топовен залп в стаята. Куршумът се заби в брадичката му, която изхрущя и увисна. От устните и венците му шурна кръв и обагри пода. Той закрещя и се загърчи, ококорен от ужас и болка, стискайки с длани разбитата си и кървяща уста.

— Пиши — наредих му.

Надвесен над листа, той плъзна едва-едва перото по него, а от лицето му шурна още повече кръв.

Пренебрегнала ужасения поглед на Арно, грабнах листа и се втренчих в нечетливата дума.

— Храма! Как не се досетих!

Войниците на Конвента наближаваха. Чувахме трополящите им ботуши. Погледнах към Робеспиер.

— Надявам се да се насладиш на революционното правосъдие, мосю — казах му на изпроводяк.

С Арно излязохме от стаята, загърбили хлипащия Робеспиер и част от моята човечност.

* * *

Тези неща… Представям си, че ги върши друг човек — „друго аз“, над което не упражнявам власт и чиито действия мога само да наблюдавам с безучастно любопитство.

Това, предполагам, свидетелства не само че не изпълних съветите на господин Уедърол и на родителите си, а и че съм заболяла от някаква нелечима зараза на разсъдъка. Единственият изход е да изрежа инфектираната част от разума си и да се надявам ампутацията да ме пречисти.

Не я ли преживея обаче…

Ще приключвам с дневника. Поне за тази нощ. Трябва да напиша няколко писма.