Оливър Боудън
Единство (53)

8 юни 1794

Установих, че почти не помня времето, когато улиците на Париж бяха изпълнени с хора. Бях станала свидетел на толкова бунтове и екзекуции, на толкова проляна кръв. Сега градът се бе стекъл отново на Шам дьо Мар. Този път обаче цареше различна атмосфера.

Преди парижаните се готвеха за битка, готови да убиват и да умрат, ако се наложи. Преди те се събираха, за да вдишат миризмата на кръвта от ешафода, а сега бяха дошли да празнуват.

Бяха подредени в колони: мъжете от едната страна, жените — от другата. Мнозина носеха цветя, букети, дъбови клонки и знамена. Всички бяха обърнати към изкуственото възвишение в средата на парка, където се надяваха да видят своя нов водач.

Това бе Фестивалът на абсолюта, организиран по идея на Робеспиер. Други революционни фракции бяха крайни противници на религията, ала Робеспиер разбираше могъществото й. Знаеше, че простолюдието се нуждае от вяра и иска да се уповава в нещо.

Мнозина републиканци настояваха за „дехристиянизация“. Робеспиер обаче отстояваше друг възглед. Бе решил да създаде ново верую и култ към нехристиянско божество — Върховното същество. Преди месец той оповести раждането на нова държавна религия с декрет, според който „френският народ приема върховенството на Абсолюта и безсмъртието на душата“.

С Празника на Върховното същество Робеспиер целеше да убеди хората колко прекрасна е идеята му. Нямам представа какви бяха истинските му подбуди. Според Арно обаче той бе марионетка на Жермен. Случващото се днес не обслужваше интересите на народа, а на бившите ми побратими тамплиери.

— Няма как да се доберем до него по време на фестивала — разколеба се Арно. — По-добре да се оттеглим и да изчакаме по-добра възможност.

— Продължаваш да мислиш като асасин — пошегувах се. — Този път аз имам план.

Той повдигна вежди, но се престорих, че не забелязвам ехидното му изражение.

— Нима? Какъв план? — поинтересува се той.

— Мисли като тамплиер.

В далечината проехтяха артилерийски залпове. Тълпата притихна за миг и двете колони тръгнаха към възвишението.

Бяха хиляди. Пееха и крещяха:

— Да живее Робеспиер!

Навсякъде се вееха трикольори.

Колкото повече приближавахме до хълма, толкова по-често виждах белите бричове и двуредните жакети на националните гвардейци. Всички носеха саби, мускети и байонети и се бяха строили като бариера между тълпата и възвишението, където Робеспиер щеше да произнесе реч. Спряхме пред тях и зачакахме.

— А сега какво? — попита Арно.

— Робеспиер е недосегаем. Половината гвардия го пази — посочих войниците.

— Което и казах — сбърчи чело Арно.

Недалеч от мястото, където бяхме застанали, имаше голяма шатра, обградена от бдителни гвардейци. Вътре бе Робеспиер и безспорно се подготвяше за великата реч като актьор преди спектакъл, въплътил се в ролята на царствена, достолепна особа. Всъщност едва ли някой се съмняваше кого символизира Върховното същество — чух мнозина да си шушукат по пътя до „арената“. Вярно, настроението бе празнично, но не липсваше и ропот, макар и приглушен. Осени ме идея.

— Не е чак толкова популярен — казах на Арно. — Чистките, култът към Върховното същество му спечелиха достатъчно врагове. Ако го дискредитираме…

— Особено пред многобройна публика.

— Именно. Представим ли го като опасен безумец, могъществото му ще се изпари като априлски сняг. Необходимо ни е само убедително свидетелство.

* * *

Робеспиер се изкачи на върха на възвишението и подхвана:

— Най-сетне настъпи щастливият ден, когато френският народ ще освети върховенството на Абсолюта. — Запроправях си път през тълпата, която попиваше всяка негова дума, и си помислих: „Той наистина успява. Сътворява нов бог и е сигурен, че ще прегърнем вярата му.“ — Той не създава крале, които да поглъщат алчно човешката раса, не създава свещеници, които да ни впрягат като животни в кралския впряг… — Богът му несъмнено подхождаше на революцията. Не след дълго речта приключи и множеството поздрави водача си с въодушевен рев. Навярно дори скептиците се бяха заразили от всеобщата радост. Ако не друго, Робеспиер поне бе накарал разединеното гражданство да го аплодира в един глас.

Междувременно Арно се беше вмъкнал в шатрата на Робеспиер и търсеше улика, която да компрометира върховния ни лидер. Появи се с писмо, което доказваше безспорно връзката на Робеспиер с Жермен. Прочетох го:

„Мосю Робеспиер,

Постарайте се да не поставяте себичните си амбиции пред Великото дело. Стремим се не към лична слава, а да преобразим света според представите на Дьо Моле.

Ж.“

Имаше и списък.

— Списък с имена на петдесетина депутати в Учредителното събрание — обясни Арно. — Всичките написани с почерка на Робеспиер и до един негови противници.

Засмях се.

— Добрите господа ще се заинтригуват много, че са в списъка му. Първо обаче… — Посочих няколко бурета с вино недалеч от нас. — Мосю Робеспиер си е донесъл освежителни напитки. Отвлечи вниманието на стражите. Хрумна ми нещо.

* * *

Изпълнихме добре задачите си. Арно се погрижи списъкът да стигне до знанието на неколцина от най-яростните критици на Робеспиер, а аз междувременно „кръстих“ виното му.

— Какво сипа вътре? — попита Арно, когато зачакахме зрелището да започне — Робеспиер да подхване нова реч под влиянието на моя специалитет.

— Стрито мораво рогче. В малки дози причинява халюцинации и несвързано бръщолевене.

Арно се усмихна.

— Е, значи ще е интересно.

Оказа се прав. Робеспиер ту бъбреше небивалици, ту заваляше неразбираемо думите, а когато противниците му го предизвикаха, размахали списъка, той не успя да отговори смислено.

Накрая заслиза от възвишението, съпроводен от дюдюкане, и навярно чудейки се как е възможно фестивалът да започне толкова добре и да завърши толкова зле.

Питах се дали усеща намеса в развоя на събитията. Ако беше тамплиер, би трябвало да е свикнал. Както и да е, славата му бе помръкнала. Оставаше само да чакаме.