Оливър Боудън
Единство (50)

10 ноември 1793

Започна Терорът.

Гилотинираха стотици „врагове на революцията“, обвинени, че са противници на свободата, запасяват се със зърно, помагат на чужди армии. Нарекоха гилотината „народния бръснач“ и той работеше неуморно, посичайки по две-три глави дневно само на площад „Революция“. Франция тръпнеше от страх пред неумолимото му острие.

Колкото до събитията, по-близки до сърцето ми, чух, че Арно изпаднал в немилост в Братството.

— Отлъчили са го — прочете господин Уедърол, получил дългоочаквано писмо чрез някога ненадминатата си съобщителна система.

— Кого? — попитах.

— Арно.

— Ясно…

Той се усмихна.

— Преструваш се на безразлична, а?

— Не се преструвам, господин Уедърол.

— Още не си му простила?

— Обеща ми, че ако му се удаде възможност, ще я използва. Не изпълни дадената дума.

* * *

— Постъпил е правилно — рече господин Уедърол.

— Моля? — попитах.

Всъщност не „попитах“, а процедих през зъби. Истината е, че от седмици, дори месеци, отношенията ми с господин Уедърол бяха обтегнати. Животът се свеждаше до безкрайно чакане. Всеки ден се тревожехме дали ще открием Жермен първи, или той ще ни изпревари; всеки ден търсехме писма в непрекъснато променящи местоположението си „пощенски кутии“. Обаче осъзнавахме, че водим изгубена битка.

Не можех да преглътна факта, че Жермен бе толкова близо до сабята ми. Господин Уедърол също се гневеше, но по различни причини. Смяташе ме за твърде безразсъдна и неуравновесена, макар да не го изричаше гласно. Съветваше ме да проявя търпение и да издебна подходящия момент, следвайки тактиката, с която Жермен бе завзел Ордена ни. Господин Уедърол ме упрекваше, че мисля със сабята си. Опитваше се да ме убеди, че родителите ми никога не биха прибързвали толкова непредпазливо. Използваше всеки възможен трик, а сега включи и Арно в репертоара си.

— Арно е постъпил правилно — повтори той. — Рискувала си да ти прережат гърлото. Чудно как сама не си го прерязала, доколкото те познавам.

Изсумтях възмутено и огледах с ненавист стаята — топла и уютна, ала на мен ми се струваше тясна и задушна. Цялата хижа се бе превърнала в символ на бездействието ми.

— Какво да направя тогава? — попитах.

— Ако наистина държиш на Ордена, най-добре е да предложиш мир. Да предложиш да служиш на Ордена.

Зяпнах.

— Да отстъпя?

— Не, да сключиш мир. Да преговаряш.

— Но те са ми врагове. Не мога да преговарям с врагове.

— Погледни от друг ъгъл, Елиз — настоя господин Уедърол с най-убедителния си тон. — Склонна си да сключиш мир с асасините, а отказваш да преговаряш със своите хора. Така изглежда.

— Асасините не убиха баща ми — просъсках. — Мислиш, че мога да сключа мир с убийците на татко?

Той разпери ръце.

— Исусе, а тя уж смята, че тамплиерите и асасините могат да се сдобрят ей-така! Ами ако всички са като теб, а? „Искам да отмъстя независимо от последствията!“

— Необходимо е време — признах.

Той повдигна вежди.

— Точно това можеш да направиш. Да чакаш. Отвътре ще успееш да постигнеш повече, отколкото отвън.

— И те го знаят! Ще ме посрещнат с усмихнати лица и ножове зад гърба.

— Няма да убият миротворец. Всички ще го заклеймят като непочтено дело, а сега на Ордена са необходими спокойствие и единомислие. Не, ако заложиш на дипломацията, ще ти отвърнат с дипломация.

— Не си сигурен.

Той сви рамене.

— Не съм. Вярвам обаче, че да рискуваш да умреш по този начин е далеч по-добре, отколкото да рискуваш да умреш по твоя начин.

Станах и го погледнах смръщено.

— Това ли ме съветваш? Да се помиря с убийците на татко?

Той ме погледна с тъжни очи — възрастен човек с патерици — защото и двамата знаехме как ще свърши разговорът ни.

— Да. Като твой закрилник те съветвам да постъпиш така.

— Тогава се смятай за уволнен — отсякох.

Той кимна.

— Да си тръгна ли искаш?

Поклатих глава.

— Не. Искам да останеш.

Тръгнах си аз.