Оливър Боудън
Единство (49)

21 януари 1793

Беше студено. От устите ни излитаха бели облачета и застиваха във въздуха пред нас. Стояхме на Плас дьо ла Конкорд, където щяха да екзекутират краля.

Площадът бе пълен с хора. Сякаш цял Париж, та дори и цяла Франция се бе стекла да види как умира кралят. Докъдето поглед стига, се стелеше море от хора, допреди година готови да се закълнат в преданост на монарха, а сега охотно щяха да потопят кърпичките си в кръвта му. Някои се бяха качили върху каруци, за да виждат по-добре, деца и млади жени седяха на раменете на бащите и съпрузите или любовниците си.

Покрай площада търговци бяха разпънали сергии и не се свеняха да рекламират стоките си — всяка до една „екзекуторски специалитет“. Цареше атмосфера, която мога да опиша само като празнична кръвожадност. Чудно как досега французите не бяха се наситили на кръв. Съдейки по навалицата, очевидно не бяха.

Междувременно екзекуторът обезглавяваше затворник след затворник. Осъдените крещяха и се съпротивляваха, докато ги теглеха към гилотината. Тълпата викаше, жадна за кръвта им. Стихваше в миговете, преди да я пролеят, и надаваше въодушевени възгласи, когато червените струи бликваха.

* * *

— Сигурен ли си, че Жермен ще дойде? — попитах Арно, когато пристигнахме.

— Сигурен съм — кимна той и се разделихме.

Планът бе да открием Жермен, но в крайна сметка предателят сам се показа, покатервайки се върху издигнат подиум, заобиколен от телохранителите си.

„Ето го — казах си, втренчена в него, забравила за миг за гъмжилото край мен. — Това е Франсоа-Томас Жермен.“

Знаех, че е той. Прошарената му коса бе завързана с черна панделка. Носеше мантията на Велик майстор. Почудих се какви ли мисли минават през ума на зяпачите при вида на този достолепен мъж върху платформата. Враг на революцията ли виждат? Или приятел?

Или извръщат погледи, за да не привлекат вниманието му, защото виждат мъж, от когото се страхуват? Жермен определено изглеждаше страховит. Устните му бяха извити свирепо надолу, а очите му — дори отдалеч — тъмнееха пронизващо. Нещо в погледа му вдъхваше ужас.

Кипнах от гняв. В тази мантия бях свикнала да виждам татко. Не биваше да краси тяло на самозванец.

Арно също го забеляза и успя да се промъкне по-близо до платформата. Застана пред стражите, строени пред стъпалата, за да удържат множеството. Заговори ги. Чух викове. Жермен се наведе да погледне Арно и даде знак на войниците да го пуснат да се качи.

Аз застанах на известно разстояние от подиума. Нямах представа дали Жермен ще ме познае, но наоколо имаше други познати лица. Не исках да ме забележат.

Арно пристъпи до Жермен и двамата впериха погледи към гилотината, която се повдигаше и спускаше, повдигаше се и се спускаше.

Напрегнала слух, чух Жермен да го поздравява. Арно кимна в отговор. Надявах се с помощта на вятъра и четейки по устните, да следя разговора им.

— Радвам се, че дойде да видиш прераждането на тамплиерския орден. Все пак присъстваше на зачеването му — каза Жермен.

— Смъртта на мосю Дьо ла Сер…

— Опитах се да го вразумя — продължи Жермен. — Орденът загиваше. Ламтеше за могъщество и привилегии. Бяхме забравили повелите на Дьо Моле да предвождаме човечеството към ера на ред и мир.

Изведоха краля на ешафода. Той се обърна към мъчителите си с изопнати рамене и високо вдигната глава, горд до сетния дъх. Понечи да произнесе реч, несъмнено репетирана в килията, където бе прекарал часовете преди последното пътуване до гилотината. Преди да изрече последните си думи обаче, забиха барабани и заглушиха гласа му. Смел, да, ала безпомощен докрай.

Над мен Арно и Жермен продължаваха да разговарят. Арно очевидно се опитваше да разбере подбудите на самозвания Велик майстор.

— Ти обаче реши да внесеш ред. Като убиеш главния виновник?

„Главния виновник“ — татко. Омразата, която изпитах при появата на Жермен, се засили десетократно. Прииска ми се да забия сабята си между ребрата му и да го наблюдавам как умира върху студените камъни, както бе умрял татко.

— Смъртта на Дьо ла Сер бе само първата стъпка — отвърна Жермен. — Това е кулминацията. Рухването на Църквата и на режима. Смъртта на краля.

— Какво ти е сторил кралят? — попита Арно. — Отнел ти е работата? Или съпругата?

Жермен поклати глава като учител, разочарован от ученик.

— Кралят е символ. Символите вдъхват страх, а страхът подчинява. Рано или късно обаче страхът от символите се изпарява. Както виждаш…

Облегнат на парапета, той посочи ешафода, където събориха на колене краля, лишен от последната възможност да възвърне частица от достойнството си. Брадичката му се отпусна в улея върху дръвника и голият му врата зачака гилотината.

— За тази истина умря Дьо Моле — божественото право на кралете е отражение на слънцето върху злато. И когато Църквата и Короната се превърнат в прах, онзи, който владее златото, ще определя бъдещето.

Глух ропот премина през тълпата и стихна бързо. Настъпил бе мигът. Острието на гилотината блесна и се спусна надолу с глух тропот. Главата на краля отскочи и тупна в кошницата под дръвника.

На площада се възцари гробна тишина. Сетне се надигна шум, който отначало ми се стори необясним. После го познах. Бях го чувала в „Мезон Роял“ — в класната стая, когато учениците осъзнаят колко невъзвратимо далеч са отишли и си поемат дъх, разбрали, че няма връщане назад. „Това е, изпросихме си го.“

Жермен прошепна:

— Жак дьо Моле, отмъстен си.

Едва при тези думи си дадох сметка докъде стигат фанатизмът и лудостта му. За Жермен човешкият живот не беше ценен освен с оглед на амбициите му, което в качеството му на Велик майстор на тамплиерския орден го превръщаше вероятно в най-опасния човек във Франция.

Човек, когото на всяка цена трябваше да спра.

Жермен се обърна към Арно:

— Време е да се сбогуваме. Желая ти приятен ден.

Погледна към телохранителите си и с властен жест посочи Арно:

— Убийте го.

И се отдалечи.

Втурнах се към подиума, прескачайки стъпалата наведнъж. Двама стражи тръгнаха към Арно. Ръката му се пресегна към сабята, ала така и не успя да я извади от ножницата. Моето острие замахна веднъж, дваж и нанесе два гибелни удара по сънните артерии на войниците, които залитнаха напред и челата им докоснаха дъските на платформата.

Действах бързо, но твърде кърваво и недискретно. Отблизо долетя вик — недостатъчно силен и настойчив да паникьоса тълпата, замаяна от екзекуцията, но привлече вниманието на други войници, които се втурнаха към нас.

Стрелнах се напред, опитвайки се да настигна Жермен. Повалих първия нападател, издърпах сабята и се завъртях да посека втория. Господин Уедърол би ме нахокал заради желанието ми да нанеса бързо фаталния удар, независимо дали съм защитена и уязвима за контраатака. Господин Уедърол мразеше показните, непредпазливи нападения.

Арно обаче ми се притече на помощ, убивайки трети страж. Господин Уедърол навярно щеше да ми прости.

За секунди пред краката ни имаше три трупа. Прииждаха още обаче. Зърнах Жермен, който явно бе забелязал как везните се накланят в наша полза и тичаше към каретата, очакваща го на шосето до площада.

Пътят ми бе отрязан. Нямаше как да го настигна, но Арно…

— Какво правиш? — изкрещях му. — Догони Жермен!

Отблъснах първия нападател и видях как Жермен се отдалечава.

— Няма да те оставя да умреш — извика в отговор Арно, готов да посрещне войниците, качващи се по стъпалата.

Нямаше да умра обаче. Вече бях открила изход. Погледнах към каретата, видях как вратата се отваря и Жермен понечва да се качи. Размахах диво сабята, прескочих парапета, приземих се лошо на земята, но недостатъчно лошо да загина от сабята на страж, решил, че му се удава възможност да ме довърши и платил за самонадеяността си със стомана в корема.

— Спри! Няма смисъл! — изкрещя ми Арно, забелязал как отряд войници обграждат платформата като жива бариера между мен и…

Жермен. Той скочи в каретата и затръшна вратата. Кочияшът шибна конете с камшика, те изопнаха вратове, напрегнаха хълбоци и препуснаха напред.

Проклятие!

Обърнах се към стражите, готова да ги атакувам, но Арно ме сграбчи за ръката.

— Не, Елиз.

Отскубнах се от него. Войниците пристъпваха към нас с извадени саби. В очите им блестеше увереност, вдъхновена от численото превъзходство. Оголих зъби.

Арно ме сграбчи отново за ръката и ме повлече към безопасността и анонимността на тълпата. Запроправя си път през стъписаните зяпачи към дълбините на човешкото море, далеч от стражите.

Спря едва когато излязохме от площада и свърнахме по безлюдна улица.

— Избяга ни, по дяволите! — излях яда си върху него. — Пропиляхме единствената си възможност.

— Не е единствена — настоя той. Забелязал настървението ми, добави: — Ще открием друга следа…

Кипнах.

— Няма да успеем! Вече знае, че сме по петите му, и ще си отваря очите на четири! Предостави ти се златна възможност да го убиеш, а ти отказа да се възползваш.

Той поклати глава.

— За да спася живота ти — напомни ми.

— Не е твой, та да го спасяваш.

— Какви ги говориш?

— Готова съм да умра, за да отмъстя на Жермен. Ако не ти стига смелост… не ми е нужна помощта ти.

Бях искрена, читателю. Докато пиша тези редове, размишлявам над гневните думи, които си разменихме, и съм сигурна, че изрекох истината — и тогава, и сега.

Навярно не изпитваше към татко толкова дълбока преданост, колкото твърдеше.

Не, не се нуждаех от помощта му.