Оливър Боудън
Единство (46)

2 април 1791

Асасинският съвет щеше да се състои в зала в Ил дьо ла Сите в сянката на Нотр Дам.

— Сигурен ли си, че е добра идея? — попитах Арно, когато влязохме в салона, заобиколен от високи каменни арки. В единия ъгъл имаше голяма дървена врата с тежка стоманена халка. До нея стоеше огромен брадат асасин, чиито очи искряха в тъмните дълбини на качулката му. Той кимна безмълвно на Арно, който също му кимна в отговор. За кой ли път се преборих с чувството за нереалност, виждайки Арно в нова светлина — вече зрял мъж и асасин.

— Имаме общ враг — каза той, щом вратата се отвори и влязохме в коридор, осветен от запалени факли. — Съветът ще го разбере. А и Мирабо бе приятел на баща ти, нали?

Кимнах.

— Не точно приятел, но татко му се доверяваше. Води ме!

Първо обаче Арно извади превръзка за очи от джоба си и настоя да я сложа. Аз обаче броях стъпките и завоите, уверена, че ще успея да се върна през лабиринта, ако се наложи.

Най-сетне стигнахме крайната цел и аз долових, че се намираме във влажно подземие, подобно на предишната зала, ала пълно с хора. Чувах гласовете им. Отначало ми се стори, че долитат от галерии над мен, ала после осъзнах, че членовете на Съвета са застанали покрай стените и шепотът им сякаш се процежда в камъка.

— Това ли е…

— Какви ги върши той?

Усетих, че пред нас застава някой, и чух грубоват, дрезгав глас, наподобяващ френския на господин Уедърол.

— Сега пък какво си намислил, непрокопсанико? — изръмжа мъжът.

Сърцето ми заблъска като чук в гърдите, задъхах се. Ами ако сме прекрачили границата? Ако сме отишли твърде далеч? Пак ли щях да чуя: „Убийте червенокосата фуста“? Нямаше да е за пръв път и макар Арно да ми бе позволил да задържа сабята и пистолета си, за какво щяха да ми послужат, след като съм със завързани очи и изправена срещу десетки противници? Десетки асасини?

Ала не. Арно ме бе спасил от една клопка. Не би ме довел в друга. Вярвах му и го обичах. Той отговори на мъжа, препречил пътя ни, и гласът му прозвуча спокойно и хладнокръвно — балсам за изопнатите ми нерви.

— Тамплиерите са подписали смъртната й присъда — каза той.

— И ти реши да я доведеш тук? — попита властният глас, вероятно принадлежащ на Белек.

Арно обаче не успя да отговори. В залата влезе още някой. Друг глас отбеляза:

— Е, явно имаме гост?

— Казвам се… — подхванах, но новодошлият ме прекъсна:

— О, свали тази превръзка, за бога! Нелепо е.

Смъкнах я и се озовах очи в очи с членовете на Асасинския съвет, които наистина бяха застанали край каменните стени на дълбокото, сумрачно подземие. Оранжевите пламъци на факлите танцуваха по робите и по лицата им, неразгадаеми под спуснатите качулки.

Погледнах към Белек. С гърбав нос и подозрително изражение, той се взираше в мен с нескрито презрение, готов да защити Арно от посегателствата ми.

Предположих, че другият мъж е Великият майстор, почитаемият Габриел Рикети, виконт Дьо Мирабо. В качеството си на председател на Събранието той се бе превърнал в герой на революцията, но напоследък отстояваше умерена линия в сравнение със застъпниците на по-радикални промени.

Бях чувала, че външният му вид е обект на подигравки, ала макар да бе закръглен, кръглолик господин със забележително сипаничава кожа, очите му излъчваха благост и предразполагаща откровеност и аз веднага го харесах.

Изопнах рамене.

— Казвам се Елиз дьо ла Сер — изрекох смело. — Дъщеря съм на Франсоа дьо ла Сер, Велик майстор на тамплиерите. Дойдох да ви помоля за помощ.

Членовете на Съвета сближиха глави и зашушукаха. Новодошлият обаче — Мирабо, разбира се — вдигна ръка да ги накара да замълчат.

— Продължете, мадмоазел — поощри ме той.

Приближените му пак надигнаха гласове:

— Отново ли ще подхващаме същия спор?

Мирабо ги усмири:

— Наложително е! Ако не виждате предимството дъщерята на Франсоа дьо ла Сер да ви дължи услуга, не ви предричам светло бъдеще. — Обърна се към мен: — Слушам ви, мадмоазел.

— Пфу! — процеди през зъби Белек.

Обърнах се към него и подхванах:

— При нормални обстоятелства не бих преговаряла с вас, господа, но баща ми е мъртъв, както и съюзниците ми в Ордена. За да отмъстя, по принуда се обръщам за помощ към асасините.

— „Преговори“! Как не! Иска да свалим гарда! Да я убием още сега и да им я изпратим като предупреждение — просъска Белек.

— Белек — възпря го Арно.

— Стига! — извика Мирабо. — Най-добре да обсъдим положението насаме. Извинете ни, мадмоазел Дьо ла Сер.

Поклоних се.

— Разбира се.

— Придружи я, Арно! — добави виконтът. — Сигурен съм, че има какво да обсъдите.

* * *

Излязохме, прекосихме отново моста и по оживените улици се върнахме на Плас де Вож.

— Е, срещата оправда очакванията ми — отбелязах.

— Дай им време. Мирабо ще ги вразуми.

Продължихме да вървим мълчаливо и мислите ми се насочиха от Мирабо — Великия Майстор на асасините — към човека, завзел моя Орден.

— Мислиш ли, че ще го намерим? — попитах.

— Късметът все някога ще го изостави. Франсоа-Томас Жермен смяташе Лафрениер за…

Прекъснах го:

— Франсоа-Томас Жермен?

— Да. Бижутерът, който ме доведе до Лафрениер.

Студени тръпки пролазиха по гърба ми.

— Арно, навремето Франсоа-Томас Жермен е бил дясната ръка на татко.

— Тамплиер?

— Бивш. Отлъчили го от ордена, когато съм била малка. Доколкото си спомням, заради еретични възгледи и нещо, свързано с Жак дьо Моле. Не съм съвсем сигурна. Но мислех, че е мъртъв от години.

Жермен. Жак дьо Моле. Пропъдих ги от ума си. По-късно щях да премисля, вероятно с помощта на господин Уедърол.

— Жермен е твърде дееспособен за труп — констатира Арно.

Кимнах.

— Бих искала да му задам няколко въпроса.

— Аз също. Работилницата му се намира на улица „Сент Антоан“. Недалеч оттук.

С възобновена целеустременост прекосихме заслонената от дървета алея, отвеждаща към площад, където навесите на магазините и кафенетата шумоляха, надиплени от лекия летен ветрец, а над главите ни се вееха знамена.

Улицата бе белязана от хаоса — преобърната каруца, купчина разбити каци, почернели от сажди павета и, разбира се, трикольори, пърхащи над главите ни, някои от които прокъсани в битка.

Изглеждаше обаче безметежна както навремето. Минувачите бързаха напред-назад, заети с ежедневните си задачи, и за миг ми се стори трудно да си я представя като сцена на драматични събития, променили из основи страната ни.

Арно ме поведе по павираната улица към порта, водеща към вътрешен двор. В него се издигаше внушителна къща. „Вътре — обясни Арно — се намира работилницата, където ще открием майстора на сребро.“ Жермен. Мъжът, организирал убийството на баща ми.

— Миналия път имаше стражи — отбеляза той и спря с тревожно изражение.

— Сега няма — кимнах.

— Да. Но пък оттогава мина доста време. Възможно е сега да няма охрана.

— Или причината е друга.

Внезапно замълчахме и се огледахме предпазливо. Ръката ми стисна дръжката на сабята и с благодарност усетих твърдия допир на пистолета, пъхнат в колана ми.

— Ехо! Има ли някой? — извика Арно в пустия двор.

Не получи отговор. Чувахме шума на улицата зад нас, ала пред нас имението мълчеше и ни наблюдаваше с оцъклените си прозорци.

Той побутна вратата. Погледна ме и влезе. Преддверието пустееше. Тръгнахме по стълбите. Съдейки по оскъдната мебелировка, собствениците му явно го бяха напуснали. В работилницата открихме инструменти за обработка на сребро — поне доколкото се простираха познанията ми — ала нямаше и помен от занаятчията. Огледахме предпазливо помещението, после започнахме да прелистваме документите и да побутваме предметите по рафтовете, несигурни какво всъщност търсим. Надявахме се да попаднем на улика, потвърждаваща предположението ни, че безобидният майстор на сребро е високопоставен рицар-тамплиер.

Защото ако беше, това несъмнено означаваше, че привидно безобидният занаятчия е убил баща ми и се опитва да разруши живота ми.

Ръцете ми се свиха в юмруци при тази мисъл. Сърцето ми се изпълни с омраза, спомнило си болката, която Жермен бе причинил на семейството ми. Никога не бях изпитвала по-непреодолима жажда за мъст, отколкото в онзи момент.

От вратата долетя звук — едва доловимо шумолене на дреха, което обаче ни накара да застанем нащрек. Арно също го чу и двамата се обърнахме едновременно към коридора.

— Не ми казвай, че сме попаднали в клопка — прошепна с въздишка той.

— Клопка е — отвърнах.

* * *

С Арно се спогледахме и извадихме сабите си и в същия момент в стаята влязоха четирима мъже с мрачни лица. Преградиха изхода и се втренчиха злобно в нас. Измачканите им шапки и олющените ботуши им придаваха вид на страховити революционери. Бяха се погрижили никой да не дръзне да ги спре по улиците, ала съзнанията им не лелееха свобода и братство, а…

Смърт. Разделиха се — по двама за мен и за Арно. Единият от мъжете срещу мен — с червен шал около врата — ме измери с очи, скрити дълбоко зад високото му чело. Държеше нож, а другата му ръка се плъзна иззад гърба, стиснала сабя. Сабята му описа заплашителна осморка във въздуха и се насочи към мен. Другарят му последва примера му, показвайки ми опакото на дланта си над плоската страна на меча. Ако наистина бяха революционери, решили да ме ограбят или просто да ме нападнат, щяха да се засмеят подигравателно, подценили ме през няколкото секунди преди мигновената си смърт. Те обаче не бяха самонадеяни самозванци.

Бяха тамплиерски убийци. И знаеха, че Елиз дьо ла Сер не е лесна плячка.

Мъжът, вдигнал високо сабята си, нападна пръв. Замахна към корема ми и премести тежестта си върху водещия крак.

Стоманата иззвъня. Отблъснах острието му настрани и отскочих наляво, предусетила правилно, че мъжът с червения шал ще атакува.

Сабята ми се стрелна светкавично надолу и успя да парира удара му. Поусмирих за миг главорезите, показвайки им, че са ги осведомили правилно — обучавали са ме най-добрите и умея да прилагам наученото. А и бях по-силна от всякога.

Вдясно чувах как звънтят сабите на Арно и противниците му. Проехтя вик. Не беше Арно.

После мъжът с плоската сабя допусна първата си грешка. Отклони поглед да види каква участ е сполетяла другаря му и мимолетното разсейване — частица от секундата, през която отклони вниманието си — му струва скъпо. Спуснах се напред, промуших острието си под гарда му и замахнах нагоре, прерязвайки гърлото му с едно движение на китката.

Мъжът с червения шал беше добър. Съзря шанса, предоставен му от смъртта на другаря му, и скочи напред, готов да нанесе удар с плоската страна на сабята си, който в най-лошия случай би нарушил равновесието ми.

Не успя. Прибърза, опитвайки се отчаяно да използва предимството си, а аз очаквах нападение от тази страна. Подпрях се на коляно, вдигнах острието си, блеснало от кръвта на сразения ми противник, и го забих в мишницата му между двата пласта на дебелата кожена ризница.

Отляво чух нов писък и четвъртото тяло тупна тежко на пода. Битката приключи. С Арно бяхме единствените оцелели.

Поехме си дълбоко дъх, докато предсмъртното гъргорене затихваше в обезкръвените гърла на главорезите.

Взряхме се в труповете, после се спогледахме и мълчаливо решихме да подновим претърсването на работилницата.

* * *

— Тук няма нищо — отбелязах след известно време.

— Предполагал е навярно, че ще разкрием блъфа му — каза Арно.

— Значи пак изгубихме.

— Не е сигурно. Да продължим да търсим.

Той натисна бравата на врата, която се оказа заключена, и понечи да я подмине, ала аз му се усмихнах широко и я отворих с един ритник. Озовахме се в по-малка стая, пълна с познати символи — сребърни тамплиерски кръстове, красиво гравирани бокали и гарафи.

Помещението несъмнено бе място за срещи на тамплиерите. Върху издигнат подиум в единия му край имаше красиво резбован стол за Великия майстор. От двете му страни бяха столовете за главните му съветници.

В средата на стаята се намираше постамент с издялани кръстове. Върху него бяха натрупани документи. Грабнах купчината листове, които ми се сториха хем познати, хем не на място тук, в стая до занаятчийска работилница, а не в имението на семейство Дьо ла Сер.

Единият представляваше заповед за действие — бях виждала подобен документ, но подписан от баща ми. Под този обаче, подпечатан с червен восъчен тамплиерски кръст, стоеше името на Жермен.

— Той е. Сега Жермен е Велик майстор. Как се е стигнало дотук?

Арно поклати глава и тръгна към прозореца.

— Кучи син. Трябва да уведомим Мирабо…

Не довърши. Отвън проехтяха изстрели, чу се трясък на стъкло и през счупения прозорец влетя куршум. Заби се в тавана над главите ни и ни обсипа с парчета хоросан. Снишихме се — Арно под прозореца, аз — до вратата. В същия момент мускетите изгърмяха отново.

— Върви! Отиди в имението на Мирабо! — изкрещя ми Арно. — Аз ще те последвам след малко!

Кимнах и тръгнах към дома на асасинския Велик майстор — виконт Мирабо.

* * *

Стъмваше се, когато стигнах до вилата му. Първо се стъписах от малобройната прислуга. Къщата изглеждаше странно притихнала — след миг осъзнах, че напомня нашето имение след смъртта на мама.

После ме изненада — сега, разбира се, знам, че двете са свързани — странното поведение на иконома на Мирабо. Посрещна ме с особено изражение, сякаш чертите на лицето му още не са се наместили, и не ме придружи до покоите на виконта. Спомних си гостилница „Глиганската глава“ на Флийт Стрийт. Не за пръв път ме вземаха за дама на нощта, но дори икономът с разводненото лице едва ли бе толкова глупав.

Не, имаше нещо друго. Извадих сабята си и влязох безшумно в тъмната стая със спуснати завеси. Свещите мъждукаха немощно, огънят догаряше в камината, на масата имаше останки от вечеря, а в леглото — заспал мъж.

— Мосю Мирабо? — подвикнах.

Виконтът не отговори, дори не трепна. Широките му гърди, които би трябвало да се повдигат и спускат, също не помръдваха.

Приведох се над него.

Разбира се. Беше мъртъв.

— Елиз, какво става? — Гласът на Арно ме сепна и аз се обърнах рязко към вратата. Изглеждаше невредим, макар и изтощен от очевидно бързата битка.

Обзе ме внезапно чувство на безпричинна вина.

— Намерих го така. Не съм…

Погледът му се задържа върху мен секунда по-дълго от необходимото.

— Вярвам ти. Но трябва да докладвам на Съвета. Те ще разберат, че…

— Не — прекъснах го. — Те не ми се доверяват. Ще бъда първата и последната им заподозряна.

— Имаш право — кимна той.

— Какво ще правим?

— Ще разберем какво се е случило — отвърна решително. Обърна се и огледа вратата и дървената й рамка. — Не изглежда да е разбита — отбеляза.

— Значи убиецът е бил очакван?

— Гост вероятно. Или прислужник?

Помислих си за иконома. Ако той бе виновникът обаче, защо беше още тук? Предположих, че действа в състояние на преднамерено неведение.

Арно забеляза нещо. Взе го и го огледа внимателно. Отначало ми заприлича на декоративна игла за ревер, но той вдигна находката със сериозно лице, сякаш е важна улика.

— Какво намери? — попитах, но знаех отговора, разбира се. Дадоха ми същия символ, когато ме приеха в ордена.

* * *

Подаде ми иглата.

— Това е… оръжието, убило баща ти.

Забелязах познатия надпис върху брошката, после огледах самата игла. Върху нея бе издълбано тясно отверстие, пред което да се сипва отрова и да се излива през двете миниатюрни дупчици в другия край. Находчиво. Смъртоносно.

И несъмнено в тамплиерски стил. Всеки, който го открие — сподвижник на Мирабо, да речем — би предположил, че Великият майстор е убит от тамплиер.

Навярно би предположил дори че аз съм го убила.

— Това е тамплиерският символ — потвърдих. — Притежават го всички, които служат на ордена.

Арно кимна.

— Никого ли не видя, когато пристигна?

— Само иконома. Той ми отвори, но не се качи горе.

Арно огледа внимателно стаята. Нададе тих възглас и се втурна към бюфета. Коленичи, бръкна под него и измъкна чаша, пълна със засъхнала утайка от вино. Подуши я и се намръщи.

— Отрова.

— Дай да видя — взех чашата.

После насочих вниманието си към Мирабо. Отворих очите му да проверя зениците, отворих устата му да огледам езика, притиснах кожата на лицето му с върха на показалеца си.

— Самакитка — прецених. — Трудно се открива, ако не знаеш какво търсиш.

— Често използван от тамплиерите, предполагам?

— От всеки, който иска да убие безнаказано — уведомих го, пренебрегнала намека. — Почти е невъзможно да те разкрият. Миризмата и симптомите наподобяват естествена смърт. Сигурно средство да се отървеш от някого.

— И как се сдобиват убийците с него?

— Расте в градините, но за да убие толкова бързо, е необходимо да е обработен.

— Или купен от аптека.

— Тамплиерска отрова, тамплиерска брошка… Изглежда уличаващо. — Арно ме погледна многозначително и аз му се намръщих в отговор.

— Браво! Откри виновника — похвалих го язвително. — Скроих коварен план да убия единствения асасин, който не желае да ме види мъртва, а после изчаквам да ме заловят на местопрестъплението.

— Не е единственият асасин, който не желае да те види мъртва.

— Имаш право. Извинявай. Знаеш обаче, че не съм го направила аз.

— Вярвам ти. Другите от Братството обаче…

— Да открием тогава истинския убиец, преди да ме заподозрат.

* * *

Любопитен обрат на събитията. Арно научи от аптекаря, че отровата е купена от мъж в асасинска роба. Арно проследи дирята и тя ни доведе тук — в църквата „Сен Шапел“ на Ил дьо Ла Сите.

Когато стигнахме до внушителната църква, назряваше буря — не само в буквалния смисъл. Личеше си, че Арно е потресен от възможността в Братството да има предател.

„Свиквай“ — помислих си горчиво.

— Следата свършва тук — отбеляза мрачно той.

— Сигурен ли си?

Той погледна нагоре към тъмния силует между високите кули на църквата. Очертана на фона на небето, фигурата с вееща се мантия се взираше към нас.

— Да, за съжаление.

Подготвих се за пореден път да вляза в битка редом с него, но Арно ме спря, сложил длан върху ръката ми.

— Не — поклати глава. — Трябва да го направя сам.

— Не изглупявай! — опитах се да го вразумя. — Няма да те оставя сам.

— Моля те, Елиз. След смъртта на баща ти асасините… ми дадоха цел. Нещо, в което да вярвам. Сега съм длъжен да застана лице в лице с истината за предателството. Да разбера защо.

Разбирах го. Разбирах го по-добре от всеки. Отпратих го с целувка.

— Върни се при мен — казах му.

* * *

Вдигнах глава и се загледах в покрива на църквата. Видях само камъни и яростно небе. Мъжът не беше там. Не откъснах очи обаче и не след дълго забелязах две фигури, вкопчени в схватка в опасна близост до ръба на покрива.

Закрих уста с длан. Предупредителен вик към Арно, и бездруго безполезен, замря в гърлото ми. В следващия миг двете фигури паднаха над стряхата, едва видими през дъждовната пелена.

Помислих, че политат към земята, където ще умрат в краката ми, но издаден корниз ги спря.

Сгромолясаха се и чух виковете им. Почудих се дали са оцелели и тутакси получих отговор — те се изправиха бавно и продължиха да се бият, отначало предпазливо, после все по-ожесточено. Скритите им остриета проблесваха като мълнии в мрака.

— За бога, Белек, настъпва нова ера. Не сме ли надживели безкрайната война? — извика Арно.

Говореше, разбира се, на Белек — втория по ранг в Братството след Великия майстор. Значи той стоеше зад убийството на Мирабо.

— Всичките ми напътствия ли отскочиха от дървената ти глава? — изрева Белек. — Борим се за свободата на човешката душа. Предвождаме революцията срещу тамплиерската тирания.

— Чудно колко къс е пътят от бунта срещу тиранията до безогледните убийства! — възкликна в отговор Арно.

— Пфу! Упорито магаре си, а?

— И още как! — Арно скочи напред и острието му описа осморка.

Белек отстъпи назад.

— Прогледни! — изкрещя. — Поискат ли тамплиерите мир, всъщност търсят начин да се докопат по-близо, за да забият нож в гърлото ти!

— Грешиш — възрази Арно.

— Не си видял колкото мен! Пред очите ми тамплиери са избивали цяло село само за да убият един асасин! Кажи ми, момче, какъв опит си натрупал през дългия си живот?

— Знам, че Великият майстор на тамплиерския орден приюти уплашен сирак и го отгледа като свое дете!

— Възлагах много надежди на теб — разфуча се Белек. — Уповавах се на разума ти!

— Разумен съм, Белек. Просто не мисля като теб!

Двамата кръстосаха шпаги на фона на огромен стъклопис далеч над мен. Осветени и обагрени под водните струи, те сякаш танцуваха над дълбока бездна. Олюляваха се и залитаха ту към мокрия плочник на църковния двор, ту на другата страна — към корпуса на църквата.

Въпросът бе къде ще паднат.

Чу се трясък, витражът се разби на парчета, които скъсаха мантиите им, и те се строполиха отново — този път в църквата. Прекосих тичешком двора и застанах пред залостена порта, откъде виждах вътрешността на църквата.

— Арно! — извиках.

Той се изправи, тръсна глава, сякаш да си проясни ума, и стъкълца се разпиляха по каменния под. Белек сякаш бе потънал вдън земя.

— Добре съм — успокои ме Арно, чул как блъскам портата, за да я отворя и да вляза при него. — Стой там!

Преди да успея да възразя, той се устреми към тъмните дълбини на църквата.

Гласът на Белек долетя отнякъде — незнайно откъде, ала отблизо.

— Трябваше да те оставя да изгниеш в Бастилията! — отрони той и влажните камъни попиха шепота му. — Вярвал ли си някога в Кредото, или от самото начало бе тамплиерски предател!

Предизвикваше Арно. Предизвикваше го, стаен в сенките.

— Не е нужно да свършим така, Белек! — извика Арно и се обърна с присвити очи към непрогледните ниши.

Отговорът дойде и отново се затрудних да определя откъде. Сякаш говореха стените на църквата.

— Зависи от теб! Ако се вразумиш, ще издигнем Братството до висоти, каквито не е достигало от двеста години!

— Да убиваш всеки, несъгласен с теб, е чудесен начин да се издигнеш от пепелищата — възрази иронично Арно.

Чух глас пред мен и видях Белек секунда по-рано от Арно.

— Внимавай! — изкрещях, забелязала как възрастният асасин изскача от сенките, размахал скритото си острие.

Арно се обърна и политна настрани. Приземи се приклекнал, готов да посрещне атаката, и за миг противниците се втренчиха мълчаливо един в друг. И двамата бяха окървавени, с разкъсани мантии, ала ожесточени от битката и решени да я приключат тук и сега.

Белек ме забеляза, впери очи в мен и пак погледна към Арно.

— Е? — повдигна презрително вежди. — Сега разбирам къде се корени злото. Не Мирабо те е отровил, а тя!

Белек се бе сближил с Арно, ала нямаше представа колко силна е връзката между мен и ученика му и колко вярвам в Арно.

— Белек… — предупреди го Арно.

— Мирабо е мъртъв. Тя е последната частица от лудостта. Някой ден ще ми благодариш.

Да ме убие ли възнамеряваше? Или да убие Арно? Или да убие и двама ни?

Не знаех. Чух само как в църквата отеква звън от стомана, срещнала стомана. Те кръстосаха отново скритите си остриета и затанцуваха бойния си танц. Господин Уедърол имаше право — повечето саблени схватки се решават през първите секунди на битката. Противниците, които наблюдавах сега обаче, не бяха като „повечето“ бойци, а калени асасини. Ученик и учител. И борбата продължи — атака и контраатака, замахване и париране, снишаване и завъртане. Със сетни сили Арно се спусна напред, от гърлото му се изтръгна боен вик и той заби скритото острие в корема на Белек.

Белек най-сетне падна върху каменния под на църквата. Стиснал корема си с длани, погледна към Арно и прошепна:

— Направи го. Убий ме, ако вярваш в правотата си, а не си просто сополанко, заслепен от любов. Убий ме, защото няма да се спра. Ще я убия! За да спася Братството, съм готов да изпепеля дори Париж!

— Знам — каза Арно и нанесе смъртоносния удар.

* * *

По-късно Арно ми разказа какво е видял. Погледна ме изпитателно, сякаш да се увери, че ще приема думите му насериозно, и обясни, че докато убивал Белек, имал видение. Спомних си как татко вярваше, че Арно притежава особена дарба, нещо не съвсем… обичайно. Сега разбирах, че е бил прав. Арно видял двама мъже — единият в асасинска мантия, а другият — тамплиерски главорез. Биели се на улица. Тамплиерът изглежда щял да победи, ала се появил втори асасин и го убил.

Първият асасин бил Шарл Дориан, бащата на Арно, а вторият — Белек.

Белек бе спасил живота на Шарл Дориан. Ето как в Бастилията познал джобния часовник на Арно — наследство от баща му — и разбрал кой е.

Арно ми описа и друго видение. Мирабо и Белек разговаряли.

— Някой ден Елиз дьо ла Сер ще стане Велик майстор — казал Мирабо. — За нас ще е голямо предимство да ни дължи услуга.

— Ще спечелим по-голямо предимство, ако я убием, преди да се превърне в истинска заплаха — отвърнал Белек.

— Протежето ти гарантира за нея. Не му ли вярваш? — попитал Мирабо.

— Бих му поверил живота си — кимнал Белек. — Не вярвам на момичето. Как да те вразумя?

— Няма как — поклатил глава Мирабо.

И Белек — неохотно според Арно и без никакво задоволство — убил Великия майстор. Арно почувствал, че за ментора му това е неизбежно зло. С натежало сърце асасинът сипал отровата в чаша и я подал на Мирабо.

— Наздраве!

Каква ирония криеше това благопожелание! Мирабо умрял, Белек подхвърлил уличаващата тамплиерска брошка и си тръгнал. Не след дълго, разбира се, на сцената се бях появила аз.

И така успяхме да открием виновника. Успокоих се, че няма да ме набедят за извършител на престъплението. Бях ли направила достатъчно обаче, за да спечеля благоволението им? Едва ли.