Оливър Боудън
Единство (45)

1 април 1791

Плас де Вож — най-старият и най-внушителният парижки квартал се намираше недалеч от мястото, където предишната вечер се разделихме с Арно. След неспокойната нощ се върнах на другия ден, изопната като струна от нерви, любопитство и едва сдържано вълнение. Бях окрилена, че наближавам целта въпреки злополуката с Лафрениер.

Излязох на площада през една от широките сводести колонади между опасващите го постройки от червена тухла. Нещо ме накара да спра. Огледах се объркано за миг, питайки се какво се е променило. Все пак сградите и пищните колони бяха същите. Нещо обаче липсваше.

После разбрах. Нямаше я статуята в средата на площада — бронзовият Луи XIII, яхнал кон, бе изчезнал. Бях чувала, че революционерите претопяват статуи. Сега виждах доказателството.

Арно ме чакаше, увит в мантията. Огледах го отново на студената дневна светлина, опитвайки се да открия промяната, да проумея как момчето се е превърнало в мъж. По-заострената и решителна брадичка навярно? По-широките рамене и гранитните очи, едновременно проницателни и пленителни? Арно бе красиво момче. Жените във Версай не пропускаха да го отбележат. Момичетата се изчервяваха и се кикотеха в ръкавиците си, когато минаваше край тях, и привлекателната му външност надделяваше над социалните предразсъдъци, че той ни е само повереник. Аз пък харесвах топлото чувство за надмощие, че „Арно е мой“.

Сега обаче у него имаше нещо почти героично. Изпитах чувство за вина, чудейки се дали като прикривахме истинското му потекло, не му бяхме попречили да разкрие възможностите си по-рано.

После съвестта ме загложди, че не съм изпълнила повелята на татко. Ако не бях постъпила егоистично и бях въвела Арно в тамплиерското лоно, сега този мъж, когото изпивах с поглед, навярно щеше да служи на нашата кауза, а не на противниковата.

Сетне обаче, щом седнахме в кафенето, потопени в привидно нормална парижка атмосфера, въпросът, че аз съм тамплиер, а той — асасин — сякаш изгуби значение. Ако Арно не носеше асасинска мантия, щяхме да приличаме на влюбени, наслаждаващи се на ароматното кафе. Той ми се усмихна с усмивката на момчето, с което бях отраснала, и за секунди се изкуших да забравя всичко, и да се потопя в топлите води на носталгията, загърбила съперничествата и повелите на дълга.

— Е? Май не си губил време? — наруших мълчанието най-после.

— Да, търсех човека, убил баща ти. — Той сведе очи и пак се запитах дали крие нещо.

— Не само татко. Той уби повечето ми съюзници и наплаши останалите. Все едно е фантом.

— Видях го.

— Така ли? Кога?

— Снощи. Преди да те намеря. — Той се изправи. — Ела. Ще ти обясня.

Тръгнахме и аз веднага го засипах с въпроси. Арно ми разказа, че снощи всъщност е видял загадъчна фигура в роба. Безименно привидение. Въпреки това способността му да разбулва загадки ми се стори почти зловеща.

— Как, по дяволите, успя? — учудих се.

— Разполагам с уникални умения да събирам информация — отвърна уклончиво той.

Стрелнах го с поглед и си спомних думите на татко за „дарбите“ му. Предполагах, че има предвид „заложби“, ала навярно грешах. Навярно Арно притежаваше нещо толкова неповторимо, че асасините бяха съумели да го „надушат“.

— Добре, не издавай тайните си. Кажи ми само къде го откри.

— Не съм сигурен, че е уместна идея — възрази той.

— Не ми вярваш?

— Сама го каза. Убил е съюзниците ти и е завзел Ордена ти. Той иска да умреш, Елиз.

Изсумтях.

— И какво? Искаш да ме защитиш? Така ли?

— Искам да ти помогна — поправи ме със сериозен тон той.

— Братството разполага с източници, с хора…

— Съжалението не е добродетел, Арно — прекъснах го рязко. — И не вярвам на асасините.

— А на мен? — попита предпазливо той.

Извърнах поглед. Не знаех отговора. Знаех, че искам да му се доверя и всъщност отчаяно копнеех да му се доверя, но сега той бе асасин.

— Не съм се променил толкова, Елиз — настоя той. — Същото момче съм, което разсейваше готвача, докато откраднеш конфитюра. Същото, което ти помогна да прескочиш оградата на овощната градина със злите кучета.

Имаше и друго. Още нещо, което заслужаваше да обмисля. Господин Уедърол с право бе посочил, че съм сама — сама срещу мнозина. Ами ако асасините ме подкрепят? Не бе необходимо да се питам как би постъпил татко. Бях наясно, че той възнамеряваше да сключи примирие с асасините.

— Заведи ме при Братството — кимнах. — Ще изслушам предложението им.

— Предложение е малко пресилено — повдигна вежди Арно.