Оливър Боудън
Единство (44)

29 март 1791

Тръгнах към Отел Воазен в Льо Маре, където си бях уговорила среща с Лафрениер. Кой щеше да се появи? Това бе въпросът. Приятелят Лафрениер? Предателят Лафрениер? Или някой друг? И ако ми бяха поставили капан, бях ли паднала в него? Или бях взела единственото възможно решение, за да не се крия цял живот от хората, които искат да ме убият?

Дворът на Отел Воазен тънеше в сивкав здрач. Сградата се издигаше пред мен — внушителна навремето и аристократична като посетителите си, ала както революцията бе принудила аристократите да се снишат — а с всеки ден Събранието им отнемаше право след право — Воазен също изглеждаше уплашен от събитията през изминалите две години: прозорците не грееха в светлини, някои бяха счупени и преградени с дъски. Педантично поддържаната градина беше буренясала, по стените се виеше бръшлян, протегнал филизи към черните прозорци на първия етаж. Между паветата никнеха плевели, а ботушите ми отекваха глухо върху камъните.

Обзе ме безпокойство при вида на слепите прозорци, взиращи се към оживения доскоро двор. Зад всеки от тях би могъл да дебне нападател.

— Ехо! — подвикнах. — Мосю Лафрениер?

Затаих дъх, завладяна от мрачно предчувствие. Упрекнах се, че съм уговорила срещата тук, и се замислих, че да очакваш да ти устроят клопка не е същото като да си подготвен за нея.

Господин Уедърол имаше право, а и аз го знаех от самото начало.

Наистина беше капан.

Чух звук и се обърнах. От сенките пристъпи мъж. Присвих очи и пръсти, готова да посрещна атаката.

— Кой си ти? — извиках.

Той се спусна напред. Осъзнах, че не е Лафрениер, и в същия момент лунната светлина озари острието, което мъжът измъкна от пояса си.

Навярно щях да извадя навреме сабята си от ножницата. Все пак бях бърза.

Или пък нямаше да успея? Той също действаше бързо.

Оказа се, че няма значение. Въпросът разреши трети човек, изскочил сякаш от нищото. Видях скрито острие да проблясва в мрака и нападателят ми падна, покосен от Арно.

За секунда застинах занемяла, понеже той не приличаше на стария ми приятел. Не само защото носеше асасинска мантия и скрито острие, а и защото Арно вече не беше момче.

Опомних се след миг и осъзнах, че не биха изпратили само един убиец. Сякаш да оправдае предположението ми, зад гърба на Арно изскочи мъж и дългите месеци в хижата, през които тренирах, ми се отплатиха. Стрелях над рамото на Арно, в челото на убиеца зейна трето око и той се строполи мъртъв на плочника.

* * *

Заредих пистолета и попитах:

— Какво става? Къде е мосю Лафрениер?

— Мъртъв е — отвърна Арно. Произнесе го с тон, сякаш историята е по-дълга, отколкото признава.

— Какво? — изгледах го остро.

Преди да успее да ми отговори обаче, в стената до нас рикошира куршум от мускет и ни обсипа с каменни отломки. Зад прозорците над главите ни имаше стрелци.

Арно ме сграбчи за ръката и частица у мен, която все още го мразеше, понечи да се отдръпне, да му каже, че и сама ще се справя. Спомних си обаче думите на господин Уедърол и осъзнах, че все пак Арно е дошъл тук заради мен, а това е най-важното. Не се отскубнах.

— Хайде! После ще ти обясня — каза той.

От прозорците проехтя втори залп. Втурнахме се към портата и излязохме от двора.

Пред нас се стелеше лабиринтът — буренясал и занемарен, но все още лабиринт. С развята мантия и смъкната качулка Арно тичаше напред, а аз се взирах в него, пренесла се в по-щастливи времена, преди тайните да ни разделят.

— Помниш ли лятото във Версай, когато бяхме на десет? — попитах го запъхтяна.

— Помня как шест часа се лутах из проклетия лабиринт, а ти ми изяде десерта — отвърна той.

— Този път гледай да не се изгубиш — извиках му и хукнах пред него, доловила радостта в гласа си. Само с Арно се чувствах така. Само той озаряваше живота ми. И в този момент — със сърцето и с ума си — му простих.

* * *

Стигнахме средата на лабиринта. Там ни очакваше награда — още един убиец. Той приклекна, погледна нервно първо към Арно, после към мен и аз се зарадвах, че ще отиде в гроба с мисълта, че съм се съюзила с асасините. Надявах се да срещне Създателя, яхнал облак от праведен гняв. В моята история той бе злодеят. В неговата — той бе героят.

Отстъпих назад и оставих Арно да кръстоса оръжие с убиеца, възползвайки се от възможността да се насладя на майсторството му. През годините, когато се обучавах да се бия със сабя, той се бореше с изпитите по алгебра, подготвени от учителя ни. От двама ни аз бях по-опитният боец.

Той обаче бе успял да навакса. Доста бързо при това.

Забеляза колко съм впечатлена и ме озари с усмивка, която би стопила сърцето ми, ако изобщо се нуждаеше от топене.

Продължихме през лабиринта и излязохме на оживената улица. Революцията явно предразполагаше хората да празнуват повече от всякога — всеки ден живееха, сякаш им е последният.

На площада беше пълно с актьори, акробати, жонгльори, кукловоди, пияни гуляйджии и други — поели по техните стъпки. По лицата на повечето сияеха широки усмивки. Видях десетки бради и мустаци, лъснали от бира и вино — мъжете ги отглеждаха в знак на подкрепа към революцията — както и множество яркочервени кепета на „свободата“.

Ето защо тримата ни преследвачи стърчаха сред тълпата като разкървавен палец. Усетих как Арно се напряга, посегнах към сабята си, но той ме спря, улавяйки ме нежно за лакътя. Всеки друг би изгубил един-два пръста в такъв случай. На Арно бях готова да простя.

— Ела утре да пием кафе. Ще ти обясня всичко.