Оливър Боудън
Единство (42)

26 март 1791

Тази сутрин господин Уедърол и Жак се върнаха от „пощенската станция“ в Шатофор часове след уречения час — толкова късно, че бях започнала да се тревожа.

Обмисляхме да преместим пощенската станция — рано или късно някой щеше да се появи. Поне според господин Уедърол. Въпросът дали да я преместим се бе превърнал в поредното оръжие във войната помежду ни — да остана или не (да остана според него), да тръгна или не (да тръгна според мен). Вече бях възстановила силите си и бездействието ме гнетеше. Представях си как безименните ми врагове тържествуват и със злоради лица вдигат язвителни наздравици в моя чест.

— Това е някогашната Елиз — предупреди ме господин Уедърол. — И по-точно младата Елиз, която идва в Лондон и предизвиква вражда, чиито последици още не сме преодолели.

Имаше право, разбира се. Исках да бъда по-зряла, по-хладнокръвна, по-достойна за водач. Татко никога не прибързваше.

От друга страна, копнеех да направя нещо. Все пак по-трезвомислещо и послушно момиче би изчакало да завърши образованието си. Младата Елиз обаче не я свърташе — скочи в карета, пое към Кале и животът й започна. Фактът, че сега бездействам, ме изнервяше и ядосваше. Всъщност още повече подклаждаше гнева ми. А той бе достатъчно силен.

В крайна сметка случилото се тази сутрин ме подтикна да не отлагам повече. С обезпокоително закъснение господин Уедърол най-сетне се върна от Шатофор и аз изтичах в двора да го посрещна.

— Какво стана? — попитах нетърпеливо, помагайки му да слезе от каруцата.

— Честно казано, извадихме голям късмет, че този младеж мрази миризмата на сирене. — Той посочи Жак.

— Какво имаш предвид? — повдигнах вежди.

— Докато ме чакаше пред магазина, се случило нещо странно. По-скоро видял нещо странно. Край входа се навъртало момче.

Бяхме преполовили пътя до хижата, където възнамерявах да сваря кафе на господин Уедърол, преди да ми разкаже всичко. Думите му обаче ме стъписаха и спрях рязко.

— Моля?

— Някакъв гаврош. Просто се шляел наоколо.

Чудо голямо, подсмихнах се, гаврош да се размотава из градски площад. Господин Уедърол обаче смръщи вежди.

— Не просто гаврош, а много любопитен дрипльо. Заговорил Жак, докато ме чакал отвън. Попитал го дали е виждал мъж с патерици да влиза в магазина за сирене тази сутрин. Жак е съобразителен младеж. Отговорил, че не е виждал мъж с патерици, но ще се оглежда. „Хубаво, аз ще се навъртам наоколо“, казало момчето. „Ще получиш монета, ако ми кажеш нещо полезно“. Според Жак младият мошеник е на не повече от десет години. Откъде мислиш взема пари да плаща на информатори?

Свих рамене.

— Някой му плаща, разбира се! Детето работи за тамплиерите, които заговорничат срещу нас, или да не се казвам Фреди Уедърол. Открили са пощенската ни кутия, Елиз. Търсят те и отсега нататък ще я наблюдават.

— Говори ли с момчето?

— Не. На проклет идиот ли ти приличам? Жак влезе в магазина и ми разказа какво се е случило. Излязохме през задния вход и се върнахме вкъщи по дългия маршрут, за да се уверим, че не ни следят.

— И следяха ли ви?

Той поклати глава.

— Въпрос на време е обаче.

— Откъде знаеш? — възразих. — Има твърде много неизвестни. Дали гаврошът е работел за тамплиерите, или е искал да те ограби, да изпроси някой грош, да ти открадне патериците, за да се позабавлява? Дали е забелязал нещо сериозно, което да събуди подозренията им. Дали ще решат, че пощенската кутия наистина е наша?

— Мисля, че знаят — каза тихо господин Уедърол.

— Сигурен ли си?

— Да. Ето защо — той се намръщи, бръкна в джоба на жакета си и ми подаде писмо.

* * *

Мадмоазел Дьо ла Сер,

Оставам предан на Вас и на баща Ви. Трябва да се срещнем, за да Ви разкрия истината за смъртта на Великия майстор и за последвалите събития. Отговорете ми веднага.

Лафрениер

Сърцето ми заби силно.

— Трябва да отговоря — казах бързо.

Господин Уедърол поклати раздразнено глава.

— Нищо подобно няма да направиш — отсече. — Това е капан. Искат да излезеш от укритието си. Ако писмото е от Лафрениер, значи съм маймуна. Клопка е. Отговорим ли, падаме в нея.

— Ако отговорим оттук.

Той поклати глава.

— Няма да ходиш никъде.

— Трябва да разбера! — размахах писмото.

Той се почеса по главата.

— Няма да ходиш никъде сама — каза след известен размисъл.

Разсмях се.

— Е, кой ще ме придружи? Ти?

Забелязах как сведе глава и се разкаях за проявената нетактичност.

— Съжалявам, господин Уедърол. Не исках да…

Той поклати тъжно глава.

— Имаш право, Елиз, имаш право. Аз съм закрилник, който не е в състояние да закриля.

Станах, приведох се до стола му и го прегърнах.

Настъпи неловко мълчание. В стаята се чуваше само как господин Уедърол току си поема тежко дъх.

— Не искам да тръгваш — призна той най-сетне.

— Налага се — отвърнах.

— Не можеш да се пребориш с тях, Елиз. — Той избърса гневно сълзите. — Много са силни. Не бива да се изправяш сама срещу тях.

Прегърнах го отново.

— Не бива и да бягам повече. Знаеш, че ако са открили пощенската ни кутия, ще предположат, че сме някъде наблизо. Ще очертаят кръг върху карта и ще започнат да ни търсят. А „Мезон Роял“, където Елиз дьо ла Сер е била ученичка, е подходящо укритие, откъдето да подхванат издирването. Ще трябва да заминем — ти и аз. Да отидем другаде, където да подновим безплодните си опити да осигурим подкрепа. И пак ще чакаме да ни намерят. После отново ще се наложи да се преместим. Не. Бягството не е решение.

Той поклати глава.

— Не, Елиз. Ще измисля нещо. Послушай ме. Аз съм ти съветник и те съветвам да останеш тук, докато открием изход от трудното положение. Как ти звучи? Успях ли да те разубедя?

Докато изричах обещанието да остана, усещах горчивия вкус на лъжата. Питам се дали той е предполагал, че ще се измъкна тайно през нощта, когато всички спят.

Всъщност щом мастилото върху листа изсъхне, ще прибера дневника в кожената си чанта и ще тръгна. Ще разбия сърцето му. Съжалявам, господин Уедърол.