Оливър Боудън
Единство (39)

25 април 1790

Минаха шест месеца, откакто за последно писах в дневника си. Шест месеца, откакто скочих от Пон Мари в мразовитата октомврийска нощ.

Известно време, разбира се, останах на легло, изгаряща от треска, повалила ме два дни след гмуркането в Сена. Горкото ми изнемощяло тяло се затрудняваше да се пребори едновременно с треската и със счупените ребра. Елен твърди, че съм висяла на косъм между живота и смъртта.

Ще приема, че не преувеличава. Лично аз отсъствах духом, ако не телом — халюцинирах, бълнувах нощем, крещях.

Спомням си единствено как се събудих една сутрин и видях угрижените им лица, надвесени над леглото — Елен, Жак, господин Уедърол.

— Треската си отиде — каза Елен и на лицата им се изписа облекчение.

* * *

Няколко дни по-късно господин Уедърол дойде в спалнята ми и седна на ръба на леглото. В хижата не спазвахме строга етикеция. Една от причините да ми харесва животът в нея. Така фактът, че съм принудена да се крия от враговете си, ставаше малко по-поносим.

Известно време поседяхме мълчаливо като стари приятели, които не се страхуват от тишината. Отвън чувахме как Елен и Жак се смеят звънко. Някой притича под прозореца и с господин Уедърол се спогледахме и се усмихнахме многозначително. После той сведе глава и продължи да подръпва брадата си, какъвто навик беше придобил напоследък.

— Как би постъпил татко, господин Уедърол? — попитах най-сетне.

Неочаквано той се засмя.

— Щеше да потърси помощ от другата страна на морето, дете. От Англия вероятно. Какви са отношенията ти с английските тамплиери, ако не е тайна?

Изпепелих го с поглед.

— Какво друго?

— Е, би се опитал да сплоти поддръжниците си. И преди да ме прекъснеш, какво мислиш, че правех, докато ти крещеше и се потеше в леглото? Търсех подкрепа!

— И?

Той въздъхна.

— Не постигнах кой знае какво. Мрежата ми лека-полека занемява.

Свих колене и ги обгърнах с ръце. Прониза ме болка в ребрата, все още незаздравели напълно.

— Какво значи „занемява“?

— Значи, че от няколко месеца изпращам писма и получавам уклончиви отговори. После никой не ми отговаря. Не искат да разговарят с мен — с нас — дори тайно. Казват, че има нов Велик майстор и ерата на семейство Дьо ла Сер е отминала. Хората, които благоволяват да ми пишат, не подписват писмата си. Умоляват ме да ги изгоря, щом ги прочета. Който и да е новият водач, явно ги е наплашил.

— Ерата на семейство Дьо ла Сер е отминала? Така ли казват?

— Да, дете. Положението е сериозно.

Засмях се сухо.

— Не знам, господин Уедърол, дали да се обиждам, или да съм благодарна, когато ме подценяват. Ерата на семейство Дьо ла Сер не е отминала. Кажи им го. Кажи им, че ерата на Дьо ла Сер няма да отмине, докато в тялото ми има капчица живец. Заговорниците мислят, че ще се измъкнат безнаказано. Наистина ли смятат, че няма да им отмъстя за смъртта на татко и за отлъчването на семейството ми от Ордена? Значи заслужават да умрат заради глупостта си.

Старият ми приятел настръхна.

— Знаеш ли какво правиш? Позволяваш на жаждата за мъст да те обсеби.

Свих рамене.

— Наричай го, както искаш. Според мен е ответен удар. Каквато и дума да използваме обаче, не бива повече да бездействам, скрита в училище за момичета, и да се надявам, че някой ще изпрати писмо в тайната ни пощенска кутия. Смятам да отвърна на удара, господин Уедърол. Кажи го на агентите си.

Той обаче умееше да убеждава. А и уменията ми бяха закърнели, тялото ми беше изтощено (ребрата още ме боляха). Затова останах в хижата, а той продължи да пише писма и да се опитва да сплоти поддръжниците ни.

Съобщиха ми, че и последният прислужник е напуснал имението ми във Версай. Копнея да се върна там. Не бива, разбира се, защото не е безопасно. Принудена съм да оставя обичния семеен дом на милостта на грабителите.

Обещах на господин Уедърол да бъда търпелива и съм търпелива. Засега.