Оливър Боудън
Единство (37)

5 октомври 1789

Написах неотдавна, че падането на Бастилията отбеляза края на кралската власт и макар донякъде да е така — подложиха властта на монарха на изпитание и тя не издържа проверката — поне на книга, ако не в действителност, кралят остана върховен владетел.

Новината за завземането на Бастилията обиколи Франция, придружена от друга — че кралската армия ще отмъсти жестоко на революционерите. В селата пристигаха пратеници с ужасната вест, че войската помита страната. Те сочеха към залеза и казваха, че е опожарено село в далечината. Селяните се въоръжаваха в очакване на армия, която така и не идваше. Подпалваха данъчни кантори. Сражаваха се с местната милиция, изпратена да потуши броженията.

Същевременно Националното събрание прокара закон — Декларация за правата на човека и гражданите — за да спре аристократите да облагат селяните с данъци, десятък и ангария. Законът бе написан от маркиз Дьо Лафайет, помогнал при съставянето на Американската конституция. Той повеляваше, че всички хора са равни пред закона. Освен това той превърна гилотината в официален инструмент за смърт във Франция.

* * *

Как обаче да се процедира с краля? Официално той имаше право на вето. Мирабо, с когото татко възнамеряваше да сключи съюз, се надяваше протестите да стихнат и кралят да продължи да управлява както преди.

Ако беше жив, татко сигурно щеше да го подкрепи. Питах се дали съюзът между асасините и тамплиерите би променил положението. Отговарях си, че несъмнено би оказал съществено въздействие и вероятно затова бяха убили татко.

Други, оглавявани от лекаря и учен Жан-Пол Марат, чийто глас се чуваше, макар да не бе член на Събранието, вярваха, че трябва да отнемат цялата власт на краля и да го преместят от Версай в Париж, където да изпълнява единствено съветническа роля.

Възгледите на Марат бяха най-радикални. За пръв път чувах някой да говори открито за детрониране на краля, макар в детството си да бях подочувала подобни идеи.

С други думи, най-пламенните парижки революционери не бяха предлагали драстичните мерки, предлагани от съветниците на татко във версайското ни имение още през 1778-ма.

Осъзнавайки това, по гърба ми пролазваха тръпки, защото денят на тамплиерското събрание наближаваше. Враните бяха известени, разбира се. Зарекох се обаче да спра да използвам прозвището им, щом ще ставам Велик майстор. Тоест — единайсетте от най-близките съветници и сподвижници на татко бяха поканени да присъстват, както и представители на други изтъкнати тамплиерски фамилии.

На събранието щях да им съобщя, че поемам поста на татко. Щях да ги предупредя, че предателите нямат място в Ордена и ако убиецът на татко е сред тях, той ще бъда изобличен и наказан.

Такъв бе планът. И понякога, останала сама, си представях, че срещата ще протече така. Представях си как събранието се провежда във версайското ни имение, както бях казала на господин Уедърол през онзи ден в „Мезон Роял“.

В крайна сметка обаче избрахме по-неутрална територия — Отел дьо Лозюн в Ил Сен Луи. Собственикът му маркиз Дьо Пемодан, рицар-тамплиер, подкрепяше семейство Дьо ла Сер. Тоест — не съвсем неутрална територия, ала поне по-неутрална.

Господин Уедърол настоя да спазвам умерена линия. Хвърляйки поглед назад, съм му благодарна за това.

* * *

Напоследък сякаш всеки ден се случва нещо ново, ала вчера и днес се случи нещо по-важно отпреди — събитие, предизвикано неотдавна от крал Луи и Мария-Антоанета, които бяха пийнали повечко по време на празненство в чест на Фландърския полк.

Разказват, че развеселените кралски величия стъпкали демонстративно революционна кокарда, а други гости я обърнали наопаки да покажат бялата й страна — отявлен антиреволюционен жест.

Арогантно. Глупаво. Действията на краля и съпругата му ми напомниха тесногръдата аристократка и кочияша й в деня на падането на Бастилията. Поддръжниците на умерената линия — Мирабо, Лафайет и съмишлениците им — навярно бяха разперили невярващо ръце, защото безразсъдността на краля подклаждаше крайните амбиции на радикалите. Хората бяха гладни, а кралят пируваше. И още по-зле — гавреше се със символите на революцията.

Революционните водачи призоваха за поход срещу Версай и хиляди — предимно жени — се стекоха по пътя между Париж и Версай. Обезглавяваха войници, дръзнали да стрелят срещу протестиращите, и както обикновено набучваха главите им на копия.

Маркиз Дьо Лафайет убеди краля да се обърне към тълпата. Мария-Антоанета придружи съпруга си и смелостта й изглежда смекчи донякъде гнева на хората.

После отведоха краля и кралицата в Париж и пътуването им дотам отне девет часа. В Париж въдвориха кралската двойка в двореца „Тюйлери“. Събитието разбуни града както преди три месеца при падането на Бастилията и по улиците наизлязоха войници, санкюлоти, мъже, жени и деца. Река от хора прекосяваше и Пон Мари, когато с Жан Брюнел изоставихме каретата и решихме да стигнем пеш до Отел дьо Лозюн.

— Притеснена ли си, Елиз? — попита ме той с лице, грейнало от вълнение и гордост.

— Наричай ме Велик майстор, ако обичаш — помолих го.

— Съжалявам.

— И не, не съм притеснена. Да предвождам Ордена е мое рождено право. Присъстващите ще открият у мен лидерски плам. Млада съм и съм жена, но смятам да бъда Велик майстор, какъвто Орденът заслужава.

Усетих как Жан се изпъчва, горд от мен, и прехапах устни, както имам навик, когато се чувствам притеснена.

Макар да не го признавах пред Жан, който твърде много приличаше на послушно и влюбено кученце, всъщност нервите ми бяха изопнати до краен предел.

— Иска ми се да дойда — въздъхна господин Уедърол, преди да тръгнем, въпреки че се бяхме разбрали да не ме придружава.

Не пропусна обаче да ми даде напътствия.

— В никакъв случай не очаквай чудеса — подхвана той. — Ако спечелиш благоволението на съветниците и още петима-шестима членове на Ордена, ще успееш да наклониш везните в своя полза. И не забравяй колко закъсня да предявиш рожденото си право. Непременно използвай смъртта на баща си като причина за забавянето, но не се надявай оправданието да е лек за всяка болест. Дължиш извинение на Ордена, така че проявявай смирение, ала отстоявай територията си. Ще се отнесат с уважение към теб, ала си млада и си жена. На всичкото отгоре прояви небрежност. Няма да приемат насериозно призивите да те съдят, но няма и да ги отхвърлят с лекота.

— Да ме съдят? — ококорих се.

— Не споменах ли, че няма да приемат предложението?

— Да, но после каза…

— Знам какво казах — тросна се той. — А ти не забравяй, че няколко месеца остави Ордена без водач. По време на революция при това. Независимо дали носиш името Дьо ла Сер или не. Дали имаш рождено право или не. Този факт не е в твоя полза. Крепи ни само надеждата. Разбра ли? — Той се приведе, облегнат на патериците, да изтупа прашинка от рамото на жакета ми. Аз проверих сабята си и пистолета, после облякох мантия, за да скрия оръжията и тамплиерската пелерина. Прибрах си косата назад и нахлупих тривърха шапка.

— Така мисля — усмихнах се и си поех дълбоко дъх. — Трябва да съм смирена, да не проявявам самонадеяност и да съм благодарна на всеки, изразил подкрепа. — Замълчах. — Колко потвърдиха, че ще присъстват?

— Младият Брюнел получи дванайсет утвърдителни отговора, включително от приятелите ти — Враните. За пръв път Велик майстор свиква събрание по този начин, така че сигурно ще има присъстващи само от любопитство, но това също може да е в твоя полза.

Надигнах се на пръсти, целунах го и излязох в нощта, където ме чакаше каретата. На капрата седеше Жан. Господин Уедърол се оказа прав за увлечението му по мен, но пък младежът се отличаваше с преданост и полагаше неуморни усилия да събере подкрепа за събранието. Целеше, разбира се, да спечели благоволението ми и да ми стане съветник. Разбираем стремеж. Спомних си как се усмихваха и шушукаха Враните по време на церемонията, когато ме приеха официално в ордена, и подозренията, които витаеха сега около тях, включително съмнителната фигура на Краля на просяците.

— Елиз! — извика господин Уедърол от вратата.

Обърнах се. Той ми махна нетърпеливо с ръка да се върна.

Помолих Жан да почака и се втурнах обратно.

— Да?

— Погледни ме, дете — подхвана господин Уедърол. — Помни, че заслужаваш да успееш. Ти си най-добрият боец, когото съм обучавал. Наследила си и будния ум, и обаянието на майка си и баща си. Ще се справиш. Ще поведеш Ордена!

В отговор получи още една целувка. Хукнах пак към каретата.

Обърнах се назад за последно махване за сбогом и видях Елен и Жак на прозореца. Спрях пред вратата на каретата, свалих си шапката и им се поклоних театрално.

Чувствах се добре. Напрегната, ала добре. Време бе да поправя допуснатата грешка и да взема своето.

* * *

С Жан Брюнел прекосихме Пон Мари в мрака, озарен от подскачащите факли на тълпата, и стигнахме Ил Сен Луи. Представих си семейната вила — безлюдна и занемарена наблизо, но я прогоних от съзнанието си. Жан вървеше плътно до мен, пъхнал ръка под палтото си, готов да извади сабята си, ако ни нападнат. Аз се оглеждах с надеждата да зърна сред гъмжилото други рицари от Ордена, насочили се към Отел дьо Лозюн.

Сега ми се струва забавно да го споделя — използвам „забавно“ в ироничен смисъл — но частица от мен жадуваше за многобройна публика — за огромна, историческа демонстрация на подкрепа за семейство Дьо ла Сер. Хвърляйки поглед назад, очакванията ми изглеждат безразсъдни, но… защо не? Татко бе обичан водач от уважавана фамилия. Защо орденът да не отдаде чест и на мен, наследницата на почитаното му име.

Както навсякъде другаде на острова, улиците пред Отел дьо Лозюн бяха пълни с хора. Към вътрешния двор, ограден от висока стена, обрасла с бръшлян, водеше голяма дървена врата с по-малка порта в нея. Озърнах се наляво и надясно, ала сред десетките минувачи не зърнах да приближава нито един, облечен като нас.

Жан ме погледна. Мълчеше, откакто го бях скастрила, и сега ми дожаля за него, особено след като забелязах колко е притеснен и че всъщност се притеснява за мен.

— Готова ли си, Велики майсторе? — попита той.

— Да, благодаря, Жан.

— Тогава ми позволи да почукам.

Отвори ни прислужник, облечен в елегантен жакет и с бели ръкавици. Усетих как се ободрявам при вида на извезания му церемониален пояс. Поне бях избрала подходящо място, където ме посрещат както подобава.

Той се поклони и отстъпи назад, за да влезем в двора. Огледах се и забелязах преградените с дъски прозорци и балкони около занемарената градина, покрита с изсъхнали листа, паднали саксии и изпочупени щайги.

В други времена фонтанът щеше да бълбука благозвучно и деликатно чуруликане на нощни птици да внася умиротворение в изтънчената атмосфера на Отел дьо Лозюн. Вече не.

Сега тук бяхме само аз и Жан, прислужникът и маркиз Дьо Пемодан, облечен в роба и сплел ръце пред себе си. Пристъпи напред да ни поздрави, прегърнахме се и го целунах по бузите. Окуражена от домакина и от прислужника в тамплиерските им одеяния, си позволих да повярвам, че тревогите ми са били излишни. Казах си, че вечерта ще мине добре, и странното затишие всъщност е обичайно за Ордена.

— За мен е чест, Велики майсторе — Пемодан произнесе думите твърде безизразно, обърна се припряно и ни поведе бързо през двора.

Тревогите ми веднага се върнаха, десет пъти по-натрапчиви отпреди. Погледнах към Жан, който сбърчи смутено чело.

— Събраха ли се всички, Пемодан? — попитах, докато вървяхме към двукрилата врата, отвеждаща към главната сграда. Прислужникът я отвори и ни въведе вътре.

— Залата е готова за вас, Велики майсторе — отвърна уклончиво той, щом прекрачихме прага и влязохме в сумрачната трапезария с преградени прозорци и мебели, покрити с чаршафи.

Прислужникът затвори двукрилата врата и остана до нея. Пемодан ни поведе към дебела врата в дъното, украсена с изящна дърворезба.

— Тук ли са обаче тамплиерите? — попитах. Гласът ми прозвуча дрезгаво. Гърлото ми бе пресъхнало.

Той не отговори. Дръпна голямата желязна халка и я завъртя. Тя изщрака и резкият звук отекна като изстрел в помещението.

— Мосю Пемодан… — настоях.

Зад вратата имаше каменно стълбище — виеше се надолу, осветено от мъждукащи факли, забити в стената. Оранжевите пламъци танцуваха върху грубите каменни стени.

— Следвайте ме — каза Пемодан, все едно не ме чуваше. Едва сега забелязах, че държи нещо. Кръст.

И толкова. Търпението ми се изчерпа.

— Спри! — заповядах му.

Той прекрачи още едно стъпало, но аз отметнах мантията, извадих сабята си и опрях острието в тила му. Той застина. Зад мен Жан Брюнел също извади меча си.

— Кой е долу, Пемодан? Приятел или враг? — попитах.

Мълчание.

— Не ме предизвиквай, Пемодан — просъсках и върхът на сабята ми се заби предупредително във врата му. — Ако греша, ще ти поискам прошка, но ми се струва, че тук нещо не е наред.

Пемодан въздъхна дълбоко, сякаш от плещите му се свлича бремето на тежка тайна.

— Защото няма никого, мадмоазел — прошепна.

Вледених се.

— Какво? Никой не е дошъл? — смаях се.

— Никой.

Извърнах се към Жан Брюнел, който очевидно не вярваше на ушите си.

— А маркиз Дьо Килмистер? Жан-Жак Калвер и баща му? Маркиз Дьо Симонон? — заизреждах.

Пемодан отмести врат от острието на сабята ми и бавно поклати глава.

— Пемодан? — настоях. — Къде са поддръжниците ми?

Той разпери ръце.

— Знам само, че тази сутрин санкюлотите са нападнали имението на Калвер. Жан-Жак и баща му са загинали в пожара. За другите не знам нищо.

Кръвта изстина в жилите ми.

— Чистка — казах на Брюнел. — Някой избива поддръжниците ми. — Обърнах се отново към Пемодан: — А долу? Убийци ли ме дебнат там?

Той се поизвърна леко към мен.

— Не, мадмоазел. Долу има само документи, които трябва да разгледате.

Втренчен в мен обаче с широко отворени, ужасени очи, той кимна. Нищожна утеха, предполагам, че у този страхлив мъж е останала капчица преданост, за да не позволи да падна в клопката на главорезите.

Извъртях се рязко, избутах Жан Брюнел нагоре по стълбите, затръшнах вратата и спуснах резето. Прислужникът до двукрилата врата ни изгледа, слисан от внезапния обрат на събитията. С Жан прекосихме тичешком трапезарията. Извадих пистолета си и го насочих към прислужника. Обзе ме желание с един куршум да изтрия самодоволното му изражение, но се задоволих да му махна да отвори вратата.

Той се подчини и с Жан излязохме в тъмния двор. Вратата се захлопна зад нас. Наречете го шесто чувство, ала веднага усетих, че ме грози опасност. След миг нещо пристегна врата ми. Разбрах какво е.

С прецизна точност бяха хвърлили примки от балкона над нас. В моя случай не съвсем прецизна точност — клупът се усука около яката ми и не се стегна веднага, предоставяйки ми ценни секунди за действие. Убиецът на Жан Брюнел обаче се бе представил далеч по-добре и въжето се впи в шията му.

Паникьосан, Брюнел изпусна сабята си. Ръцете му се вкопчиха в пристягащата се примка и от ноздрите му се изтръгна хъркане. Лицето му почервеня, а очите му се изцъклиха. Тялото му се изпружи и върховете на обувките му остъргаха плочника.

Замахнах със сабята си към въжето, теглещо го нагоре, но в същия момент моят нападател дръпна рязко настрани и ме отдалечи от него. Безпомощна, видях как Брюнел изплезва език и очите му сякаш изскачат от орбитите. Улових впримчилото ме въже, погледнах нагоре и забелязах тъмните сенки на балкона, управляващи ни като кукловоди.

Провървя ми обаче — под щастлива звезда си родена, Елиз! — защото макар дъхът ми да секна, яката, заплетена под примката, ми позволи да запазя достатъчно присъствие на духа и да замахна отново със сабята — този път не към недостижимото въже на Жан Брюнел, чиито крака подритваха в предсмъртна агония — а към моето.

Срязах го и се строполих на земята. Борейки се за глътка въздух, се претърколих по гръб, дръпнах спусъка на пистолета, насочих го с две ръце към балкона и стрелях.

Гърмежът отекна в двора и предизвика мигновен отклик — тялото на Жан Брюнел, разкривил лице в страховита смъртна маска, тупна като чувал върху плочника. Двата силуета на балкона изчезнаха от погледа ми. Нападението бе приключило — засега.

От сградата долетяха викове. Чух тропот на тичащи крака. През стъклото на двукрилата врата зърнах прислужника — готова съм да се закълна, че не беше зрителна измама — който ме наблюдаваше, спотаен в сенките. Изправих се, залитайки, и се почудих колко са главорезите. Кукловодите от балкона плюс още двама-трима от подземието вероятно. Вляво се отвори друга врата и към мен се втурнаха двама убийци, облечени като санкюлоти.

О, значи в къщата имаше още двама.

Проехтя изстрел и куршумът изсвистя край главата ми. Нямах време да зареждам отново пистолета. Нямах време за каквото и да било, освен да побягна.

Хукнах към пейка под каменната ограда, заслонена от високо дърво. Подскочих, оттласнах се от пейката, улових се за нисък клон и се покатерих несръчно върху него.

Зад мен долетя вик и втори изстрел. Прегърнах ствола на дървото и в същия момент куршумът се заби в кората между разперените ми пръсти. Под щастлива звезда си родена, Елиз! Започнах да се катеря. Ръцете и ботушите ми се плъзгаха, но със сетни сили се качвах нагоре с надеждата да стигна ръба на оградата.

Криво-ляво успях да се прехвърля върху нея. Погледнах надолу обаче и се взрях в ухилените лица на още двама главорези, дебнещи ме пред портата. Усмихваха ми се широко, сякаш казваха: „Пипнахме те“.

Мислеха, че са под мен, а зад мен са другарите им. Мислеха, че съм в капан, и всичко е приключило.

Ала аз ги сварих неподготвени. Скочих върху тях.

Не съм едра, но носех тежки ботуши и размахвах сабя, а и елементът на изненадата бе на моя страна. Покосих единия, докато се спусках надолу, забивайки острието в лицето му. Завъртях се и ритнах по гърлото втория. Той падна на колене с поморавяло лице, стиснал врата си с длани. Извадих сабята си от лицето на първия и я забих в гърдите на втория.

Зад мен отново се чуха викове. Над главата ми се появиха лица, надничащи пред оградата. Побягнах, проправяйки си път през тълпата. Двама преследвачи хукнаха след мен. Продължих да си пробивам път напред, пренебрегвайки ругатните на хората, които разблъсквах. Сниших се до ниска стена край моста.

— Предател! — изкрещя някой. — Изменник на революцията! Спрете червенокосата жена!

— Хванете я! Хванете червенокосата фуста! — заприглася му вторият преследвач.

— Предателка! — проехтя нов вик.

— Поруга трикольора!

След минута-две призивът се разпространи и към мен се заобръщаха глави. Хората забелязаха за пръв път изисканите ми дрехи и погледите им се насочиха към косата ми. Към червената ми коса.

— Ти си! Дръжте я! Предателката е тук! — изкрещя мъж.

Под мен по реката пълзеше шлеп. Мина под моста, натоварен със стока, покрита с брезент. Не знаех какво превозва, ала се молех да е нещо, омекотяващо падането, когато скачаш от мост.

В крайна сметка се оказа все едно дали стоката е мека или не. Скочих, щом ръцете на разгневените граждани се протегнаха към мен, и залитнах настрани. Улучих кораба, но от погрешната страна — откъм корпуса — и от удара дъхът ми секна.

Смътно осъзнах, че пукотът, който чувам, е от счупените ми ребра. После цопнах в мастиленочерната Сена.

* * *

Успях да се добера до хижата, разбира се. Стигнах брега, измъкнах се от водата и използвах хаоса, възцарил се след пътешествието на краля до Париж, за да взема кон „назаем“. Препуснах по осеяното с отломки шосе. Движех се срещу тълпата — към Версай — и се стараех да яздя възможно най-внимателно заради счупените ребра.

Дрехите ми бяха мокри и зъбите ми тракаха, когато най-сетне спрях пред лесничейската хижа, плъзнах се от седлото и се добрах до вратата. Бях в окаяно състояние, ала мислех единствено, че съм го предала. Предадох баща си.