Оливър Боудън
Единство (36)

20 август 1789

Някой ме разтърси. Примигнах, изтръгната от съня, отворих очи и се опитах да ги фокусирам върху мъжа до леглото ми, подпрян на патерици. Приличаше на господин Уедърол, но не бе възможно да е той, защото господин Уедърол бе във Версай и не можеше да пътува с осакатения крак. Аз обаче не бях във Версай, а в Ил Сен Луи в Париж. Чаках — чаках незнайно какво.

— Виждам, че си облечена. Ставай и тръгвай с нас.

Зад него стоеше друг мъж. Пристъпваше неловко пред кабинета на иконома. За секунда помислих, че е Жак от „Мезон Роял“, но не, бе друг, по-млад мъж.

А човекът до леглото ми наистина бе господин Уедърол. Изправих се рязко, прегърнах го през врата и го дръпнах към мен, хлипайки благодарно във врата му.

— Спри. Ще ме събориш от проклетите патерици! — промърмори полузадушен той. — Почакай…

Пуснах го и отсякох неотстъпчиво:

— Не бива да тръгваме. Трябва да съм подготвена, когато дойдат.

— Кой ще дойде?

Улових го за яката, втренчих се в брадатото му, угрижено лице и ми се прииска никога да не се отделям от него.

— Карълови изпратиха убийци, господин Уедърол. Изпратиха двама мъже да ми отмъстят за Мей Каръл.

Раменете му се отпуснаха върху патериците и той ме прегърна крепко.

— Божичко, дете! Кога?

— Убих ги — продължих задъхана. — Убих ги и двамата. Забих дървена греда в лицето на единия — разкикотих се.

Той се отдръпна, вгледа се в очите ми и се намръщи.

— И после го отпразнува със сто бутилки вино, както изглежда.

Поклатих глава.

— Не, само за да заспя, да забравя, че… че изгубих Арно и татко. Да забравя какво направих с Мей Каръл и с двамата мъже, които дойдоха да ме убият. — Разридах се и се разкикотих едновременно, осъзнавайки смътно, че не се държа нормално, но неспособна да се овладея. — Забих греда в единия…

— Добре, добре. — Господин Уедърол се обърна към другия мъж: — Помогни ми да я заведем до каретата. Ще я носим, ако се наложи. Не е на себе си.

— Нищо ми няма — настоях.

— Ще се оправиш — кимна той. — Този младеж се казва Жан Бурнел. И той е новоприет рицар — тамплиер като теб, но за разлика от теб не е Велик майстор и не е пиян. Предан е обаче на семейство Дьо ла Сер и ще ни помогне. Първо обаче се опитай да станеш…

— Куфарът ми — промълвих. — Искам да взема куфара…

* * *

Това се случи преди… е, всъщност не знам преди колко време се случи и ми е неудобно да попитам. Знам само, че ме сложиха в леглото в лесничейската хижа, през първите дни се потях обилно, настоявах, че съм добре, и се гневях, когато ми отказваха да ми налеят малко вино. После спах дълго и главата ми се проясни достатъчно да проумея, че съм била в хватката на неведома болест — „нервна криза“, както се изрази господин Уедърол.

* * *

Най-сетне се съвзех достатъчно, за да стана от леглото и да облека дрехите, изпрани от Елен, която наистина бе ангел и както предполагах, по време на отсъствието ми се бе сближила с Жак. После една сутрин с господин Уедърол излязохме от хижата и тръгнахме мълчаливо към любимото ни място. Стигнахме поляната, където слънцето струеше през клоните като водопад, и се насладихме на топлите му лъчи.

— Благодаря — казах, когато той седна на дънера, а аз — на меката трева, късайки разсеяно зелени стръкчета.

— Благодаря за какво? — попита той с дрезгавия глас, който обичах толкова много.

— Задето ме спаси.

— Задето те спасих от самата теб, имаш предвид.

Усмихнах се.

— Да ме спасиш от мен самата също е спасение.

— Щом казваш. И аз преживях трудности, когато майка ти почина. Потърсих утеха в бутилката.

Спомних си как в „Мезон Роял“ бях усетила миризмата.

— В Ордена има предател — смених темата.

— Обмисляхме го. Писмото на Лафрениер…

— Сега съм сигурна. Наричат го Краля на просяците.

— Краля на просяците?

— Познаваш ли го?

Той кимна.

— Чувал съм за него. Не е тамплиер.

— Така казах и аз. Ръдок обаче твърди друго.

Очите на господин Уедърол заискриха, щом споменах името на Ръдок.

— Глупости. Баща ти не би позволил.

— Точно това казах на Ръдок, но навярно татко не е знаел?

— Баща ти знаеше всичко.

— Ами ако са го приели по-късно в Ордена?

— След смъртта на баща ти?

Кимнах.

— Дори именно заради смъртта на татко — като отплата, че го е убил, като награда.

— Възможно е да си права — съгласи се господин Уедърол. — Казваш, че Краля на просяците е наел Ръдок да убие майка ти, вероятно за да спечели благоволението на Враните?

— Да.

— Е, провалил се е обаче. Нищо чудно след това да е чакал друг шанс да се докаже. Убива баща ти и най-сетне получава желаното — достъп до Ордена.

Размислих.

— Може би, но не ми изглежда много вероятно. А и не разбирам защо им е на Враните да убиват мама? Нейните възгледи бяха мост между двете полюсни идеи.

— Майка ти беше твърде силна, Елиз. Смятаха я за заплаха.

— Заплаха за кого, господин Уедърол? Кой стои зад всичко това?

Спогледахме се.

— Слушай, Елиз, крайно време е да стегнеш редиците — отсече той. — Наложително е да свикаш събрание и да покажеш на проклетия Орден кой е водачът и чия ръка върти руля. После трябва да изкорениш съпротивата срещу теб.

Усетих как се вледенявам.

— Имаш предвид, че не е само един човек, а цяла фракция?

— Защо не? През последния месец видяхме как революцията помита безучастен и безразличен крал.

Намръщих се.

— За безучастен и безразличен водач ли ме смяташ?

— Не. Ала вероятно други мислят така.

Кимнах.

— Имаш право. Трябва да сплотя поддръжниците си. Ще свикам събрание в имението във Версай под портретите на мама и татко.

Той повдигна вежди.

— Да не прибързваме, а? Първо е необходимо да се уверим, че ще дойдат. Младият Жан Брюнел ще започне да уведомява членовете на ордена.

— Искам да се свърже и с Лафрениер. Писмото му може да се окаже важна част от мозайката с оглед на информацията, която Ръдок ми предостави.

— Добре, но внимавай.

— Как се сближи с Жан Бурнел?

Господин Уедърол се изчерви.

— Е, няма кой знае какво за разказване.

— Господин Уедърол! — настоях.

Той сви рамене.

— Имам мрежа от информатори, както знаеш. Предположих, че младият Брюнел ще се съгласи да работи с красивата Елиз дьо ла Сер.

Усмихнах се неловко, ала и с известно злорадство.

— Значи ме харесва?

— Това е глазурата на тортата. Предан е на семейството ти и, да, предполагам, че има чувства към теб.

— Разбирам. Възможно е от него да излезе добър партньор.

Господин Уедърол се разсмя.

— Кого заблуждаваш, дете? Ти обичаш Арно.

— Така ли?

— Греша ли?

— Чувствам се оскърбена.

— Възможно е и той да се чувства така. Все пак ти криеше от него доста съществени тайни. Вероятно и той има право да негодува. — Господин Уедърол се приведе напред. — Помисли какво ви свързва, а не какво ви разделя. Нищо чудно да откриеш, че едното натежава на везните повече от другото.

— Не знам. — Извърнах лице. — Наистина не знам.