Оливър Боудън
Единство (34)

14 юли 1789

Тръгнах по смутните парижки улици. От две седмици в града цари хаос. Брожението не стихва, откакто две хиляди кралски войници пристигнаха да потушат метежите и да сплашат виконт Мирабо и представителите на третото съсловие. После кралят уволни финансовия си министър Жак Некер, когото мнозина смятаха за спасител на френския народ, и избухнаха нови бунтове.

Преди няколко дни щурмуваха затвора „Абайе“, за да освободят стражите, арестувани заради отказа им да стрелят по протестиращите. Говори се, че обикновените войници вече служат на народа, а не на краля. Народното събрание — преименувано на Учредително събрание — изглежда е поело управлението на държавата. Създадоха свой флаг — трикольор — и той се вее навсякъде. Трикольорът е символ на нарастващото влияние на Събранието.

След щурмуването на затвора „Абайе“ парижките улици гъмжат от въоръжени мъже. Тринайсет хиляди подкрепят народната милиция и обикалят из града, търсейки оръжия. Тази сутрин призивът за въоръжаване вече наподобява оглушително кресчендо.

Призори тълпата нахлу в Отел дез’Инвалид и завзе десетки хиляди мускети. Сега обаче търсят барут. Къде има барут ли?

В Бастилията. Натам се бях запътила и аз. Рано сутринта в Париж, заприличал на врящо гърне от накипял гняв и желание за мъст. Неподходящо място за случайни минувачи.

* * *

Озъртах се и крачех бързо. Отначало не забелязах, но после — когато видях морето от блъскащи се тела, прииждащо като мощен прилив — установих, че множеството се дели на две групи. Първата се състоеше от подготвящи се за предстоящото бедствие, решени да защитят себе си, семействата и имуществото си и да избягат, за да не участват в конфликта, или като мен — защото се боят да не попаднат в окото на бурята.

Втората — от хора, предизвикващи буря.

Какво отличаваше групите? Оръжията. Метежниците размахваха вили, брадви и тояги. Ропотът прерастваше в крясък, в боен вик. Къде са мускетите? Къде са пистолетите? Къде е барутът? Париж беше буре с барут.

Почудих се дали е било възможно да го избегнем? Дали ние, тамплиерите, сме били способни да предотвратим заплитането на ужасния гордиев възел. Дали е било по силите ни да удържим страната, преди да надвисне над бездната на немислимата промяна?

— Свобода! — изтръгна се вик от множество гърла и се смеси с цвиленето и мученето на подплашените животни.

Конете пръхтяха, пришпорвани сред гъмжилото по улиците. Пастири се опитваха да отведат в безопасност паникьосани стада. Воня на говежди и конски тор изпълваше въздуха, ала днес в Париж се усещаше по-натрапчиво друг мирис — повеят на бунта. Не, не на бунт, а на революция.

А защо аз бях на улицата, вместо да помагам на прислужниците да преграждат с дъски прозорците на имението на семейство Дьо ла Сер?

Заради Арно. Защото макар да го мразех, не можех да се отнасям с безразличие към грозящата го опасност. Истината е, че не послушах съвета на Дженифър Скот. Не предприех нищо. Какво ли биха си помислили мама, татко и господин Уедърол? Аз, тамплиерът — не, не просто тамплиер, а Велик майстор — знаех, че асасините са на път да открият един от приближените ни, и бездействах. Отдала се бях на мъката си в имението си в Париж като самотна ексцентрична вдовица.

Бунтът, признавам, е отличен подтик за действие и макар чувствата ми към Арно да не бяха променени — не бях спряла внезапно да го мразя, задето не е предал писмото на татко — все пак исках да стигна до него преди тълпата.

Надявах се да ги изпреваря, ала докато бързах към Сент Антоан, разбрах, че не съм в челните редици на множеството, устремило се като прилив в същата посока, а по-скоро съм част от него. Блъсках се с метежници, въоръжени бунтовници и търговци, които размахваха оръжия и знамена, напредвайки към великия символ на кралската тирания — Бастилията.

Ругаех, осъзнала колко съм закъсняла, но продължавах напред с навалицата, заобикаляйки групи хора, за да изпреваря някак глутницата. В далечината съзрях кулите и бойниците на Бастилията и в същия момент тълпата ненадейно забави ход. Надигнаха се викове. На улицата бе спряла каруца, пълна с мускети като настръхнали бодли на таралеж, вероятно „иззети“ от оръжейницата. Мъже и жени ги раздаваха на морето от размахани, протегнати ръце. Настроението бе приповдигнато, дори радостно. Витаеше усещане, че е много лесно.

Запровирах се сред скупчените тела, пренебрегвайки ругатните по мой адрес. От другата страна гъмжилото оредя. Забелязах обаче, че по пътя бутат оръдие. Тласкаха го мъже в униформи или в дрехи с трикольори и за миг се почудих какво става. После обаче проехтя вик:

— Френската гвардия въстана!

Бях чувала, разбира се, истории за войници, обърнали се срещу командирите си; говореше се как набучвали човешки глави на колове.

Недалеч забелязах добре облечен господин. Той също бе чул възгласа. Двамата се спогледахме припряно и аз зърнах страха в очите му. Мислеше също като мен дали е в безопасност. Докъде ще стигнат революционерите? Мнозина аристократи и членове на другите съсловия ги подкрепяха. Мирабо също беше благородник. Ала имаше ли значение това за бунтовниците? Безогледно ли щяха да отмъщават, или не?

Битката за Бастилията започна точно когато се озовах в подстъпите й. Докато наближавах, дочух, че делегация на Събранието е поканена вътре да преговаря с коменданта на затвора — Дьо Лоне. Делегатите обаче закусваха в бастиона вече три часа, а тълпата отвън ставаше все по-неспокойна. Метежник се бе изкатерил по покрива на парфюмериен магазин и се бе добрал до веригите, задържащи подвижния мост. Сряза ги точно в момента, когато свърнах по улицата и застанах срещу Бастилията. Подвижният мост падна с оглушителен трясък.

Всички видяхме как се стоварва върху застанал под него мъж. Човек, улучил неподходящо време и място, размахвал допреди миг мускета си, прикривайки другарите си, които се опитваха да освободят подвижния мост, а в следващия миг — изчезнал сред кървава мъгла и преплетени крайници, щръкнали под ужасен ъгъл изпод гредите.

Тълпата нададе въодушевен възглас. Нещастникът, изгубил живота си, беше без значение в сравнение с победата над моста. В миг множеството се спусна по него и нахлу във вътрешния двор на Бастилията.

* * *

Отговорът не закъсня. От бойниците долетя вик, последван от стрелба и облак дим, издигнал се над крепостната стена.

Хората долу се разбягаха с крясъци, търсейки укритие от куршумите, дрънчащи по плочника. Залпът обаче не уплаши тълпата. Като пръчка, разбунваща гнездо с оси, тя ги разгневи още повече. И им вдъхна решимост.

Имаха, разбира се, и оръдие.

— Огън! — извика някой отблизо, от гърлото на топа изскочиха огнени езици и след миг от стената на Бастилията се разлетяха отломки, раздробени от гюллетата. Въоръжени мъже се придвижваха напред. Мускетите на нападателите стърчаха над главите им като настръхнали ежови бодли.

Милицията бе завзела сградите около нас и от прозорците излитаха кълба дим. Къщата на коменданта гореше. Носеше се задушлива миризма на барут и пушек. От Бастилията долетя нов вик и втори залп. Скрих се зад ниска каменна стена. Ранените наоколо нададоха болезнени стонове.

Междувременно тълпата бе прекосила втория подвижен мост и се опитваше да преодолее защитния ров. Спускаха дъски над него, за да стигнат до вътрешния двор на Бастилията. Не след дълго щяха да успеят.

Отново проехтяха гърмежи и бунтовниците отвърнаха с оръдеен залп. Падаха камъни.

Някъде вътре се намираше Арно. Извадих сабята си и се втурнах след метежниците, преминаващи над защитния ров.

Отгоре стрелбата секна. Мускетите замълчаха. Победата бе извоювана. Зърнах коменданта Дьо Лоне. Бяха го арестували и го водеха към Отел дьо Вил, където се помещаваше градският съвет.

Позволих си да поема дъх с облекчение. Революцията бе овладяла жаждата си за кръв. Нямаше да последва касапница.

Сгреших. Някой изкрещя. Лоне неблагоразумно ритна човек от тълпата. Предизвиканият скочи и заби ножа си в него. Множеството изблъска войниците, опитващи се да опазят Дьо Лоне, и той изчезна сред разярена тълпа. Видях остриета да се вдигат и спускат, кървави фонтани се извиха като дъги, проехтя пронизителен писък, изтръгнал се сякаш от гърлото на ранено животно.

Тълпата нададе възторжен възглас и някой размаха победоносно копие. Върху него се люшкаше главата на Дьо Лоне.

Хората дюдюкаха и крещяха, вдигнали опръскани с кръв глави към трофея си. После прекосиха с него дъските над защитния ров и подвижните мостове, минаха над смазаното тяло на другаря си и наводниха парижките улици, където да разпалят жаждата за кръв и да предизвикат нови зверства.

Разбрах, че краят ни е настъпил. Краят на всички френски благородници. На когото и да симпатизирахме, дори да бяхме застъпници на промяната, дори да намирахме разточителството на Мария-Антоанета за противно и неуместно, дори да подкрепяхме третото съсловие и Събранието, от този момент нататък никой от нас не бе в безопасност. В очите на тълпата всички бяхме съучастници и потисници, а сега властта бе в нейните ръце.

Чух писъци. Линчуваха стражите на Бастилията. После зърнах затворник — хилав старец, когото носеха по стълбите пред килията му. Сетне, обзета от смесени чувства — благодарност, любов и омраза — видях Арно върху високите бойници. Придружаваше го друг по-възрастен мъж. Двамата се втурнаха към далечния край на укреплението.

— Арно! — извиках, но той не ме чу. Грохотът заглуши думите ми.

— Арно! — изкрещях отново и хората около мен ме погледнаха подозрително.

Проследих с безпомощен поглед как първият мъж скача от ръба на крепостната стена.

Полетът наподобяваше салто мортале — асасински скок. Значи това бе Пиер Белек. След кратко колебание Арно го последва. Още един рискован асасински скок.

Арно бе един от тях.

* * *

Обърнах се и побягнах. Бързах да се прибера в имението и да освободя прислужниците. Да ги отпратя, преди да си навлекат неприятности.

Сега тълпата се насочи от Бастилията към Градския съвет. Чух, че посекли председателя на парижката търговска гилдия Жак дьо Флезейе на стълбите пред Отел дьо Вил, отрязали му главата, набучили я на кол и я понесли триумфално по улиците.

Стомахът ми се сви. Горяха магазини и къщи. Чупеха прозорци, хора, натоварени с откраднати вещи, се шмугваха в страничните алеи. Седмици наред Париж гладуваше. В именията и вилите се хранехме добре, разбира се, но простолюдието бе на ръба на оцеляването. Доброволните отряди, предотвратявали доскоро плячкосването, сега бяха безпомощни.

Отдалечих се от „Сент Антоан“ и тълпата пооредя. По пътя се движеха карети и каруци на парижани, бягащи от бедствието. Бяха нахвърлили набързо притежанията си в първото превозно средство, попаднало пред погледа им, и отчаяно се опитваха да напуснат града. Множеството не им обръщаше внимание. Със затаен дъх обаче забелязах огромна карета, теглена от два коня. Щом зърнах кочияша в ливрея, веднага разбрах, че пътниците си търсят неприятности.

Нямаше начин каретата да остане незабелязана. Сякаш луксозното возило не бе достатъчно да разгневи множеството, кочияшът крещеше на хората да разчистят пътя и замахваше към тях с камшика, все едно разгонва досадни мухи, насърчаван от червенобузата си господарка, която надничаше през прозореца, размахвайки дантелена кърпичка.

Арогантността и глупостта им бяха смайващи и дори аз, в чиито жили течеше аристократична кръв, изпитах известно задоволство, че никой не им се подчинява.

След миг обаче хората се обърнаха срещу тях. Наобиколиха каретата и я раздрусаха.

Размислих дали да не се притека на помощ, но знаех, че ще си подпиша смъртната присъда. Видях как смъкват кочияша от достолепното му място и го налагат с юмруци.

Той не го заслужаваше. Никой не заслужава наказание от тълпата, защото то е безогледно, жестоко и кръвожадно. От друга страна, жертвата й не бе направила нищо, за да се защити от злощастната участ. Целият град знаеше, че Бастилията е превзета. Старият режим рухваше постепенно, но тази сутрин го бяха сринали със земята. Да си затваряш очите бе лудост. Или — в този случай — самоубийство.

Кочияшът успя да избяга. Хората се покатериха върху каретата, отваряха сандъците и хвърляха дрехи по улицата, търсейки скъпоценности. Отвориха вратите и измъкнаха навън възмутената жена. Някой я ритна по задника и я просна на паважа. Възнаградиха го с гръмогласен кикот.

От каретата долетя властен вик:

— Как смеете!

Сърцето ми се сви, доловило обичайното аристократично презрение в тона на мъжа. Толкова глупав ли беше? Не осъзнаваше ли, че вече няма право да говори така? Че той и събратята му вече не дърпат юздите?

Чух как разпарят дрехите му, докато го издърпват от каретата. Пришпорена от още няколко ритника, съпругата му тичаше по улицата, надавайки сърцераздирателни крясъци. Почудих се как ли ще се справи сама в неузнаваемия Париж, обърнат с главата надолу. Усъмних се, че ще оцелее до края на деня.

Продължих напред. От къщите от двете страни на пътя излизаха хора, натоварени с плячка. Ехтяха изстрели, звън на счупено стъкло отекваше във въздуха, последвано от победоносните викове на победителите и от отчаяните писъци на победените.

Тичах с извадена сабя, готова да нападна всеки, препречил пътя ми към имението. Сърцето ми бумтеше в ушите. Молех се прислужниците да си тръгнат невредими, преди тълпата да нахлуе в къщата. Мислех единствено за пътническия сандък, където държах писмата на Хайтам Кенуей и огърлицата на Дженифър Скот. И други дреболии, събирани през годините, които бяха безценни за мен.

Пред портата видях иконома Пиер. Стискаше куфара си пред гърдите и се озърташе трескаво.

— Слава богу, мадмоазел — възкликна той, а аз погледнах над рамото му — към двора и стълбището пред входната врата.

Видях морава, осеяна с личните ми вещи. Вратата на имението зееше и виждах опустошението вътре. Бяха плячкосали дома ми.

— Нахълтаха и избягаха за минути — обясни ми задъхано той. — Бяхме преградили прозорците с дъски и бяхме спуснали резетата, но те заловиха градинаря Анри и го заплашиха да го убият, ако не им отвори. Нямахме избор, мадмоазел.

Кимнах, мислейки само за пътническия сандък в спалнята ми. Прииска ми се да се втурна натам, но разбирах, че първо трябва да успокоя иконома.

— Постъпили сте правилно — уверих го. — А твоите вещи?

Той повдигна куфара.

— Всичко е тук.

— Все пак сигурно си се уплашил много. Върви! Моментът не е подходящ да си с аристократи. Отиди във Версай, а аз ще се погрижа да получиш компенсация.

— А вие, мадмоазел? Няма ли да дойдете?

Погледнах към вилата. Кръвта ми се вледени при вида на семейните притежания, разхвърлени като боклук. Познах рокля на мама. Значи се бяха качили на горните етажи и бяха тършували из спалните.

Посочих със сабята си.

— Влизам вътре.

— Не, мадмоазел, не бива — възрази Пиер. — Неколцина бандити още се навъртат там, пияни до козирката. Търсят още плячка.

— Затова отивам вътре. Ще ги спра.

— Но те са въоръжени, мадмоазел.

— Аз също.

— Пияни са и озлобени.

— Е, аз съм ядосана и озлобена. И това е по-добре — погледнах го. — Върви!

* * *

Той не възнамеряваше да остава. Пиер бе добър човек, но предаността му не беше безгранична. Сигурно бе оказал съпротива на грабителите — ала не твърде упорита.

Навярно бе за добро, че не бях в имението, докато са го опустошавали. Щеше да се пролее кръв. Щяха да загинат невинни.

Извадих пистолета си и побутнах предната врата с лакът. Вмъкнах се в преддверието. Навсякъде цареше бъркотия. Обърнати маси. Счупени вази. Нежелани предмети се търкаляха по пода. Наблизо лежеше мъж и хъркаше, унесен в пиянска дрямка. В отсрещния ъгъл седеше втори, отпуснал брадичка върху гърдите си, стиснал празна бутилка вино. Вратата на избата зееше. Вдигнах пистолета и пристъпих предпазливо към нея. Ослушах се, но не чух нищо. Побутнах с крак проснатия по корем мъж и в отговор получих по-звучно похъркване. Определено беше пиян. Опасен — не. Същото важеше за приятеля му в ъгъла.

Като изключим хъркането, на приземния етаж цареше тишина. Застанах до стълбището, отвеждащо към сутерена, и пак се ослушах. Не чух нищо.

Пиер имаше право — несъмнено бяха нахлули и избягали за минути, плячкосвайки избата с виното, килера и сребърните прибори в бюфета. Домът ми бе поредната спирка по пътя им.

Върнах се в преддверието, изкачих се по стълбите и тръгнах право към спалнята си. И в нея цареше хаос както в цялата къща. Бяха намерили пътническия сандък, но явно бяха решили, че не съдържа нищо ценно, и се бяха задоволили да разпилеят вещите по пода. Прибрах сабята в ножницата, а пистолета — в кобура, коленичих и събрах писмата. Подредих ги и ги върнах в сандъка. Слава богу, че огърлицата се намираше на дъното — изобщо не бяха я забелязали. Внимателно разстлах писмата върху другите дрънкулки, приглаждайки измачканите листове. Накрая заключих сандъка. Щях да го отнеса в „Мезон Роял“ веднага след като разтребя и обезопася дома си.

Осъзнах колко съм вцепенена, изправих се на крака и седнах на ръба на леглото да си събера мислите. Представих си как затварям вратите, свивам се в някой ъгъл и оставам там далеч от човешките очи. Сигурно затова отпратих Пиер. Защото плячкосването на дома ми предоставяше още една причина да скърбя, а исках да скърбя сама.

Станах и излязох на стълбищната площадка. Надникнах над парапета и огледах преддверието. Единственият шум долиташе от смутната улица отвън, но денят гаснеше и трябваше да запаля свещи. Първо обаче се налагаше да се освободя от нежеланите гости.

Заспалият до вратата се поразмърда, когато слязох долу.

— Ако си буден, предлагам ти да ти тръгнеш. — Гласът ми отекна шумно, подет от стените. — А ако не си буден, ще те сритам в топките, за да се разсъниш.

Той се опита да вдигне глава и примигна, сякаш да си спомни къде е и как се е озовал тук. Едната му ръка бе извита зад гърба. Той простена и се преобърна да я освободи.

После скочи и затвори вратата.

Просто ей-така. Стана и затвори вратата.

* * *

Секунда-две търсих отговора на въпроса. А въпросът бе — как мъж, проснат пиян до входа на дома ми, е успял да се изправи на крака, без изобщо да залитне, и да затвори с един замах вратата? Как е възможно?

Отговорът бе, че не е пиян. Никога не е бил пиян. А под него имаше пистолет. Той го вдигна почти нехайно и го насочи към мен.

Проклятие!

Извърнах се и видях, че вторият пияница също е изтрезнял като по чудо. Стоеше прав, насочил пистолет към мен. Бях в капан.

— Семейство Каръл от Лондон те поздравяват — каза първият пияница, по-възрастният от двамата и по-широкоплещест, очевидно шефът. Думите му ми помогнаха да осъзная неизбежното — знаехме, че рано или късно Карълови ще ни потърсят сметка. Повтаряхме, че ще ги очакваме, и смятахме, че сме подготвени.

— Какво ви спира тогава? — попитах.

— Наредено ни е да страдаш, преди да умреш — обясни равнодушно и без злоба шефът. — И да разберем къде се намират някой си Фредерик Уедърол и камериерката ти Елен. Решихме да съчетаем изтръгването на истината и мъченията. С един куршум — два заека.

Усмихнах му се.

— Каквато и болка да ми причините, дори най-жестоката на света, няма да издам къде са господин Уедърол и Елен.

Зад мен другарят му възкликна:

— Ооо!

Все едно се диви на миловидно кученце, което си играе с топка.

Шефът му наклони глава.

— Присмива ти се, защото всички казват така. Всички, които сме подлагали на изтезания. Пуснем ли гладните плъхове, започват да се съмняват в правотата си.

Озърнах се театрално, обърнах се отново към него и му се усмихнах.

— Не виждам гладни плъхове.

— Защото още не сме започнали. Замислили сме дълга процедура. По изрично настояване на госпожа Каръл.

— Още ми е ядосана заради Мей, нали?

— Да, спомена да ти напомним за нея. Тя й е дъщеря, доколкото разбрах.

— Беше.

— И ти я уби?

— Да.

— Заслужила си го е, а?

— Да. Канеше се да ме убие.

— Самозащита значи?

— И така може да се каже. Това променя ли плановете ви?

Той се ухили. Пистолетът в ръката му не трепна.

— Не. Разбирам, че не си лесна и трябва да те наблюдавам зорко. Да започнем със сабята и пистолета. Пусни ги на пода, ако обичаш.

Послушах го.

— Сега отстъпи настрани. Обърни се към парапета и сложи ръце върху главата си. Докато господин Хук те проверява за скрити оръжия, аз ще те държа на прицел. Помни, че с господин Хук знаем какви умения притежаваш, госпожице Дьо ла Сер. Не бихме допуснали грешката да те подценим, защото си млада и си жена. Прав ли съм, господин Хук?

— Да, господин Харви.

— Добре е, че ме предупредихте — кимнах и погледнах към господин Хук. После пристъпих към парапета и вдигнах ръце върху главата си.

В преддверието бе сумрачно и макар двамата общителни убийци несъмнено да го бяха взели под внимание, все пак приглушената светлина ме облагодетелстваше.

Имах и друго предимство — нямах какво да губя.

Хук приближи. Премести оръжията в средата на коридора, върна се и спря на няколко крачки от мен.

— Свали си жакета — нареди ми.

— Моля?

— Чу го — обади се господин Харви. — Свали си жакета.

— Ще трябва да махна ръцете си от главата.

— Просто свали жакета.

Разкопчах го и го пуснах на пода.

В стаята цареше гробна тишина. Господин Хук ме огледа.

— Разкопчай си ризата — каза господин Харви.

— Какво смятате да…

— Разкопчай ризата и я запретни нагоре, за да видим колана.

Подчиних се.

— Сега се събуй.

Наведох се и се почудих дали да не използвам обувката като оръжие. Не. Нападнех ли Хук, Харви щеше да ме застреля. Трябваше да измисля друга тактика.

Събух се и останах по чорапи, повдигнала ризата си за оглед.

— Добре. Обърни се — каза Харви. — Вдигни си ръцете. Не забравяй, че те държа на прицел.

Застанах отново с лице към парапета. Хук коленичи до мен и плъзна длани от стъпалата до бричовете ми. Пръстите му се помаяха върху бедрата ми.

— Хук… — обади се предупредително Харви.

— Не бива да пропускам нищо — оправда се Хук. По гласа му разбрах, че се е обърнал към Харви. Реших да се възползвам от възможността. Малък шанс, но все пак шанс.

Скочих, сграбчила парапета, и със същото движение стиснах врата на Хук между бедрата си. Опитах се да го прекърша, но да счупиш човешки врат с крака не влизаше в уроците ми с господин Уедърол. Нямах сила да усуча врата на Хук. Постигнах обаче основната си цел — Хук да застане между мен и пистолета. Лицето му почервеня, ръцете му стискаха бедрата ми, ала аз не отпуснах хватката с надеждата да го приклещя достатъчно, за да изгуби съзнание.

Не ми провървя. Той се гърчеше и дърпаше, а аз се бях вкопчила в парапета. Усетих как тялото ми се разтяга, а гредата започва да поддава. Харви изруга, прибра пистолета и извади сабята си.

Извиках, стиснах още по-силно бедра и същевременно се оттласнах нагоре. Парапетът се счупи и остана в ръцете ми. Отскочих нагоре и яхнах господин Хук като момиченце върху раменете на баща си. Погледнах отвисоко към смаяния Харви, замахнах с гредата и я забих в лицето му.

Не разбрах със сигурност каква част от дървото улучи целта, а и не исках да зная.

Целех се в окото и макар дъската да бе твърде дебела да прониже очната ябълка, тя все пак свърши работа. Допреди миг Харви вървеше към нас с вдигната сабя, а в следващия окото му се напълни с трески. Олюля се назад, закрил лице с длани и запълвайки последните секунди от живота си с крясъци, бълващи кървава пяна.

Извих бедра и двамата с Хук се строполихме на пода. Приземихме се тежко, но аз се отдръпнах бързо от него и се пресегнах към оръжията си. Пистолетът ми бе зареден и готов за стрелба. Както и пистолетът на Хук междувпрочем. Молех се да грабна своя, преди той да се опомни.

Стигнах до пистолета, претърколих се по гръб и го насочих с две ръце към него точно когато той направи същото. За частица от секундата се държахме на мушка. После вратата се отвори.

— Елиз — подвикна някой и Хук трепна.

Стрелях. За миг ми се стори, че съм пропуснала. После обаче от устата на Хук рукна кръв, главата му се отметна назад и осъзнах, че съм го улучила.

* * *

— Пристигнах навреме — отбеляза Ръдок по-късно, след като изнесохме телата на Хук и на Харви през задния двор и ги оставихме на улицата сред счупени щайги, варели и преобърнати каруци. Прибрахме се отново в къщата, намерихме бутилка вино в килера, запалихме свещи и седнахме в кабинета на иконома, откъдето да наблюдаваме задните стълби, в случай че някой се върне.

Напълних две чаши и побутнах едната към него. Той, разбира се, изглеждаше в далеч по-добро състояние, отколкото при предишната ни среща. Е, тогава на врата му имаше примка, но дори да вземем предвид това злощастно обстоятелство, промяната бе съществена. Изглеждаше по-самоуверен и спокоен. За пръв път след седемдесет и пета успях да си представя Ръдок като асасин.

— Какво искаха двамата ти приятели? — поинтересува се той.

— Да отмъстят от името на трето лице.

— Разбирам. Притеснила си някого, а?

— Очевидно.

— Ясно. Май не се свениш да притесняваш хората? Както казах, провървя ти, че дойдох навреме.

— Не се ласкай. Бях предвидила всичко. — Отпих от виното.

— Е, радвам се тогава. На мен обаче ситуацията ми се стори патова — уточни Ръдок. — Появата ми изглежда изненада противника ти и ти даде предимство.

— Не се възгордявай, Ръдок.

Истината е, че бях смаяна от посещението му. Независимо дали заплахата ми бе подействала, или той бе по-почтен човек, отколкото предполагах, фактът е, че бе дошъл. И не само това — носеше „новина“, както се изрази.

— Откри ли нещо?

— Да.

— Кой те е наел да убиеш мен и мама?

Той повдигна объркано вежди.

— Наеха ме да убия само майка ти. Не и теб.

Внезапно се почувствах като в сън. Седнала в разграбената семейна вила, пиех вино с мъж, признал открито, че се е опитал да убие мама. С човек, който би ме оставил сама, разплакана над тялото й, ако планът му се бе осъществил.

Налях още вино, решила да не мисля, а да пия, защото замислех ли се, щях да се учудя как съм станала толкова безчувствена, че да седя на масата с този мъж, да си представям Арно и да не изпитвам нищо, да измамя смъртта и да не изпитам нищо.

Ръдок продължи:

— Не знам точно кой ме нае, но знам с кого е свързан.

— И той е?

— Чувала ли си за Краля на просяците?

— Не. С него ли е свързан човекът, който те нае?

— Доколкото разбрах, Краля на просяците е искал да убие майка ти.

Отново ме обзе усещане за нереалност. Мъжът, нает да извърши убийството, ми помагаше да открия поръчителя.

— Въпросът е защо. — Отпих голяма глътка.

— По-бавно. — Той ме докосна по ръката. Застинах, вдигнала чашата пред устните си, и се втренчих гневно в дланта му, докато не я отдръпна.

— Не ме докосвай! Никога — озъбих се.

— Съжалявам. — Сведе очи. — Не исках да те обидя. Просто… ми се стори, че пиеш твърде бързо.

— Не си ли чувал слуховете? — попитах иронично. — Говорят, че съм пристрастена към виното. И си знам мярката, благодаря.

— Искам само да помогна, мадмоазел — каза той. — Това е най-малкото, с което мога да се отплатя. Спасявайки ми живота, ти промени светогледа ми. Сега се опитвам да заживея почтено.

— Радвам се за теб. Но ако предполагах, че спасявайки те, си навличам лекции за виното, щях да си спестя усилията.

Той кимна.

— Съжалявам.

Отпих още една глътка, за да го подразня.

— Кажи ми сега какво знаеш за Краля на просяците.

— Че трудно се открива. В миналото асасините са се опитвали да го убият.

Повдигнах вежди.

— Работил си за заклет враг на асасините? Не изгаряш от желание, предполагам, да разгласяваш този факт?

— Да — кимна неловко той. — Бяха тежки времена. Бях отчаян, мадмоазел.

Махнах с ръка.

— Значи асасините са се опитали да го убият? Защо?

— Той е жесток човек. Принуждава просяците в града да му плащат лепта. Прецени ли, че е недостатъчна, кара мъж на име Латуш да ампутира крайниците им, защото добрите парижани са по-щедри към сакатите.

Преборих се с обзелото ме отвращение и отбелязах:

— Това е основателна причина и асасините, и тамплиерите да пожелаят смъртта му, нали? Едва ли е нечий приятел — свих устни. — Или твърдиш, че само добродушните асасини са се опитали да го накажат, докато злите тамплиери са си затваряли очите?

— Не съм в положение да раздавам морални присъди, мадмоазел — отвърна той със заучена тъга в гласа. — Факт е обаче, че ако тамплиерите си затварят очите, значи той е един от тях.

— Глупости! Нямаме нищо общо с противен човек като него. Татко не би позволил да го приемат в Ордена.

Ръдок сви рамене и разпери ръце.

— Ужасно съжалявам, ако думите ми ви шокират, мадмоазел. Не го приемайте като удар срещу целия ви Орден, а по-скоро като простъпка на известни подривни елементи в него.

„Подривни елементи — помислих си, — които заговорничат срещу мама. — Може би същите хора са убили татко? Ако е така, значи аз съм следващата.“

— Искаш да се върнеш в Ордена на асасините, нали? — попитах, наливайки си още вино.

Той кимна.

Усмихнах се широко.

— Е, прощавай за нетактичността, но ако се надяваш да се върнеш отново при събратята си, погрижи се първо за миризмата.

— Каква миризма.

— Твоята миризма, Ръдок. Вониш! Вонеше в Лондон, вонеше в Руан и вониш сега. Една баня няма да ти се отрази зле. И малко одеколон може би? Не се обиждай. Редно е да преглътнеш грубостта ми, след като се опита да ме убиеш!

— Не съм обиден, мадмоазел — усмихна се той. — Оценявам откровеността ви.

— Недоумявам обаче защо искаш да се върнеш в Ордена на асасините?

— Какво искате да кажете, мадмоазел?

Приведох се напред, изгледах го с присвити очи и разклатих чашата.

— Искам да кажа, че на твое място бих го обмислила грижливо.

— Но защо?

Махнах небрежно с ръка.

— Сега си свободен. От всичко… — Махнах отново с ръка. — От всичко това. Асасини, тамплиери. Пфу! Имат догми колкото за десет хиляди църкви и два пъти повече фанатизъм. Векове наред воюват помежду си и защо? Човечеството върви напред, независимо от споровете им. Виж Франция. Татко и съветниците му години наред спореха коя е „най-добрата“ посока за страната и в крайна сметка революцията избухна и без празнословията им. Ха! Къде беше Мирабо, когато щурмуваха Бастилията? Гласуваше на тенискорта? Асасините и тамплиерите са като два кърлежа, борещи се за котката — безсмислено и безплодно занятие.

— Но, мадмоазел, какъвто и да е крайният резултат, длъжни сме да вярваме в способността си да предизвикваме положителни промени.

— Само ако сме заблудени, Ръдок — поклатих глава. — Само ако се самозалъгваме.

* * *

Отпратих Ръдок и реших да се подготвя за неканени гости. Които и да са те — метежни грабители, наемници на Карълови, предател от моя Орден. Щях да ги посрещна както подобава.

За щастие в къщата имаше достатъчно вино да се подкрепя за очакването.