Оливър Боудън
Единство (32)

4 юли 1789

Господин Уедърол не можеше да върви дълго — кракът го заболяваше. А и лесничейската хижа се намираше далеч от училището, където не допускаха ученичките и мястото не бе добре поддържано — труден терен за човек с патерици.

Той обаче обичаше да се разхождаме, когато го посещавах. Само двамата. Питах се дали защото често виждахме сърни сред дърветата, или защото почивахме върху стар дънер на слънчева поляна, който ни напомняше годините, когато ме обучаваше да се бия със сабя.

Тази сутрин тръгнахме натам и господин Уедърол седна с въздишка, доволен, че освобождава здравия си крак от тежестта. Обзе ме, разбира се, горчива носталгия за някогашния ми живот, когато уроците по сабя с него и игрите с Арно изпълваха дните ми. Когато мама беше жива.

Липсваха ми. И мама, и татко ми липсваха много.

— Арно е трябвало да го донесе, нали? Писмото? — попита ме господин Уедърол след малко.

— Не, трябвало е да го даде на татко. Оливие го е видял да носи писмо.

— Явно не го е направил. Как се чувстваш?

— Предадена — отроних.

— Мислиш ли, че писмото би спасило баща ти?

— Възможно е.

— Затова ли си затваряш очите, че любимият ти е в Бастилията?

Не отговорих. Какво да кажа? Господин Уедърол подложи лице под слънчевата светлина, процеждаща се през короните на дърветата. Лъчите затанцуваха по бакенбардите и клепачите му, а устните му се разтегнаха в блажена усмивка. После ми кимна благодарно, че съм му позволила да се наслади мълчаливо на мига, и протегна ръка.

— Покажи ми пак писмото.

Бръкнах под туниката си и му подадох писмото.

— Кой е Л. според теб?

Господин Уедърол ми върна писмото и повдигна вежди.

— Единственият Л., за когото се сещам, е нашият приятел мосю Шретиан Лафрениер.

— Но той е Врана.

— Това не потвърждава ли теорията, че Враните са заговорничели срещу майка ти и баща ти?

Замислих се.

— Възможно е да означава, че някои от тях са заговорничели срещу мама и татко.

Той се засмя и се почеса по брадата.

— Правилно. „Човек“, както пише в писмото. Доколкото знаем обаче, засега никой не се е опитал да узурпира поста на Великия майстор.

— Да — кимнах.

— Е, това е факт, Елиз, сега ти си Велик майстор.

— Те го знаят.

— Нима? Шегуваш ли се? Колко събрания си свикала със съветниците си?

— Позволено ми е да скърбя — изгледах го с присвити очи.

— Разбира се. Ала минаха два месеца, Елиз. От два месеца пренебрегваш делата на Ордена. Напълно. Тамплиерите знаят, че си Велик майстор на думи, но ти не предприемаш нищо да ги увериш, че Орденът е в сигурни ръце. Ако друг рицар реши да заеме мястото ти и да се обяви за Велик майстор, няма да срещне особена съпротива, нали? Да скърбиш за баща си е едно, да уважиш паметта му — друго. Ти си последната потомка на семейство Дьо ла Сер. Първата жена — Велик майстор на Франция. Трябва да излезеш на светло и да докажеш, че заслужаваш да носиш титлата, а не да тънеш в униние, скрита в имението си.

— Убиха татко! Какъв пример ще дам, ако не отмъстя?

Той се засмя дрезгаво.

— Е, поправи ме, ако греша, но ти не правиш нищо в момента, нали? Най-добрата стратегия е да поемеш ордена и да го поведеш през трудните времена, които ни предстоят. Друга добра стратегия — показваш духа на Дьо ла Сер и обявяваш на всеослушание, че търсиш убиеца на баща си, а навярно и помощ, за да откриеш въпросния „човек“. Най-лоша стратегия — бездействаш и тъгуваш за покойните си родители.

Кимнах.

— Какво да направя?

— Първо се свържи с Лафрениер. Не споменавай писмото, но му съобщи, че си решена да поведеш Ордена. Ако е предан на семейството, той ще ти протегне ръка и ще разкрие картите си. Второ, ще ти намеря лейтенант. Някой, на когото да имаш доверие. Трето, отиди да посетиш Арно. Не забравяй, че той не е убил баща ти.