Оливър Боудън
Единство (31)

1 юли 1789

Франция сякаш се разпада пред очите ми. Прехваленото Събрание на съсловията проходи по най-ужасния начин, поведено от кралския лек срещу безсъние, дегизиран като реч. Шарадата, разбира се, бързо се превърна в размяна на хули и безплодно вътрешно боричкане.

Защо? Защото още преди събранието представителите на третото съсловие бяха разгневени — че са най-бедните, облагат ги с най-много данъци и макар да са мнозинство, имат по-малко гласове от духовниците и аристократите.

След събранието се разгневиха още повече, че кралят не е взел под внимание нито един от наболелите въпроси. Бяха решени да не стоят със скръстени ръце. Всички в страната — освен глупците и онези, които упорито и преднамерено се преструваха на слепи — знаеха, че нещо ще се случи.

На мен обаче ми беше все едно.

На седемнайсети юни третото съсловие гласува да се нарече Националното събрание — Събрание на „народа“. Макар и с подкрепата на неколцина от другите съсловия, обикновените хора най-сетне бяха проговорили.

На мен обаче ми беше безразлично.

Кралят се опита да ги спре, блокирайки достъпа до залата за събрания. Все едно да затвориш вратата на конюшня, след като конят е избягал. Представителите на третото съсловие преместиха заседанията си на закрит корт за тенис и на двайсети юни Народното събрание положи клетва. Нарекоха я „клетвата на тенискорта“ — звучи комично, но всъщност не е.

Защото те възнамеряваха да съставят нова конституция на Франция.

И да сложат край на монархията.

На мен обаче ми беше все едно.

Седмица по-късно нервите на краля вече бяха изопнати до скъсване. От Париж и другите големи градове прииждаха послания за подкрепа. В Париж и Версай започнаха да се стичат войници. Напрежение нагнетяваше атмосферата.

На мен обаче ми беше безразлично.

Би трябвало да обръщам внимание, разбира се. Да проявя сила и да загърбя личното си страдание. Ала не успявам.

Не успявам, защото татко е мъртъв и скръбта се върна в живота ми като черна буца, обсебила ме отвътре, която се буди с мен сутрин, следва ме неотлъчно през деня, а нощем не ми дава покой, пропъждайки съня, подхранвайки разкаянието и съжаленията ми.

Години наред го бях разочаровала. Отнеха ми възможността да бъда дъщерята, каквато заслужава да има.

Съзнавам, че домовете ни във Версай и Париж са оставени на произвола на съдбата и състоянието им е огледален образ на душевните ми терзания. Отседнала съм в Париж, но писмата от Оливие — главния ни иконом във Версай — пристигат два пъти седмично, все по-загрижени и настоятелни. Уведомява ме как камериерките и прислужниците напускат, но на мен ми е все едно.

В парижкото имение не позволявам на персонала да посещава покоите ми, а нощем обикалям долните етажи, защото не искам да виждам жива душа. Оставят ми подносите с храна и писма пред вратата и понякога чувам как камериерките си шушукат и си представям как ме обсъждат. Все ми е едно.

Получавам писма и от господин Уедърол. Пита ме дали съм посетила Арно в Бастилията, където е задържан като заподозрян за убийството на баща ми. Интересува се дали предприемам стъпки да докажа, че е невинен.

Отговорът е „не“. Ето защо скоро след като убиха татко, се върнах в имението във Версай, влязох в кабинета му и открих писмо, пъхнато под вратата. Писмо, адресирано до него, което гласеше:

„Велики майсторе Дьо ла Сер,

Агентите ми докладваха, че човек от Ордена ни крои заговор срещу Вас. Умолявам Ви да бъдете нащрек по време на церемонията тази вечер. Не се доверявайте никому. Дори на онези, които се наричат ваши приятели.

Нека Бащата на разума Ви води.

А.“

Написах писмо на Арно. Обвиних го, че е виновен за смъртта на татко. Казах му, че повече не искам да го виждам. Не изпратих писмото.

Чувствата ми обаче се промениха — на мястото на някогашния приятел от детството и на младежа, в когото по-късно се влюбих, се появи натрапник, жалък сирак, откраднал обичта на татко и помогнал да го убият.

Арно е в Бастилията. Добре. Надявам се да изгние там.