Оливър Боудън
Единство (30)

5 май 1789

В закрития двор на Отел де Меню Плезир във Версай кралят приветства хиляда шестстотин и четиринайсетте члена на Съсловното събрание. За пръв път представителите на трите съсловия — духовенството, аристокрацията и простолюдието — се срещаха официално. Просторната сводеста зала бе препълнена с французи, надяващи се кралят да каже нещо — каквото и да е — което да измъкне държавата му от блатото, където е затънала. Нещо, което да посочи правилен път напред.

По време на речта седях до татко и двамата таяхме искрени надежди, преди кралят да заговори — чувство, изпарило се още щом многоуважаваният ни владетел започна да мънка монотонно, без да произнесе нито дума, разсейваща тревогите на потъпканото трето съсловие.

Близо до нас седяха Враните — господата Лафрениер, Льо Пелетие и Сивер и мадам Льовеск — с мрачни лица, подхождащи на черните им дрехи. Преди да заема мястото си, им кимнах любезно, прикривайки истинските си чувства зад фалшива усмивка. В отговор те също ми кимнаха с фалшиви усмивки и докато сядах, усещах втренчените им погледи, впити изпитателно в мен.

Престорих се, че оглеждам нещо в краката си и крадешком се взрях в тях изпод спуснатите си къдрици. Мадам Льовеск прошепна нещо на Сивер и той й кимна одобрително.

Когато отегчителната реч приключи, представителите на трите съсловия започнаха да си разменят обиди на висок глас. С татко излязохме от Отел де Меню Плезир, освободихме каретата и тръгнахме пеша по Авеню дьо Пари, а после по алеята към моравите зад имението ни.

Докато вървяхме, той ме попита как е минала последната ми година в „Мезон Роял“, но аз насочих разговора към по-безопасни води, неизискващи да съчинявам купища лъжи. Отдадохме се на спомени от времето, когато мама бе жива и Арно дойде да живее при нас. После, след като човешкото гъмжило остана зад нас и от едната ни страна се ширнаха моравите, а от другата се извисяваше дворецът, татко повдигна темата за пропуска ми да спечеля Арно за тамплиерската кауза.

— Да му вменя идеите ни, искаш да кажеш — уточних.

Татко въздъхна. Носеше любимата си черна шапка от боброва кожа. Сега я свали, почеса се по перуката отдолу, която го дразнеше, прокара длан по челото си и я огледа, сякаш очаква да е овлажняла от пот.

— Необходимо ли е да ти напомням, Елиз, че е възможно асасините да стигнат първи до него? Забравяш, че познавам отлично способностите на Арно. Той притежава… дарба. Въпрос на време е асасините също да я надушат.

— Татко, ако въведа Арно в Ордена…

Той се засмя горчиво.

— Е, моментът отдавна е назрял…

— Твърдиш, че притежава дарба — продължих. — Ами ако успее някак да обедини двата ордена? Ако е единственият, способен да го постигне?

— Писмата ти — кимна замислено татко. — Говореше за това в писмата си.

— Размишляваш дълго по въпроса.

— Разбирам. Възгледите ти се отличават с известен младежки идеализъм, но и със… зрялост.

За която благодарих мълком (а и се извиних) на Хайтам Кенуей.

— Навярно ще те заинтригува фактът, че си уговорих среща с Великия майстор на асасините виконт Мирабо — продължи татко.

— Наистина ли?

Той вдигна показалец пред устните си.

— Да, наистина.

— Защото искаш двата ордена да започнат преговори? — попитах шепнешком.

— Защото мисля, че е възможно да намерим допирна точка по въпроса за бъдещето на страната ни.

Навярно, драги читателю, се чудиш дали прегърнах идеята за обединението на асасини и тамплиери, защото аз съм тамплиер, а Арно — асасин?

Отговорът е „не“. Мечтаех за по-добро бъдеще за всички ни. Ако това обаче означаваше, че с Арно ще бъдем заедно — без преструвки и лъжи помежду ни — не бих възразила. Ала единствено като приятен страничен ефект. Честна дума.

* * *

По-късно в двореца се състоя церемония — инициацията ми в Ордена. Татко носеше ритуалните одежди на Велик майстор — дълга хермелинова мантия, копринен шарф, изрядно закопчан жакет и обувки с излъскани до блясък катарами.

Подаде ми символичната тамплиерска игла за ревер и аз се взрях в усмихнатите му очи. Изглеждаше толкова красив, толкова горд.

Нямах представа, че за последен път го виждам жив.

По време на ритуала бяхме загърбили разногласията. Вместо умора по лицето му се четеше гордост. Присъстваха и други, разбира се. Противните Врани и още рицари от ордена, които се усмихваха пресилено и ме обсипваха с неискрени поздравления. Церемонията обаче принадлежеше на семейство Дьо ла Сер. Усещах как духът на мама бди над мен, когато най-сетне ме посвещават в рицарски ранг, и се зарекох ревниво да пазя честта на името ни.

* * *

По-късно започна празненството, организирано в чест на официалното ми постъпване в Ордена. Влязох в залата с чувството, че съм променена. Да, гостенките вероятно мислеха, че не ги чувам как ме одумват, скрити зад ветрилата, как злословят, че съм се отдавала на пиянство и хазарт. Шепнеха колко им е жал за татко. Подиграваха се на облеклото ми.

Думите им обаче не ме засягаха. Мама мразеше тези дворцови жени и ме възпита да не обръщам внимание на сплетните им. Уроците й ми помагаха сега. Бях неуязвима.

После го видях. Видях Арно.

* * *

Поведох го във весел танц, разбира се, в името на добрите стари времена, а и за да прикрия вълнението от първата ни среща след дългата раздяла.

Аха. Оказа се, че не е официално поканен на празненството. Или пък — верен на себе си — си бе създал враг. Доколкото го познавах, вероятно по малко и от двете. Всъщност, когато се спуснах бързо по коридорите, повдигнала поли и отбягвайки гостите, а той ме следваше, двамата наподобявахме малобройно шествие.

Не е редно, естествено, новопосветената дъщеря на Великия майстор да участва и дори да окуражава подобно поведение. (Виждаш ли, господин Уедърол? Виждаш ли, татко? Съзрявам. Пораствам.) Затова реших да прекратя гонитбата и се шмугнах в празна стая. Издебнах Арно да се появи, дръпнах го вътре и най-сетне се озовахме лице в лице.

— Доста вълнение предизвика — констатирах, изпивайки го с поглед.

— Какво да ти кажа… Винаги си ми оказвала лошо влияние — подсмихна се той.

— А ти на мен — още по-лошо — отвърнах.

После се целунахме. Не знам как точно се случи. В първия момент бяхме приятели, срещнали се след раздяла, в следващия — влюбени, закопнели един за друг.

Целувката бе дълга и страстна. Най-сетне отлепих устни от неговите и известно време се гледахме мълчаливо.

— С костюм на татко ли си облечен? — наруших тишината.

— С рокля ли си облечена? — подкачи ме той и си спечели игриво шляпване по бузата.

— Не започвай! Чувствам се като мумия.

— Сигурно си се издокарала така за доста специален случай — усмихна се Арно.

— Не точно. По-скоро за много досадна церемония.

Той се ухили. О, добрият стар Арно. Някогашната радост се върна в живота ми. Сякаш досега е валяло непрестанно и ненадейно е изгряло слънце; все едно се връщам у дома след дълъг път и най-сетне зървам портата в далечната. Прегърнахме се и се целунахме отново.

— Е, когато не ме каниш на празненствата си, всички страдат — пошегува се той.

— Настоях, но татко ме разубеди.

— Баща ти?

От другата страна на вратата долиташе приглушена музика. Чухме смеха на гостите, които сновяха напред-назад по коридора, и тежки, забързани стъпки — стражите продължаваха да издирват Арно. После внезапно някой разтърси вратата и груб глас извика:

— Кой е там?

С Арно се спогледахме — отново деца, заловени да крадат ябълки или пай от кухнята. Де да можех да запазя завинаги този момент!

Нещо ми казва, че никога вече няма да изпитам такова щастие.

* * *

Избутах Арно през прозореца, грабнах чаша и отворих рязко вратата, преструвайки се на пийнала.

— Олеле… Това май не е билярдната зала, а? — изчуруликах.

Войниците пристъпиха неловко от крак на крак. И как не! Все пак празненството се провеждаше в моя чест.

— Преследваме натрапник, мадмоазел Дьо ла Сер. Да сте виждали неканен гост?

Изгледах замаяно мъжа.

— Неканен тост ли? Никой не е вдигал тост…

Мъжете се спогледаха колебливо.

— Не тост, а гост. Неканен гост. Подозрителен човек — уточни единият.

И двамата изглеждаха напрегнати. Подушили, че плячката им е наблизо, нервничеха, че ги бавя.

— О, да. Мадам Дьо Полиняк! — прошепнах. — В косата й има птица. Мисля, че я е откраднала от Кралската менажерия.

Неспособен повече да сдържа раздразнението си, вторият страж пристъпи напред.

— Направете ни път, мадмоазел. Искаме да огледаме стаята.

Олюлях се, уж замаяна от алкохола, и се усмихнах малко предизвикателно (надявам се).

— Ще намерите само мен — показах му най-лъчезарната си усмивка, да не споменаваме деколтето. — Цял час търся билярдната зала.

Очите на стража зашариха по прелестите ми.

— Ще ви покажем билярдната зала, мадмоазел, и ще заключим вратата, за да предотвратим евентуални недоразумения.

Стражите ме поведоха по коридора, а аз се помолих мислено за две неща — първо, Арно да е успял да се измъкне в двора и второ, нещо да отвлече вниманието на войниците, за да не се налага да ходим чак до билярдната зала.

Има поговорка: „Внимавай какво си пожелаваш, защото може да го получиш“.

Получих желаното. Някой извика:

— Божичко, той уби господин Дьо ла Сер.

И целият ми свят се промени.