Оливър Боудън
Единство (3)

10 април

Тя преживя нощта.

Седнах до леглото й и заговорих, уловила дланта й. Известно време се заблуждавах, че аз я успокоявам — докато извърна глава и ме погледна с помътените си, но проникващи до дълбините на душата ми очи, и ми стана ясно, че е точно обратното.

Вчера поглеждах през прозореца, виждах как Арно играе в двора долу и му завиждах, че не усеща страданието на няколко крачки от него. Той знае, че мама е болна, разбира се, но туберкулозата и смъртта пред безпомощния поглед на лекаря са често явление дори тук, във Версай. А и Арно не е Дьо ла Сер. Момчето ни е повереник и не споделя нито най-дълбоките ни, мрачни тайни, нито скръбта ни. Няма представа колко различно е било преди. За Арно мама е непозната жена, обгрижвана на горния етаж на имението. Той я свързва единствено с болестта й.

Двамата с татко, от друга страна, споделяме душевните си терзания с мимолетни погледи. Стараем се да запазим хладнокръвие и да не се поддаваме на мъката, смекчена донякъде от двете години, изтекли, откакто беше поставена тежката диагноза. Скръбта ни е поредната тайна, скрита от повереника ни.

* * *

Наближаваме момента на „проглеждането“. Сетя ли се за първия случай, когато наистина започнах да се питам с какво всъщност се отличават родителите ми от другите хора, той изниква в ума ми като улична табела, сочеща отредената ми съдба.

Бях в католическото училище. Постъпих там на пет години и спомените ми не са толкова ясни. По-скоро наподобяват картини — дълги редици легла, заскрежен прозорец, през който виждам върховете на дърветата над пелени от мъгла. И — игуменката.

Прегърбена и с кисело изражение, тя беше известна с жестокостта си. Обикаляше коридорите с пръчка върху дланите, сякаш я поднася на банкет. В кабинета я оставяше върху писалището. Наричахме наказанията „твой ред“ и моят ред не закъсня, защото тя ненавиждаше невинните ми лудории, мразеше шегите ми и наричаше смеха ми „самодоволна усмивка“. Пръчката, казваше тя, ще изтрие самодоволната усмивка от лицето ми.

Игуменката имаше право. Пръчката изтриваше усмивката ми. За известно време.

После мама и татко дойдоха да разговарят с нея — не знам по какъв въпрос — и по тяхна молба ме извикаха в кабинета й. Щом влязох, те се обърнаха да ме поздравят, а игуменката, седнала зад писалището, ме посрещна с обичайното неприкрито презрение и едва сдържайки упреците за множеството ми недостатъци.

Ако бе дошла само мама, нямаше да се стърпя и щях да изтичам при нея с надеждата да се скрия в диплите на роклята й и да потъна в друг свят, далеч от това ужасно място. Ала тук бяха и двамата, а татко бе моят крал. Той диктуваше правилата за поведение в дома ни и по негово настояване ме изпратиха в католическото училище. Ето защо прекрачих прага, направих реверанс и зачаках да ме заговорят.

Мама сграбчи ръката ми. Нямам представа как бе забелязала белезите от пръчката на дланта ми.

— Какво е това? — Тя погледна към игуменката, вдигнала ръката ми.

Не бях виждала игуменката да губи самообладание. Сега обаче тя пребледня. В миг любезността на мама се изпари и се превърна в гняв. Всички го усетихме. Най-вече игуменката.

— Както споменах, Елиз е своенравна и непокорна — заекна тя.

— И я биете с пръчка? — Мама се ядоса още повече.

— Как другояче да въдворявам ред? — изопна рамене другата жена.

Мама грабна пръчката.

— Положението ви изисква да умеете да въдворявате ред. Мислите, че така изглеждате по-силна? — Тя шибна писалището с пръчката. Игуменката трепна и преглътна. Очите й се стрелнаха към татко, който наблюдаваше сцената със странно, неразгадаемо изражение, сякаш е страничен наблюдател, чиято намеса е излишна. — Е, грешите! Изглеждате по-слаба! — добави мама.

Изправи се, изпепелявайки с поглед игуменката, и пак удари по писалището с пръчката. После ме улови за ръката.

— Хайде, Елиз.

Тръгнахме си и оттогава започнаха да ме обучават частни учители.

Щом влязохме в каретата и поехме мълчаливо към къщи, ме осени прозрение. Взирах се в мама и татко, настръхнали от неизказаните думи, и разбрах, че дамите не се държат както мама. Не и обикновените дами.

Още един пътепоказател. Случи се след около година. Празнувахме рождения ден на разглезената дъщеря на съседите. Другите момичета на моята възраст играеха с кукли и по-точно им бяха устроили следобеден чай. Нямаше истински чай и сладкиши, само момиченца, преструващи се, че хранят куклите. Още тогава това ми изглеждаше глупаво.

Недалеч момчетата играеха с оловни войници и аз отидох при тях, без да долавям как млъкват стъписани.

Бавачката ми Рут ме дръпна настрани.

— Ще си играеш с куклите, Елиз — каза тя строго, но нервно, свела очи, за да не среща неодобрителните погледи на другите бавачки.

Послушах я. Седнах си на мястото и се престорих на заинтригувана от несъществуващия чай и невидимите сладкиши. След неловкото прекъсване на моравата се възцари естественият ред — момчетата продължиха да играят с войници, момичетата с кукли, бавачките да ни надзирават, а недалеч отново се надигна брътвежът на майките от висшето общество, насядали по столове от ковано желязо.

Погледнах жените с очите на мама. Видях пътя си от момиче върху тревата до клюкарстваща дама и с абсолютна сигурност осъзнах, че не искам да приличам на тях. Не желаех да бъда като тези майки. Исках да съм като моята майка, която беше седнала сама край езерцето.

* * *

Получих бележка от господин Уедърол. На родния си английски обясняваше, че иска да види мама и ме моли да го чакам в полунощ в библиотеката, за да го заведа в покоите й. Настояваше да не казвам на татко.

Още една тайна, която съм длъжна да пазя. Понякога се чувствам като парижките клетници, превита под тежестта на очакванията, стоварени върху мен.

Едва на десет съм.