Оливър Боудън
Единство (29)

4 май 1789

Тази сутрин се събудих рано, облякох се и взех куфара, който ме чакаше до предната врата на лесничейската хижа. Надявах се да се измъкна тихомълком, но когато се прокраднах в антрето, всички се оказаха там — мадам Льован, Жак, Елен и господин Уедърол.

Господин Уедърол протегна ръка. Погледнах го.

— Сабята ти. Остави я тук. Ще се грижа добре за нея.

— Но тогава няма да имам…

Той се облегна на патериците и ми подаде извит къс меч.

— Чудесно бойно оръжие — обясни. — Леко и повратливо. Отлично за близък бой.

— Красиво е.

— Имаш право. И ще остане красиво, ако се грижиш добре за него. Не забравяй обаче, че не бива да го кръщаваш!

— Обещавам — повдигнах се на пръсти и целунах господин Уедърол по бузата. — Благодаря!

Той се изчерви.

— Вече си жена, Елиз. Пораснала жена, която ми спаси живота. Не ме наричай „господин Уедърол“, а „Фреди“.

— За мен винаги ще бъдеш господин Уедърол.

— Както искаш — престори се на ядосан той и използва възможността да се извърне и да избърше очите си.

Целунах мадам Льован и й благодарих за всичко. С блеснали очи тя ме задържа на една ръка разстояние, сякаш да ме огледа внимателно.

— Помолих те да се върнеш променена от Лондон и ти не ме разочарова. Замина гневно момиче, а се върна млада жена. Ти си гордост за „Мезон Роял“.

Побутнах настрани протегнатата ръка на Жак, прегърнах го и го целунах. Лицето му поаленя. Погледнах към Елен и тутакси осъзнах, че са се сближили.

— Той е чудесно момче — прошепнах й, когато я целунах за сбогом, и се зарекох да си изям шапката, ако не са заедно, когато се върна.

Като споменахме шапка — сложих си моята и вдигнах куфара. Жак се спусна да го вземе, но аз го спрях.

— Много мило от твоя страна, Жак, но искам да отида сама до каретата.

Така и направих. Отнесох куфара до шосето край портата на „Мезон Роял“. Училището се издигаше на хълма и сякаш ме наблюдаваше — навремето съзирах заплаха в погледа му, а сега виждах утеха и закрила, която загърбвах.

Пътят от „Мезон Роял“ до дома не беше дълъг, разбира се. Тъкмо се разположих удобно и стигнахме обградената от дървета алея пред имението, наподобяващо крепост със заострените си кули, извисяващи се над градините, ширнали се във всички посоки.

Посрещна ме Оливие, а вътре ме приветстваха всички прислужници. Някои познавах добре — Жустин например, при вида на която в главата ми нахлуха спомени за мама; други виждах за пръв път. Качих куфара в стаята си и обиколих къщата. Връщах се тук през ваканциите, разбира се. Не бях отсъствала дълго, ала въпреки това имах чувството, че се връщам след многогодишна раздяла. За пръв път след смъртта на мама се качих на горния етаж, където се намираха покоите й, и влязох в спалнята й.

Явно я почистваха редовно, ала иначе изглеждаше непокътната и у мен се надигна почти непреодолимо усещане за присъствието й, сякаш ще прекрачи прага всеки момент, ще седне на леглото до мен и ще ме прегърне през рамо.

— Гордея се с теб, Елиз. И двамата с баща ти се гордеем.

Постоях така известно време, наслаждавайки се на досега на незримата й ръка. Едва след като почувствах как по страните ми се стичат вадички, разбрах, че плача.