Оливър Боудън
Единство (28)

14 януари 1789

На възвишение над селце в околностите на Руан трима селяни в кожени жакети се смееха и шегуваха, а после, преброили до три, повдигнаха бесилка върху ниска дървена платформа.

Единият сложи трикрако столче под бесилката и се наведе да помогне на двамата си другари, които заковаваха пилоните с подпори. Ритмичното чукане се понесе с вятъра и стигна до мястото, където стоях с коня си — красив и спокоен жребец, наречен Скрач в памет на обичната ни и отдавна споминала се хрътка.

В подножието на хълма се гушеше селцето — по-скоро няколко жалки колиби и кръчма, разхвърлени около кален площад. Студеният дъжд бе преминал в упорит, ала също така леден ръмеж. Леден вятър ме пронизваше до кости. Увити в шалове и вдигнали високо яките на ризите си, селяните на площада очакваха днешното забавление — обесване. Какво по-хубаво от това? Нищо не повдига духа по-добре, когато студът е унищожил житото, местният феодал вдига рентата, а кралят има намерение да обложи поданиците си с нови данъци.

От сградата, където навярно се помещаваше затворът, долетя шум и зъзнещите зрители се обърнаха натам. От вратата излезе свещеник в черна роба и зачете Библията с дълбок, тържествен глас. Зад него вървеше тъмничар и дърпаше въжето, пристегнало ръцете на осъдения, чието лице не се виждаше под качулката. Той се препъваше, хлъзгаше се в калта и се възмущаваше на висок глас, отправяйки възгласите си напосоки към празното пространство.

— Станала е грешка! — изкрещя първо на английски, преди да осъзнае, че е редно да говори на френски.

Селяните наблюдаваха как го повеждат към възвишението — някои се кръстеха, други подвикваха присмехулно. Никъде не се виждаха жандарми. Нямаше съдия или държавен служител. Явно в провинцията раздаваха така правосъдие. А казват, че Париж е варварски град.

Мъжът, разбира се, бе Ръдок. Гледах как го дърпат с въжето, за да го провесят в края на друго, и ми беше трудно да повярвам, че някога е бил асасин. Нищо чудно, че го бяха изгонили от Ордена.

Смъкнах качулката на мантията, тръснах коса и се взрях в Бернар, който ме наблюдаваше отдолу с ококорени, възторжени очи.

— Ето го, мадмоазел, точно както ви казах! — посочи.

Раздрусах кесия с монети над дланта му, ала я отдръпнах, щом посегна към нея.

— Сигурен ли си, че е той? — попитах.

— Той е, мадмоазел. Мъжът, който се представя като мосю Джералд Моулс. Опита се да открадне парите на възрастна дама, но го спипаха, преди да успее да избяга.

— И го осъдиха на смърт?

— Да, мадмоазел. Селяните го осъдиха на смърт.

Засмях се язвително и погледнах към мрачната процесия, която се изкачваше по хълма. Поклатих глава, замислена колко ниско е паднал Ръдок и дали не е по-разумно да направя услуга на света и да го оставя да увисне на бесилото. Все пак този човек се бе опитал да убие мен и мама.

Спомних си какво ми каза господин Уедърол, преди да тръгна:

— Намериш ли го, по-добре не го води тук.

Погледнах го остро:

— Защо, господин Уедърол?

— По две причини. Първо, защото това е укритието ни и не искам да допускаме в него негодник, продаващ услугите си на най-платежоспособния поръчител.

— И второ?

Той се намести смутено на стола и почеса чукана, останал от крака му, както напоследък му бе станало навик.

— Второ, защото често мисля за господин Ръдок. Твърде често, за да е здравословно. Виня го за това — посочи сакатия си крак. — А и не мога да му простя, че се опита да убие теб и Жули.

Смутено попитах:

— Имаше ли нещо между вас и мама, господин Уедърол?

Той се усмихна и потупа носа си с показалец.

— Джентълмените никога не отговарят на такива въпроси, Елиз.

Имаше право обаче. Ръдок ни бе нападнал. Щях да го спася от бесилото, разбира се, но за да го разпитам. А после? Щях ли да отмъстя?

Край бесилото се бяха скупчили група жени и наблюдаваха как крещейки, че е невинен, Ръдок изминава последните стъпки до бесилото, чийто силует се очертаваше зловещо на фона на оловносивото зимно небе.

— Защо стоят там? — попитах Бернар.

— Това са ялови жени, мадмоазел. Надяват се да докоснат осъдения по ръката, за да заченат.

— Що за суеверие, Бернар?

— Не е суеверие, мадам. Доказано е, че действа.

Погледнах го, чудейки се какво му минава през ума. Как е възможно Бернар и хората като него да разсъждават толкова средновековно?

— Да спасите мосю Моулс ли искате, мадмоазел? — поинтересува се той.

— Да.

— Е, побързайте тогава, защото започнаха.

Какво? Извърнах се рязко и видях как един от работниците с кожени жакети отдръпва трикракия стол, тялото на Ръдок увисва и примката се стяга около врата му.

— По дяволите! — изругах, сниших се и препуснах към хълма, развяла коси.

Ръдок се гърчеше в агония, краката му ритаха трескаво във въздуха.

— Дий! — пришпорих коня. — Давай, Скрач!

Извадих сабята си от ножницата, пуснах юздите и се изправих на седлото. Няколко метра ме деляха от бесилото. Прехвърлих сабята от дясната в лявата си ръка и опрях острието до гърдите си. Наклоних се опасно ниско на седлото и протегнах дясната си ръка.

Краката на Ръдок се свиха в сетна конвулсия.

Замахнах със сабята, срязах въжето и същевременно сграбчих гърчещия се Ръдок с дясната си ръка. Преметнах го над шията на Скрач, молейки се да издържи допълнителната тежест и с Божията помощ, и навярно с малко късмет да остане на четири крака.

„Дръж се, Скрач“ — окуражих го мислено.

Краката на коня обаче се подгънаха и тримата се строполихме на земята.

Скочих мигновено и вдигнах сабята. Разгневен селянин, когото бях лишила от дългоочакваното забавление, се отдели от малобройната тълпа и се заклатушка към мен. Аз обаче се завъртях и го ритнах, предпочела да го зашеметя, вместо да го нараня, и го запратих обратно при съселяните му. Те размислиха и се отказаха от опитите да ме спрат. Замърмориха мрачно, а жените нададоха неодобрителни възгласи и сръгаха мъжете си с лакти да направят нещо. Накрая всички погледнаха многозначително към свещеника, по чието лице се четеше единствено тревога.

До мен Скрач се изправи на крака. Както и Ръдок, който веднага побягна. Все още с качулката, със завързани ръце и със срязаната примка, подскачаща по гърба му, той се устреми паникьосан в грешната посока — към бесилката.

„Внимавай“ — опитах се да го предупредя. Със звучно тупване обаче той се строполи върху платформата, сгърчи се от болка и се търкулна на земята, където остана да лежи, задавен от кашлица и очевидно наранен.

Отметнах мантията, прибрах сабята в ножницата и се обърнах към окопитилия се Скрач. Улових погледа на млад селянин на челно място сред тълпата.

— Изглеждаш ми силно момче — посочих го. — Помогни ми да вдигна този зашеметен мъж върху коня.

— Не бива… — подхвана по-възрастна жена наблизо, но за секунда върхът на сабята ми опря в гърлото й. Тя се втренчи гневно в мен. — Мислите си, че всичко ви е позволено, а? Аристократична пасмина!

— Нима? Кажи ми тогава по силата на кой закон осъдихте този мъж на смърт? Смятайте се за късметлии, че няма да докладвам на жандармите какви ги вършите.

Очевидно успях да ги сплаша. Прочистиха гърла, а жената на върха на острието ми сведе поглед.

— А сега ми помогнете да го вдигна.

Момчето се подчини.

Уверих се, че Ръдок е наместен стабилно, яхнах Скрач и дръпнах юздите. Обърнах коня, намигнах на момчето и препуснах.

Яздих дълго. По шосето имаше много пътници. Повечето бързаха да се приберат у дома, преди да се мръкне, ала никой не ме заговори. Навярно предполагаха, че съм многострадална съпруга, отнасяща пияния си съпруг вкъщи. И донякъде бяха прави — Ръдок определено ми причиняваше главоболия.

От тялото, проснато пред мен, долетя задавено гъргорене. Скочих от седлото, свалих пленника си на земята, извадих бутилка с вода и клекнах до него. Лъхна ме непоносима воня.

— Пак съм аз — уведомих го. — Елиз дьо ла Сер.

Той простена.

* * *

Ръдок се опита да се повдигне на лакът, но бе твърде изтощен. Бутнах го леко назад с едната ръка, а с другата улових дръжката на сабята.

Той предприе жалък опит за бягство, ала съпротивата му наподобяваше по-скоро бебешки гърч.

Укроти се бързо и ме изгледа злобно.

— Какво искаш? — попита обидено. — Очевидно нямаш намерение да ме убиеш, иначе досега да си ми видяла сметката. — Осени го идея. — О, не! Да не би да ми спаси живота, за да си доставиш удоволствие лично да ме умориш? Би било жестоко и безумно. Няма да го направиш, нали?

— Няма — уверих го. — Не още.

— Какво искаш? — повтори.

— Искам да разбера кой те нае да убиеш мен и мама в Париж през седемдесет и пета.

Той изсумтя.

— И ако ти кажа, ще ме убиеш.

— Пробвай другояче — ако не ми кажеш, ще те убия.

— Е, ще кажа тогава някое име и ти ще ме пуснеш.

— После ще разбера, че си ме излъгал, и ще те открия отново, както те намерих вече два пъти, мосю Ръдок. Ще те преследвам, докато не постигна целта си.

— Мили Боже! С какво съм заслужил това?

— Опита се да убиеш мен и мама.

— Да, да — призна той. — Но не успях, нали?

— Кой те нае?

— Не знам.

Подпрях се на коляно, извадих сабята и притиснах върха на острието под окото му.

— Знаеш кой те е наел, освен ако не е бил призрак. Говори!

Очите му зашариха трескаво, сякаш търсеха опора в бляскавата стомана.

— Наистина не знам, кълна се!

Притиснах още малко острието.

— Мъж! Мъж в парижко кафене!

— Кое кафене?

— Кафене „Прокоп“.

— И как се казваше?

— Не се представи.

Плъзнах острието по дясната му буза. Порязах го. Той изпищя и макар вътрешно да потреперих, изражението ми остана равнодушно — дори свирепо — лице на човек, решен да получи желаното. Опасявах се обаче, че съм стигнала до края на дългогодишно безплодно преследване.

— Кълна се, кълна се. Не го познавам! Не ми каза името си, а и не го попитах. Взех половината пари, а другите се договорихме да получа, когато свърша работата. Не се върнах да ги взема, разбира се.

С натежало сърце осъзнах, че ми казва истината — преди четиринайсет години безименен мъж е наел друг анонимен мъж. И тук историята приключва.

Оставаше ми още един блъф. Изправих се, без да отмествам сабята от лицето му.

— Стигнахме значи до неизбежния край — да ти отмъстя за стореното.

Очите му се разшириха.

— За бога, наистина ще ме убиеш!

— Да — кимнах.

— Ще разбера! — избъбри той. — Ще разбера кой е мъжът. Позволи ми да го издиря.

Втренчих се съсредоточено в него, сякаш обмислях предложението му, макар всъщност да не възнамерявах да го убивам. Не и по този начин.

Най-сетне проговорих:

— Ще те пощадя, за да изпълниш обещанието си. Знай обаче, че искам да те видя след шест месеца. Шест месеца! Ще те чакам в имението на семейство Дьо ла Сер на Ил Сен Луи в Париж. Ела, независимо дали си открил нещо или не. Не дойдеш ли, до края на дните си ще се озърташ да не изскоча от сенките и да ти прережа гърлото. Ясно ли е?

Прибрах сабята в ножницата и яхнах Скрач.

— В онази посока има град на три километра оттук — посочих. — Ще се видим след шест месеца, Ръдок.

Препуснах. Изчаках да се скрия от погледа на Ръдок, преди да отпусна рамене.

Напразни усилия наистина. Научих единствено, че няма какво да науча.

Щях ли да видя отново Ръдок? Съмнявах се. Не бях сигурна дали ще изпълня заплахата си да го преследвам докрай, но разбирах едно — че както повечето неща в живота, и това изглежда по-лесно на думи, отколкото на дело.