Оливър Боудън
Единство (23)

9 април 1788

— Помогнете ми.

Валеше. От онзи дъжд, който пронизва като с нож кожата, барабани по клепките и те шиба с камшик по гърба. Косата ми лепнеше по главата и щом отворих уста да проговоря, блъвнах вода. Е, пороят поне скриваше сълзите ми, когато застанах на прага на „Мезон Роял“ в Сен Сир, опитвайки се да не се строполя от изтощение, и видях как лицето на мадам Льован пребледнява при вида ми, сякаш е зърнала среднощен призрак.

Зад мен чакаше каретата, където господин Уедърол спеше или бе изгубил съзнание, а Елен надничаше тревожно през прозореца към дъждовната пелена, скрила ме от погледа й. Питах се дали постъпвам правилно.

И за секунда, докато мадам Льован ме наблюдаваше поразена, си помислих, че ще ми каже да вървя по дяволите, защото съм й създала достатъчно главоболия. И кой би я обвинил, ако затръшне вратата в лицето ми?

— Помогнете ми. Няма къде да отида — повторих.

Тя не затръшна вратата, а каза:

— Разбира се, скъпа.

И аз паднах в обятията й, полумъртва от умора.