Оливър Боудън
Единство (22)

6 април 1788

Доста време мина и има доста за разказване. През последните няколко дни сабята ми вкуси кръв за втори път, само че този път се намираше в моите ръце. И открих нещо, което — четейки какво съм написала по-рано в дневника си — би трябвало да разбера от самото начало.

Да не прибързваме обаче.

— Дали тази сутрин госпожица Скот ще слезе на закуска? — попитах лакея след първата нощ в дома на Куин Скуеър. Той сведе очи и излезе безмълвно, оставяйки ме сама с миризмата на плесен в трапезарията и с къркорещ стомах, както всяка сутрин. Дългата маса се простираше самотна пред мен.

Господин Смит — икономът — се появи след лакея, затвори вратата след себе си и пристъпи към мен.

— Съжалявам, мадмоазел — поклони се леко той, — но госпожица Скот е свикнала да закусва в стаята си, особено когато е свила платната.

— Свила е платната?

Той се усмихна тънко.

— Изразът означава, че е угнетена и изморена. Помоли ме да ви предам да се чувствате като у дома си. Надява се по-късно през деня да е в състояние да ви обърне внимание.

— С удоволствие бих поговорила отново с нея — казах.

Не ми оставаше друго, освен да чакам. С Елен обиколихме имението открай докрай. Нямаше и помен от госпожица Скот. Преди обяда се оттеглихме в дневната, където най-сетне приложих на практика уроците по бродерия в „Мезон Роял“. Домакинята ни отново не се появи.

Следобед с Елен се разходихме в градината. Госпожица Скот сякаш бе потънала вдън земя. Не дойде и в трапезарията, където пак вечерях сама.

Раздразнението ми растеше с всеки изминал час. Размишлявах колко рискове съм поела, за да дойда тук — неприятните сцени с мадам Льован, лъжите, с които заблуждавах татко и Арно. Исках да открия Ръдок, а не по цели дни да си придавам вид на любителка на шевицата, докато всъщност съм затворничка на домакинята си — и в неведение каква точно е целта на посещението ми.

Оттеглих се в стаята си и по-късно — в единайсет преди полунощ — дадох сигнал на господин Уедърол.

Този път изрекох с устни:

— Излизам.

На лицето му се изписа паника и той заповтаря трескаво:

— Не, не, не.

Аз обаче се бях отдалечила от прозореца, а и той ме познаваше отлично, разбира се. Кажех ли „излизам“, значи ще изляза.

Сложих мантия над нощницата, обух чехли и се промъкнах до входната врата. Много, много тихо дръпнах резетата, отворих и прекосих тичешком улицата.

— Поемаш голям риск, дете — сопна се господин Уедърол, но забелязах с радост, че не успява да прикрие задоволството си от неочакваната среща.

— Не я видях цял ден — уведомих го припряно.

— Така ли?

— Да. От сутринта до вечерта се щурах из имението като отегчен паун. Ако знаех какво правя тук, навярно щях да свърша работата и да се измъкна от това ужасно място. — Погледнах го умолително. — Все едно ме въртят на шиш, господин Уедърол!

Той кимна.

— Успокой се, Елиз, днес ми казаха какво да търсиш. Писма.

— Какви писма?

— Писма като писма. Написани от Хайтам Кенуей.

— Това ли е всичко? — погледнах го недоверчиво.

— Недостатъчно ли ти изглежда? Дженифър Скот е дъщеря на асасин. Писмата са изпратени до нея от високопоставен тамплиер. Семейство Каръл искат да ги прочетат.

— Доста сложен начин са избрали да се доберат до тях.

— Предишният им агент не е успял да намери писмата. Установили са само, че писмата не се съхраняват на лесно и достъпно място. Госпожица Скот не ги е прибрала в писалище, завързани с красива панделка. Скрила ги е.

— А другият въпрос?

— Ръдок, имаш предвид? Семейство Каръл ми съобщиха, че хората им го издирват.

— Повтарят същото от седмици.

— Тези неща не стават бързо.

— Стават твърде бавно според мен.

— Елиз… — гласът му прозвуча предупредително.

— Добре де, добре, няма да предприема нещо глупаво.

— Внимавай! И бездруго си в опасно положение. Не го влошавай.

Целунах го по бузата, излязох от двуколката и се втурнах обратно към имението. Влязох крадешком през вратата, спрях да си поема дъх и в същия момент осъзнах, че не съм сама.

Мъжът пристъпи към мен от тъмния ъгъл — господин Смит, икономът.

— Госпожице Албертен? — Той наклони глава, очите му проблеснаха в мрака и, смутена, аз забравих за миг, че съм Ивон Албертен от Тройе.

— О, господин Смит… — заекнах и се увих по-плътно в мантията. — Изплашихте ме.

— Просто Смит — поправи ме той. — Не господин Смит.

— Съжалявам, Смит, аз… — Обърнах се и посочих вратата. — Излязох да подишам чист въздух.

— Прозорецът не ви ли е достатъчен, госпожице? — попита сговорчиво той, но лицето му остана в сянка.

Едва се преборих с раздразнението, че един иконом ме подлага на разпит.

— Поисках да се поразходя — отвърнах крайно смирено.

— Е, не е забранено, разбира се, но когато госпожица Скот беше малко момиченце, в къщата нахлуха нападатели и убиха баща й. — Кимнах, макар да знаех историята, и той продължи: — Войници и кучета охраняваха имението, ала злодеите все пак успяха да влязат и да опожарят имението. Откакто се върна, господарката настоява вратите да се залостват с резета. Разхождайте се, когато пожелаете — по лицето му се разля безрадостна усмивка, — но настоявам да присъства някой от обслужващия персонал, за да заключва след вас.

— Непременно — усмихнах се. — Разбира се. Няма да се повтори.

— Благодаря. Ще ви бъда признателен. — Той огледа облеклото ми, без да оставя каквото и да било съмнение, че го намира за необичайно. После отстъпи назад и посочи стълбите.

Изкачих ги, проклинайки глупостта си. Господин Уедърол имаше право. Не биваше да поемам такъв риск.

* * *

Следващият ден протече по същия начин. Е, не по съвсем същия, но по влудяващо подобен начин. Пак закусих сама, уведомиха ме, че госпожица Дженифър Скот ще се срещне с мен по-късно, и ме помолиха да не се отдалечавам от имението. Последваха разходки из коридорите, неумело бродиране, обсъждане на безсмислени дреболии, да не споменавам вълнуващата разходка из градината.

Поне един аспект от експедициите ни се бе променил за добро. Избирах маршрута си по-целенасочено. Обиколих помещенията, където предполагах, че Дженифър Скот е скрила писмата. Една от вратите в преддверието водеше към игрална стая и аз се възползвах от възможността да проуча дървената ламперия вътре, питайки се дали някоя дъска не хлътва, за да разкрие тайник в стената. Честно казано, трябваше да претърся грижливо цялата къща, но тя бе огромна — всяка от двайсетината стаи бе вероятното укритие за писмата, а след уплахата снощи не бих дръзнала да се прокрадвам по тъмно. Не, най-лесно щях да открия писмата, ако опозная Дженифър.

Как обаче да постигна заветната цел, след като тя не излизаше от покоите си?

* * *

Същото се случи и на третия ден. Няма да се впускам в подробности. Пак шиене, бъбрене и:

— О, да се поразходим ли на чист въздух, Елен?

— Нещо не ми харесва — предадох поредното безмълвно послание на господин Уедърол, след като се стъмни.

Трудно се разбирахме със сигнали и четейки по устните, но се налагаше да се примирим. Той не поощряваше срещи на живо, а и аз не настоявах след сблъсъка със Смит преди две нощи.

— Какво имаш предвид?

— Вероятно проверяват историята ни.

Ако бях права, щеше ли да се потвърди версията ми? Само Карълови знаеха. Бях в ръцете им, както и в ръцете на Дженифър Скот.

После, на четвъртия ден — най-сетне! — Дженифър Скот излезе от покоите си. Помолиха ме да я чакам пред конюшнята, за да се разходим по Ротън Роу в Хайд Парк.

Не бяхме сами — увити в шалове мъже и жени крачеха под излишни слънчобрани, махаха на хората в каретите и получаваха достолепно помахване в отговор; ездачите пък махаха на пешеходците и на пътниците в каретите. Мъже, жени и деца, наконтени в най-хубавите си дрехи, махаха, крачеха, усмихваха се и пак махаха.

Всички с изключение на госпожица Скот, която, макар и облечена в изискана рокля, наблюдаваше мрачно Хайд Парк.

— Това ли се надяваше да видиш в Лондон, Ивон? — попита ме тя, сочейки пренебрежително към махащите, усмихващите се и дечицата в костюми. — Идиоти, чийто свят се простира до стените на парка?

Подсмихнах се. Помислих си, че госпожица Скот и мама биха се разбирали.

— Надявах се да видя вас, мадмоазел Скот.

— И защо? Обясни ми отново.

— Заради татко. Предсмъртното му желание, помните ли?

Тя сви устни.

— Сигурно ти изглеждам престаряла, госпожице Албертен, но те уверявам, че не забравям толкова бързо.

— Простете, не исках да ви обидя.

Тя отново махна пренебрежително с ръка.

— Не се извинявай. Ако се почувствам засегната, ще ти кажа. Уверявам те, че не се обиждам лесно, Ивон.

Повярвах й.

— Разкажи ми какво се случи с баба ти и баща ти, след като се разделихме? — попита тя.

Съсредоточих се и подхванах заучената история:

— След като брат ви проявил снизхождение, татко и баба се установили в околностите на Тройе. Те ме научиха на английски, испански и италиански. Изкарваха си прехраната благодарение на езиците, които владееха, и на преводаческите си умения.

Замълчах и я погледнах изпитателно, търсейки признаци на съмнение. След мъчителните години в „Мезон Роял“ бих издържала прилично изпит по въпросните езици, ако реши да ме подложи на проверка.

— Печелеха ли достатъчно, за да си позволят прислуга? — поинтересува се тя.

— Провървя ни — кимнах. Опитах се да си представя как двамата „полиглоти“ са в състояние да плащат на обслужващ персонал и не успях.

Дори да таеше подозрения обаче, тя ги криеше зад сивите си, притворени очи.

— А майка ти?

— Местно момиче. Уви, не я познавам. Починала при раждането ми скоро след като се оженили с татко.

— А сега? Как ще се справяш без баба си и баща си? Как виждаш бъдещето си, след като си тръгнеш оттук?

— Ще се върна в Тройе и ще продължа да работя като тях.

Настъпи дълго мълчание. Помахах на разхождащите се.

— Питам се дали господин Кенуей е поддържал връзка с вас преди смъртта си? — наруших най-сетне тишината. — Писал ли ви е писма?

Тя се обърна към прозореца, но осъзнах, че се взира в отражението си. Затаих дъх.

— Той загина от ръката на собствения си син — съобщи безизразно тя.

— Разбирам…

— Хайтам бе отличен боец. Като баща си. Знаеш ли как умря баща ни? — попита тя.

— Смит ми разказа — отвърнах и добавих бързо, забелязала острия й поглед: — Когато ми обясняваше мерките за сигурност в дома ви.

— Ясно. Е, нападателите отнеха живота на Едуард — баща ни. Първата изгубена битка те убива, разбира се. Никой не може да спечели всички битки, а по онова време той не беше млад. Уменията и опитът обаче му помогнаха да надвие двама противници. Изгуби сражението, предполагам, заради рана, нанесена му преди години. Тя го забави. По същия начин Хайтам изгуби схватката срещу сина си и често съм се питала защо. Дали и той като Едуард е бил омаломощен от предишна рана? Дали причината е ударът със сабя, който баща ти му нанесе? Или е проявил друга слабост? Хайтам навярно е решил, че му е дошло времето, и благородно се е оставил да умре от ръката на сина. Брат ми беше тамплиер. Велик майстор на Тринайсетте колонии. Аз обаче знам за него нещо, което малцина знаят. Хората, прочели дневника му вероятно, и онези, прочели писмата му…

Писмата. Сърцето ми заби като чук в гърдите. Тропотът на конските копита и гласовете на разхождащите се отвън сякаш стихнаха.

— Какво знаеш за него, Дженифър? — попитах.

— Знам, че се е съмнявал, дете. Колебаел се е. Реджиналд Бърч, менторът на Хайтам, го въведе в тамплиерския орден и идеите му несъмнено са намерили добра почва. Все пак брат ми живя и умря като тамплиер. Подлагаше обаче на съмнение правотата на възгледите си. Такъв бе по природа. Дори да не е намерил отговори на въпросите си, достатъчен е фактът, че си ги е задавал. В какво вярваш, Ивон?

— Несъмнено съм наследила ценностите на родителите си — отвърнах.

— Да, обноските ти са безупречни и проявяваш състрадание към ближните си, предполагам…

— Старая се.

— А светогледът ти, Ивон? Какво мислиш например за случващото се в родината ти? На чия страна си?

— Положението е сложно, мадмоазел, и надхвърля личните пристрастия.

Тя повдигна вежди.

— Разумен отговор, скъпа. Изглежда си човек, който трудно се поддава на влияние.

— Лаская се, че имам собствено мнение.

— Сигурна съм, че е така. Обясни ми по-подробно обаче как възприемаш събитията във Франция.

— Не съм обмисляла задълбочено този въпрос, мадмоазел — заявих, да не би неволно да се издам.

— Достави ми удоволствие. Поразсъждавай сега.

Представих си моя дом. В главата ми изникна образът на татко, пламенно отстояващ идеята, че монархът е богопомазан и всеки човек трябва да знае мястото си, и на Враните, които искаха да детронират краля. И на мама, която вярваше в съществуването на трети път.

— Мисля, че е необходима реформа — казах на Дженифър.

— Наистина ли?

Помълчах.

— Така мисля.

Тя кимна.

— Добре, добре. Съмненията винаги са от полза. Брат ми имаше съмнения. Изразяваше ги в писмата си.

Отново писмата. Тъй като не знаех накъде отива разговорът, отбелязах:

— Изглежда е бил мъдър и милостив мъж.

Тя изсумтя.

— Имаше недостатъци, разбира се. Обаче наистина бе мъдър и добър човек. Хайде… — Почука по тавана на каретата с дръжката на бастуна. — Да се връщаме. Време е за обяд.

„Близо съм“ — помислих си, когато поехме обратно към Куин Скуеър.

— Искам да ти покажа нещо — добави тя и аз се почудих дали има предвид писмата.

На площада кочияшът ни помогна да слезем, но вместо да ни придружи по стълбите до входната врата, се върна в каретата, дръпна юздите и конете препуснаха сред пелената от прозирна мъгла, виеща се около копитата им.

Застанахме пред вратата и Дженифър дръпна звънеца веднъж и сетне още два пъти в бърза последователност.

Вероятно бях твърде мнителна, но…

Кочияшът си тръгна толкова внезапно. А и звънецът сякаш предаваше сигнал. Изопната като струна, ала с усмивка на уста, чух как резетата се отместват. Вратата се отвори, Дженифър поздрави Смит с едва забележимо кимване и влезе вътре.

Вратата се затвори. Приглушеното жужене на площада стихна. Обзе ме познатото усещане, че съм в затвор, този път примесено със страх и предчувствие, че нещо не е наред. „Къде е Елен“ — почудих се.

— Ще уведомиш ли Елен, че съм се върнала, Смит? — попитах иконома.

В отговор той наклони както винаги глава и се усмихна:

— Непременно, мадмоазел.

Ала не помръдна.

Погледнах въпросително към Дженифър с надеждата да постъпи нормално — да нареди на иконома. Тя обаче ми кимна:

— Ела, ще ти покажа игралната зала, където загина татко.

— Разбира се, мадмоазел — съгласих се и стрелнах с поглед Смит, преди да тръгна към дървената врата, затворена както обикновено.

— Вече си я виждала, нали? Игралната зала, имам предвид — отбеляза госпожица Дженифър.

— През изминалите четири дни, мадмоазел, разполагах с достатъчно време да разгледам красивото ви имение — отвърнах.

Тя спря, уловила бравата. Обърна се към мен.

— Четирите дни се оказаха ползотворни и за нас, Ивон…

Не ми допадна ударението. Никак не ми допадна.

Тя отвори вратата и ме подкани да вляза.

Завесите бяха спуснати. Запалените свещи по рафтовете и полиците над камините озаряваха помещението в оранжево сияние, сякаш в него се канят да извършат зловеща религиозна церемония. Билярдната маса бе покрита с платнище и беше преместена в ъгъла. Върху голия под в средата на стаята един срещу друг стояха два дървени кухненски стола. До стената чакаше лакей, скръстил длани в ръкавици. Мисля, че се казваше Милс. Той обикновено се усмихваше, покланяше се и се държеше безупречно учтиво, както се полага да се отнася прислугата с гостуваща френска благородничка. Сега обаче просто се втренчи в мен с безизразно — дори заплашително — изражение.

— Използвахме четирите дни да изпратим човек във Франция, за да потвърди историята ти — продължи Дженифър.

Смит също бе влязъл в игралната зала и бе застанал до вратата. Бях в капан. Каква ирония! Дни наред се оплаквах, че съм в клопка, а сега наистина бях натясно.

— Мадмоазел — подхванах по-смутено, отколкото бих искала, — чувствам се объркана и в неловко положение. Ако ми погаждате номер или пък спазвате някакъв английски обичай, моля ви да ми обясните.

Очите ми се стрелнаха към лакея Милс и към двата стола. После погледнах отново към Дженифър. Лицето й бе безизразно. Прииска ми се господин Уедърол да е тук. Помислих за мама. За татко. За Арно. Никога не съм се чувствала по-уплашена и самотна.

— Интересува ли те какво откри човекът ни във Франция? — попита Дженифър, пренебрегнала въпроса ми.

— Мадам… — възкликнах настойчиво, но тя сякаш не ме чуваше.

— Откри, че Моника и Лусио Албертен наистина се прехранвали благодарение на езиците, които владеят. Не печелели достатъчно обаче, за да си позволят прислуга. Няма и никакво местно момиче. Няма сватба, няма деца. Не съществува никаква Ивон Албертен. Майката и синът живеели скромно в покрайнините на Тройе — допреди четири седмици, когато ги убили.

* * *

Затаих дъх.

— Не… — изтръгна се от устата ми, преди да успея да прехапя език.

— Да. Приятелите ти тамплиери им прерязали гърлата, докато спели.

— Не! — повторих, покрусена колкото за себе си и за изобличаването ми, толкова и за горките Моника и Лусио Албертен.

— Извини ме за момент. — Дженифър излезе от стаята, оставяйки ме под зоркия надзор на Смит и Милс.

Не след дълго се върна и попита:

— Искаш писмата, нали? Почти се изплъзна от устата ти, когато разговаряхме в парка. Чудно защо тамплиерските ти господари искат писмата на брат ми.

В ума ми се блъскаха противоречиви мисли. Как да постъпя? Да призная, да отрека, да побягна, да отвърна предизвикателно, да се разплача…

— Не разбирам какво намеквате, мадмоазел — отроних с умолителен глас.

— О, сигурна съм, че разбираш, Елиз дьо ла Сер.

Божичко! Откъде знаеше името ми?

Отговорът не закъсня. Дженифър даде знак на Смит и той отвори вратата. Друг лакей въведе Елен.

Побутна я да седне на единия от дървените столове и тя ме погледна разкаяно.

— Съжалявам — промълви. — Казаха ми, че сте в беда.

— И не излъгахме — кимна Дженифър, — защото и двете наистина сте в беда.

* * *

— Обясни ми за какво са му на Ордена ти писмата?

Погледнах отново към лакея и осъзнах, че положението е безнадеждно.

— Съжалявам, Дженифър. Искрено съжалявам. Имаш право. Дойдох неканена в дома ти, за да взема писмата на брат ти.

— Да ги откраднеш — поправи ме рязко тя.

Сведох глава.

— Да, да ги открадна.

Тя се подпря с длани върху дръжката на бастуна и се приведе към мен. Косата й се спусна над очилата и единственото око, което виждах, искреше от гняв.

— Баща ми Едуард Кенуей бе асасин, Елиз дьо ла Сер. Тамплиерски главорези нападнаха дома ми и го убиха в стаята, където се намираш сега. Похитиха ме и ме обрекоха на живот, какъвто не си бях представяла дори в най-зловещите си кошмари. Кошмар наяве, продължил години наред. Ще бъда честна с теб, Елиз дьо ла Сер — не съм настроена благосклонно към тамплиерите и към шпионите им. Знаеш ли как асасините наказват шпионите?

— Не знам, мадмоазел. Умолявам ви обаче да пощадите Елен. Накажете мен, ако желаете, но тя е невинна.

Дженифър се изсмя рязко, гърлено.

— Невинна ли? Съчувствам й тогава, защото и аз бях невинна. Мислиш ли, че бях заслужила участта си? Да ме похитят и да живея в плен? Да ме използват като наложница? Мислиш ли, че аз, невинната, заслужавах да се отнасят така с мен? Мислиш ли, че аз, невинната, заслужавам да изживея последните си дни в самота и мрак, ужасена от демоните, които ме навестяват нощем? Не мислиш, предполагам. Ала невинността не е защитна броня, както вероятно ти се иска. Не и във вечната битка между тамплиери и асасини. Тази битка, в която жадуваш да се включиш, Елиз, взема невинни жертви. Жени и деца, които не са чували нищо за асасини и тамплиери. Невинността загива и невинните умират. Това важи за всяка война, а сблъсъкът между асасините и тамплиерите е война.

— Вие не участвате в нея — отроних след дълго мълчание.

— Какви ги говориш, дете?

— Няма да ни убиете.

Тя сбърчи чело.

— Защо? Око за око. Хора от твоя Орден са убили Моника и Лусио, а те също бяха невинни, нали?

Кимнах.

Тя се изправи. Кокалчетата й побеляха върху дръжката от слонова кост на бастуна, а погледът й се отнесе, напомняйки ми първата ни среща, когато се взираше в огъня. Сърцето ми се сви, защото се възхищавах на Дженифър Скот, макар да бяхме прекарали съвсем кратко време заедно. Не исках да ни нарани. Смятах я за по-извисена.

И тя оправда очакванията ми.

— Истината е, че мразя проклетата ви шайка — думите се изтръгнаха в края на дълга въздишка, сякаш много години е копняла да ги изрече. — Омръзна ми от вас. Предай го на тамплиерските си приятели, когато ви изпратя при тях с камериерката ти… — Тя замълча и посочи Елен с бастуна. — В действителност тя не ти е камериерка, нали?

— Не, мадмоазел — кимнах и погледнах към Елен. — Мисли, че ми е длъжница.

Дженифър забели очи.

— А сега ти си й длъжница.

Кимнах отново.

— Да, сега аз съм й длъжница.

Тя се втренчи в мен.

— Съзирам добро у теб, Елиз. Долавям съмнения и въпроси, а според мен те са положителни качества. Затова реших да ти дам писмата, които търсиш.

— Вече не ги искам, мадмоазел — изрекох през сълзи. — За нищо на света.

— Защо се заблуждаваш, че имаш избор? — повдигна вежди госпожица Дженифър. — Събратята ти тамплиери искат писмата и ще ги получат при две условия. Първо, за в бъдеще да не ме включват в битките си, да ме оставят на мира. И второ, да ги прочетат. Да прочетат размислите на брат ми как тамплиери и асасини могат да работят заедно и навярно да ги приложат на дело.

Тя даде знак на Смит, който кимна и пристъпи към дървената ламперия на стената.

Госпожица Дженифър ми се усмихна.

— Питаше се дали тук има тайник, нали?

Отбягнах погледа й. Междувременно Милс натисна някакъв бутон и една от дъските се плъзна назад. Извади отвътре две кутии от пури и застана до господарката си. Отвори капака на едната и ми показа какво се крие под него — купчина писма, завързани с черна панделка.

Без да ги поглежда, Дженифър Скот ги посочи:

— Това са всички писма на Хайтам от Америка. Искам да ги прочетеш. Не бой се, няма да се натъкнеш на семейни откровения. С брат ми не бяхме близки. Ще се запознаеш обаче с личната философия на Хайтам. И е възможно да откриеш във възгледите му — ако съм те преценила правилно, Елиз дьо ла Сер — причина да промениш светогледа си. И навярно да приложиш новите убеждения, когато станеш Велик майстор на тамплиерите.

Тя подаде първата кутия на Милс и отвори втората. Вътре имаше сребърна огърлица с медальон, инкрустиран с блестящи червени скъпоценни камъни, подредени във формата на кръст.

— Хайтам ми изпрати и това — обясни. — Подарък. Нямам желание да го използвам обаче. То трябва да принадлежи на тамплиер. На някого като теб вероятно.

— Не мога да го приема.

— Нямаш избор — повтори тя. — Вземи ги. И двете. Направи всичко възможно да прекратиш тази безплодна война.

Погледнах я и макар да не исках да разруша магията, и да я накарам да размисли, попитах:

— Защо го правите?

— Защото се проля достатъчно кръв.

Тя извърна рязко глава, сякаш вече не издържаше погледа ми, срамуваше се от милосърдието си и предпочиташе да притежава силата да ме убие.

После махна с ръка на хората си да изведат Елен, долови, че се каня да ги възпра, и ми каза:

— Ще се грижат добре за нея. — След миг продължи: — Елен не искаше да говори, защитаваше те. Трябва да се гордееш, че вдъхваш такава преданост у приближените си, Елиз. Използвай дарбата си да поведеш тамплиерите по нов път. Ще видим дали ще успееш. Не ти давам писмата с леко сърце. Надявам се да ги прочетеш и да размислиш върху думите на брат ми.

Остави ме сама през следващите два часа — достатъчно да прочета писмата и да започна да си задавам въпроси. Да разбера, че има друг път. Трети път.

* * *

Дженифър не се сбогува с нас. Изведоха ни през задния вход към конюшнята, където ни чакаше карета. Милс ни помогна да се качим и ние потеглихме.

Каретата трополеше и се друсаше. Конете пръхтяха, юздите им подрънкваха по лондонските улици, отвеждащи към Мейфеър. В скута ми лежеше кутията с писмата на Хайтам и огърлицата, подарена ми от Дженифър. Стисках я здраво, съзнавайки, че тя съдържа разковничето за бъдещия мир. Бях длъжна да се погрижа да попадне в добри ръце.

Елен мълчеше. Погалих с пръсти опакото на дланта й, за да й вдъхна увереност.

— Съжалявам, че те въвлякох в това — промълвих.

— Не ме въвлякохте в нищо, мадмоазел. Забравихте ли, че се опитахте да ме разубедите? Настоявахте да не идвам с вас.

Усмихнах се тъжно.

— Сигурно ти се иска да ме беше послушала.

Тя се вгледа през прозореца към градските улици, нижещи се край нас.

— Не, мадмоазел, дори за секунда не съм си го помисляла. Каквото и да ме сполети, няма да е по-лошо от участта, която ми бяха подготвили мъжете в Кале. Негодниците, от които ме спасихте.

— Във всеки случай, Елен, дългът ти е платен. Върнем ли се във Франция, ще поемеш по своя път като свободна жена.

Бегла усмивка пробяга по устните й.

— Ще видим, мадмоазел. Ще видим…

Когато каретата изтрополи по засенчения от дървета Мейфеър Скуеър, забелязах оживление пред дома на Карълови на петдесетина метра пред нас.

Похлопах по тавана на каретата, за да дам знак на кочияша да спре, и докато конете цвилеха възмутено, отворих вратата и застанах на стъпенката. Заслонила очи с длан, се взрях в далечината. Господин Каръл стоеше на стълбите пред къщата и си слагаше ръкавиците. Господин Уедърол се появи зад него, закопчавайки редингота си. Сабята му висеше на хълбока.

Интересно. Лакеите и господин Каръл също бяха въоръжени.

— Чакай тук — подвикнах на кочияша и надникнах в каретата.

— Ще се върна бързо — казах тихо на Елен, повдигнах полите си и се отправих към ниската ограда наблизо, откъдето виждах по-ясно каретите пред дома на Карълови. Господин Уедърол стоеше с гръб към мен. Вдигнах шепи пред устата си, нададох обичайния ни крясък на сова и с облекчение забелязах, че се обърна само той. Всички други бяха твърде заети със задачите си да се запитат защо чуват сова толкова рано привечер.

Господин Уедърол огледа площада и ме откри. Скръсти небрежно ръце, закри едната страна на лицето си с длан и изрече с устни:

— Как, по дяволите, се озова тук?

Слава богу, че умеехме да разговаряме безмълвно.

— Няма значение. Къде отивате?

— Открили са Ръдок. Отседнал е в гостилница „Глиганска глава“ на Флийт Стрийт.

— Донеси ми куфара.

Той кимна.

— Ще го оставя в конюшнята в задния двор. Не се навъртай тук. Всеки момент ще потеглим.

Цял живот са ми повтаряли, че съм красива, ала за пръв път се възползвах от този факт, когато се върнах при кочияша, запърхах с мигли и го убедих да донесе куфара ми от конюшнята.

Когато се върна, го помолих да седне на капрата и с чувството, че приветствам стар приятел, затършувах в куфара. В моя куфар. В куфара на Елиз дьо ла Сер, а не на Ивон Албертен. Изпълних обичайното си каретно преобразяване. Свалих проклетата рокля. Пернах ръцете на Елен, протегнали се да ми помогнат, и облякох бричовете и ризата. Загладих тривърхата шапка, надянах я и препасах сабята. Пъхнах купчина писма в пазвата си. Всичко друго оставих в каретата.

— Заминаваш за Дувър — казах на Елен, отваряйки вратата. — Не пропускай прилива. Качи се на първия кораб до Франция. С божията воля ще се срещнем там.

Подвикнах на кочияша:

— Откарай момичето до Дувър!

— За Кале ли ще отплава? — попита той след до болка познатото ококорване, предизвикано от смяната на дрехите ми.

— И двете ще отплаваме за Кале. Ще ме чакате там.

— Значи трябва да сварим прилива. Пътят до Дувър сега е пълен с карети.

— Отлично — подхвърлих му монета. — Грижи се за нея. Сполети ли я беда, знай, че ще те намеря!

Очите му стрелнаха сабята ми.

— Вярвам ви. Не се тревожете — успокои ме той.

— Добре — усмихнах се. — Разбрахме се значи!

— Така изглежда.

Поех си дълбоко дъх.

Писмата бяха у мен. Както и сабята, и кесията с монети. Всичко друго щеше да замине с Елен.

Кочияшът ми намери друга карета. Качих се и изпратих с поглед Елен, молейки се безмълвно да пристигне невредима в Дувър. После казах на своя кочияш:

— Флийт Стрийт, моля, и не щади конете.

Той кимна с усмивка и препуснахме.

Отворих прозореца и погледнах назад точно когато последният от свитата на Карълови се качи в каретата. Изсвистяха камшици. Впряговете се устремиха напред. Подвикнах на кочияша:

— Мосю, зад нас има две карети. Трябва да стигнем до Флийт Стрийт преди тях.

— Разбира се, мадмоазел — отвърна невъзмутимо кочияшът и шибна конете с поводите. Те изцвилиха и копитата им затрополиха по-бързо по паважа. Аз се облегнах назад, стиснала дръжката на сабята си. Надпреварата бе започнала.

* * *

Не след дълго спряхме пред гостилница „Глиганска глава“ на Флийт Стрийт. Подхвърлих монети и махнах благодарно на кочияша, а после, преди да успее да ми отвори вратата, скочих на двора.

Той беше пълен с дилижанси и коне, дами и господа, направляващи носачи, запъхтени под тежестта на вързопи и пътнически сандъци. Погледнах към портата. Нямаше и следа от Карълови. Добре. Предоставяха ми възможност да открия Ръдок. Вмъкнах се през задната врата, прекосих сумрачен коридор и влязох в гостилницата — тъмна, с нисък таван с дебели греди. Както в „Еленовите рога“ в Кале, и тук жадните пътници огласяха помещението с дрезгав смях, стелеше се гъст дим. Застанах пред гостилничаря с увиснала гуша, който държеше кърпа и триеше морно калаена халба, сякаш мечтаеше да е на по-добро място.

— Мосю?

Той продължи да се взира отнесено в празното пространство. Щракнах с пръсти, подвикнах му по-силно да ме чуе сред гълчавата и той се опомни.

— Какво? — промърмори.

— Търся мъж, отседнал тук. Господин Ръдок.

Той поклати глава, раздрусвайки диплите по гушата си.

— Няма такъв човек.

— Сигурно се представя под друго име — предположих с надежда в гласа. — Моля ви, мосю, важно е да го открия.

Заинтригуван, той ме изгледа с присвити очи.

— Как изглежда въпросният господин Ръдок? — попита.

— Облича се като лекар, мосю, поне такива дрехи носеше последния път, когато го видях. Не би успял да промени обаче характерния цвят на косата си.

— Чисто бяла?

— Точно така.

— Не, не съм го виждал.

Дори сред шума в гостилницата долових суматохата в двора. Трополенето на карети. Карълови бяха пристигнали.

Гостилничарят долови промяната в изражението ми. Очите му блеснаха.

— Виждали сте го — настоях.

— Възможно е. — Той се втренчи в мен и протегна ръка. Помазах дланта му със сребърна монета.

— На горния етаж. Първата стая вляво. Използва името Моулс. Господин Джералд Моулс. По всичко личи, че трябва да побързаш.

В двора бе настъпила още по-голяма суматоха. Надявах се да се засуетят по-дълго, докато помогнат на госпожа Каръл и противната й дъщеря да слязат от каретата, преди да нахлуят в „Глиганската глава“ като кралски величия.

Изкачих стълбите. Първата врата вляво. Намирах се точно под стряхата — скосените греди почти докосваха върха на шапката ми. Тук бе по-тихо — шумът отдолу наподобяваше несекващо подземно потракване. Предстоящото нашествие явно още не се бе състояло.

Използвах мимолетното затишие преди бурята да се успокоя, вдигнах ръка да почукам, после размислих и се наведох да надникна през ключалката.

Той седеше върху леглото, подвил крак под себе си. Носеше бричове и разкопчана риза, разкриваща костеливите му гърди с щръкнали косми. Сега не приличаше на лекар, ала гъстата бяла коса не бе променена. Познах го веднага — човека от кошмарите ми. Странно, ала зловещият призрак от детството ми не изглеждаше никак заплашително.

Отдолу се разнесе шум — Карълови бяха влезли. Чух викове, заплахи и протестите на моя приятел, гостилничаря. След миг Ръдок щеше да разбере какво става и щях да изгубя предимството на изненадата.

Почуках.

— Влез — извика Ръдок за моя изненада.

Прекрачих вътре и той стана да ме посрещне с ръка на хълбока — предизвикателна поза, осъзнах стъписано. За секунда и двамата занемяхме объркани. Той — отметнал игриво глава, аз — застинала на прага.

Най-сетне той проговори с учудващо шлифован глас:

— Съжалявам, но не изглеждате като проститутка. Не се обиждайте, изключително привлекателна сте, но… наистина не приличате на лека жена.

Намръщих се.

— Не, мосю, не съм проститутка. Аз съм Елиз дьо ла Сер, дъщерята на Жули дьо ла Сер.

На лицето му се изписа недоумение.

— Опитахте се да ни убиете.

* * *

— И значи порасналата дъщеря е дошла да отмъсти? — попита той.

Стисках дръжката на сабята. Чух ботуши да трополят по дървените стълби. Хората на семейство Каръл се изкачваха към нас. Затръшнах вратата и я залостих с резето.

— Не. Дойдох да ти спася живота.

— О? Нима? Какъв обрат!

— Смятай се за късметлия. — Стъпките доближиха вратата.

— Тръгвай!

— Не съм облечен!

— Тръгвай! — настоях и посочих прозореца.

Хората отвън захлопаха по вратата и тя се разтърси. Не се наложи да потретвам. Ръдок прекрачи през прозореца и изчезна, оставяйки след себе си остра миризма на пот. Чух го как се плъзва по наклонения покрив и в същия момент вратата се разлетя на трески, зейна и лакеите на Карълови нахълтаха вътре.

Бяха трима. Извадих сабята си и те измъкнаха своите. Зад тях се появиха тримата Карълови и господин Уедърол.

— Спрете! — извика господин Каръл. — Това е мадмоазел Дьо ла Сер, за бога!

Стоях с гръб към прозореца във внезапно отеснялата стая, пълна с хора с извадени саби. Отвън долетя трополене — Ръдок си спасяваше кожата.

— Къде е той? — попита господин Каръл, макар и не толкова настойчиво, колкото очаквах.

— Не знам. И аз дойдох да го търся — уведомих го.

Господин Каръл даде знак на тримата мъже да свалят оръжията.

— Разбирам. Дошла си да търсиш господин Ръдок… — подхвана учудено той. — Но нали ние трябваше да го издирим? Всъщност бях останал с впечатлението, че докато го намерим, ти ще гостуваш на Дженифър Скот и ще изпълниш възложената ти задача. Изключително важна тамплиерска мисия, нали?

— Точно това направих — отвърнах.

— Ясно… Е, защо първо не прибереш сабята си като добро момиче?

— Няма да я прибера, защото Дженифър Скот ми отвори очите.

Той повдигна вежди. Госпожа Каръл присви устни, а Мей Каръл изсумтя. Господин Уедърол ме погледна предупредително.

— Така ли? Дженифър Скот, дъщерята на асасина Едуард Кенуей, ти е отворила очите?

— Да. — Лицето ми пламна.

— Ще споделиш ли с нас какво ти наговори тази жена, враждуваща с тамплиерите?

— Убили сте Моника и Лусио.

Господин Каръл сви тъжно рамене.

— Опасявам се, че е вярно. Необходима предпазна мярка, за да не разкрият измамата.

— Нямаше да се съглася да участвам в плана ви, ако знаех истината.

Той разпери ръце, сякаш реакцията ми оправдава действията им. Острието на сабята ми упорито сочеше към него. Бих могла да го пронижа в миг.

Направех ли го обаче, щях да умра, преди тялото му да докосне пода.

— Как се досети да дойдеш тук? — попита той и погледна към господин Уедърол, осъзнал несъмнено каква е истината. Забелязах как господин Уедърол присвива пръсти, готов да посегне към сабята си.

— Няма значение. Важното е, че спази договорката — отвърнах.

— Да — съгласи се той. — А ти? Спази ли договорката?

— Помолихте ме да ви донеса писма, скрити в дома на Дженифър Скот. Успях, макар с камериерката ми Елен да платихме висока цена.

Той се спогледа със съпругата си и дъщеря си.

— Наистина ли ги откри?

— Дори ги прочетох.

Устните му се извиха надолу, сякаш изрича: „Е, и?“

— Прочетох писмата и обмислих думите на Хайтам Кенуей. А те се свеждат до следното — асасините и тамплиерите да прекратят враждата помежду си. Хайтам Кенуей — легенда сред тамплиерите — е мечтаел за бъдеще, когато двата ни ордена ще работят заедно.

— Разбирам — кимна господин Каръл. — И това докосна струна в душата ти?

— Да — отговорих с внезапна увереност. — Да. Думите на Хайтам Кенуей ми въздействаха дълбоко.

— Ясно, ясно — закима отново господин Каръл. — Хайтам Кенуей е постъпил… смело, излагайки идеите си черно на бяло. Ако го бяха разкрили приживе, щяха да го съдят за предателство срещу Ордена.

— Възможно е обаче да е прав. Добре е да се поучим от писмата му.

— Да, да, скъпа. Възможно е — съгласи се господин Каръл. — Заинтригуван съм. Бих прочел задълбочено писмата му. Случайно да ги носиш?

— Да — отвърнах предпазливо. — Нося ги.

— О, браво! Чудесно. Ще ми ги покажеш ли?

Той протегна ръка, устните му се разтегнаха в усмивка, която не успя да достигне очите му.

Бръкнах под ризата, извадих писмата от пазвата си и му ги подадох.

— Благодаря — продължи да се усмихва той. Без да откъсва очи от моите, подаде писмата на дъщеря си, която ги взе със самодоволно изражение. Знаех какво ще последва. Бях готова. И, разбира се, Мей Каръл хвърли писмата в огъня.

— Не! — извиках и скочих напред, но не към камината, както очакваха те, а към господин Уедърол, като за целта изблъсках с лакът един от главорезите на Карълови. Той извика от болка и замахна със сабята си. Шпагите ни се кръстосаха и в тясната стая ненадейно отекна оглушително звънтене на стомана.

Господин Уедърол мигом извади оръжието си и ловко отблъсна втория главорез на Карълови.

— Спрете! — нареди господин Каръл и схватката приключи.

С господин Уедърол бяхме застанали с гръб към прозореца и с лице към тримата си противници. И петимата дишахме тежко и се измервахме гневно с очи.

— Помнете, джентълмени — изрече господин Каръл с напрегнат глас, — че мадмоазел Дьо ла Сер и господин Уедърол са ни гости.

Не се чувствах като гост. До мен огънят лумна и после помръкна, превърнал писмата в сивкава пепел. Наложих си да дишам спокойно и застанах по-стабилно — раздалечих крака и приклекнах, присвила лакти близо до тялото. Насочих сабята си към най-близкия от съперниците ни и приковах поглед в него. Господин Уедърол покриваше втория. Третият? Е, нямаше кой да го държи на мушка.

— Защо? — попитах господин Каръл, без да откъсвам очи от своя партньор в сабления танц. — Защо изгорихте писмата?

— Защото няма начин да сключим примирие с асасините, Елиз.

— Защо?

Той наклони леко глава, сплете пръсти пред гърдите си и се усмихна снизходително.

— Не разбираш, скъпа. Орденът ни воюва с асасините от векове…

— Именно. Затова трябва да прекратим враждата.

— Стига, скъпа. — Настръхнах от покровителствения му тон. — Разривът между ордените ни е твърде дълбок, омразата — твърде вкоренена. Все едно да поканиш мангуста на следобеден чай с отровна змия. Примирието ще е белязано от чувство за взаимно недоверие и обида. Всеки ще подозира другия, че крои планове да го унищожи. Невъзможно е. На всяка цена трябва да предотвратим опитите за разпространяване на подобни идеи — посочи огъня, — независимо дали са писма на Хайтам Кенуей или въжделения на наивно младо момиче, което някой ден ще стане Велик майстор на френските тамплиери.

Подтекстът на думите му ме порази.

— Мен? Искате да убиете мен?

Той ме изгледа тъжно.

— В името на по-висшето добро.

— Но аз съм тамплиер — възнегодувах.

Той повдигна вежди.

— Още не си, разбира се, но разбирам гледната ти точка и признавам, че усложнява положението. Ала недостатъчно да ни спре. Факт е, че редът не бива да се променя. Не помниш ли за какво се застъпвахме при първата ни среща?

Погледнах към Мей Каръл. Пръстите й в ръкавици стискаха елегантна чантичка и тя ни наблюдаваше като зрител на театрален спектакъл.

— О, помня отлично първата ни среща — уверих господин Каръл. — Помня колко хапливо отхвърляше съображенията ви мама.

— Майка ти отстояваше прогресивни възгледи, които не са в съзвучие с нашите.

— И бихте извлекли полза от смъртта й?

— Моля? — учуди се господин Каръл.

— Решили сте да я отстраните и сте наели човек да свърши мръсната работа. Отлъчен асасин, да речем?

Той плесна с ръце.

— О, разбирам, разбирам. Имаш предвид изчезналия господин Ръдок?

— Именно.

— И подозираш, че ние сме го наели? Ние сме организирали покушението? Затова ли помогна на господин Ръдок да избяга?

Осъзнала, че съм се издала, усетих как почервенявам. Господин Каръл плесна отново с ръце.

— Е? Права ли съм?

— Ще те разочаровам, скъпа, но нямаме нищо общо с въпросния опит за убийство.

Изругах мислено. Ако казваше истината, бях сгрешила, оставяйки Ръдок да избяга.

— Разбираш пред какво затруднение ни изправяш, Елиз — продължи господин Каръл. — Сега си тамплиерски рицар с нисък ранг, увлечен по невъзможни идеи. След време обаче ще станеш Велик майстор и ще отстояваш не един, а два принципа в разрез с нашите. Няма начин да ти позволим да напуснеш Англия.

Той се пресегна към дръжката на сабята си. Напрегнах се, преценявайки мислено шансовете ни — аз и господин Уедърол срещу тримата главорези на Карълови плюс тримата им господари. Вероятността за успех бе отчайваща.

— Мей, искаш ли да ти отстъпя честта? Най-сетне имаш възможност да пролееш кръв в битка — каза господин Каръл.

Тя се усмихна угоднически на баща си и осъзнах колко прилича на мен — обучавали са я да се сражава със сабя, но все още не е убивала противник. Щях да бъда първата й жертва. Каква чест наистина!

Зад нея госпожа Каръл й подаде оръжие — къса сабя като моята, изработена съобразно ръста и теглото на Мей. Светлината озари красиво гравирания щит за ръката. Мей се обърна да вземе сабята, връчена й като религиозен атрибут.

— Готова ли си, Миризливке? — попита ме.

О, да, бях готова. Господин Уедърол и мама ми повтаряха, че всички схватки със сабя започват в ума и повечето приключват с първия удар. Важното е кой ще го нанесе.

И аз не се поколебах. Втурнах се напред, забих острието на сабята си в тила на Мей Каръл и върхът му изскочи от устата й.

Първа кръв за мен. Не особено почтено убийство, но в онзи момент почтеността бе последната ми грижа. Повече ме интересуваше да остана жива.

* * *

Дойде им като гръм от ясно небе — да видят дъщеря си, нанизана на сабята ми. Очите на госпожа Каръл се ококориха смаяно през частицата от секундата, преди да изкрещи от ужас и мъка.

Междувременно аз се възползвах от инерцията и блъснах с рамо господин Каръл. Издърпах сабята си от гърлото на Мей Каръл и го ударих с такава сила, че той залитна назад и се просна пред прага. Мей Каръл се строполи на пода — мъртва, преди да го докосне — и го обагри с кръвта си. Госпожа Каръл ровеше в чантичката си, но нямах време за нея. Приклекнах и се обърнах, готова за нападение в гръб.

То не закъсня. Един от главорезите пристъпваше към мен, неспособен да повярва как са се стекли събитията. Снишена, парирах атаката, отблъснах острието му и същевременно се завъртях. Протегнатият ми крак го перна през глезените, препъна го и той се стовари на пода.

Не ми остана време да го довърша. До прозореца господин Уедърол се сражаваше, ала губеше битката. По лицето му се четеше предчувствие за неизбежно поражение и объркване, сякаш недоумяваше защо двамата му противници продължават да му оказват отпор. Все едно това му се случваше за пръв път.

Пронизах единия нападател. Вторият се отдръпна изненадан, открил, че внезапно се е озовал срещу двама. Първият главорез обаче се изправяше на крака, господин Каръл се бе съвзел и се пресягаше към сабята си, а госпожа Каръл най-сетне бе успяла да извади малкия си трицевен пистолет от чантичката. Реших да не подлагам на изпитание късмета си. Време бе да последваме моя приятел господин Ръдок.

— Прозореца! — изкрещях.

— Шегуваш се — повдигна вежди господин Уедърол.

Аз обаче опрях длани в гърдите му и го блъснах силно. Той се прекатури през перваза и се приземи по задник върху покрива.

В същия момент проехтя пукот и куршумът се заби глухо в нещо меко. От другата страна на прозореца бликна тънка струя кръв и червените капки обагриха стъклото като фина дантела. Почудих се дали наистина съм чула изстрел и дали кръвта по стъклото е моята. Преметнах се обаче през перваза и пропълзях по корем по керемидите до господин Уедърол, застанал до ръба на покрива.

Видях, че куршумът е улучил глезена му и по бричовете му тъмнее кърваво петно. Ботушите му се подхлъзнаха върху керемидите, разместиха ги и ги събориха. Те се приземиха с трясък на двора, съпроводени от викове и шум от забързани стъпки. Над нас се чу крясък и през прозореца надникна глава. Видях лицето на госпожа Каръл, разкривено от мъка и гняв. Желанието да убие жената, погубила дъщеря й, надделяваше над всичко друго в живота й, включително над нуждата да се отмести от перваза, за да могат хората й да го прескочат и да ни погнат.

Тя насочи пистолета към нас и оголила зъби, се прицели в мен. Не би пропуснала, ако не я бутнат. Точно това се случи. Куршумът се отклони от целта и изтропа безобидно върху керемидите далеч от нас.

По-късно, докато препускахме към Дувър с карета, господин Уедърол ми обясни колко често се случва едното дуло на трицевен пистолет да възпламени другите, причинявайки „гадни неприятности“ на стрелеца.

Това сполетя госпожа Каръл. Чух шипене, после пукот и пистолетът се плъзна по покрива към нас, а горе госпожа Каръл изпищя, стиснала кървящата си черно-червеникава ръка.

Възползвах се от възможността да прехвърля здравия крак на господин Уедърол през ръба на покрива. Сетне преметнах и ранения му крак и той увисна, вкопчен в стряхата. Кривеше лице от болка, ала стискаше зъби да не изкрещи.

— Съжалявам — изкрещях и се спуснах от покрива, уловена за раменете му.

Залюляхме се и скочихме долу, разпръсквайки зяпачите.

Не паднахме от високо, ала дъхът ни секна, а по челото на господин Уедърол изби пот. Реквизирах карета и прехапал устни от болка, той докуцука и седна до мен.

Изтрополихме по двора и препуснахме по Флийт Стрийт. Вдигнах глава и видях лицата, надничащи през прозореца на стаята над скосения покрив. Знаех, че не след дълго ще се спуснат след нас, и пришпорих конете, обещавайки им мислено вкусна почерпка, когато стигнем до Дувър.

Пътувахме шест часа. Благодарях на бога, че по шосето зад нас няма и следа от Карълови. Всъщност не ги видях, докато не оттласнахме лодката си от дувърския бряг и загребахме към товарния кораб, който всеки момент щеше да вдигне котва.

Запъхтеният лодкар ни приближаваше метър след метър към осветения кораб, когато две карети спряха на пътя до високия бряг. Понеже се отдалечавахме и мастиленочерното море поглъщаше тъмното ни корито, Карълови не ни забелязваха. Ние обаче виждахме как фенерите се люлеят в ръцете им, докато се спускат по скалите.

Не различавах лицето на госпожа Каръл, но си представях смесицата от гняв и скръб, която бе надянала като маска. Господин Уедърол седеше до мен, увил ранения си крак в пътнически одеяла, и в полусвяст следеше преследвачите ни. Забеляза неприличния жест, с който дискретно поздравих Карълови, и ме сръга с лакът.

— Дори да те видят, няма да разберат какво правиш. Пробвай това — вдигна два пръста и аз последвах примера му.

Корпусът на товарния кораб вече беше близо до нас. Усещах внушителното му присъствие в нощта.

— Ще тръгнат по дирите ти, нали знаеш? — предупреди ме той, обронил глава. — Уби дъщеря им.

— И не само. Писмата им още са у мен.

— Подхвърлила си им примамка?

— Няколко мои писма до Арно.

— Възможно е никога да не разберат. Ала няма да се откажат да ти отмъстят.

Мракът ги погълна. Вляво от нас Англия се издигаше като неясна земна маса, озарена от лунното сияние.

— Знам. Ще ги чакам.

— Гледай наистина да си подготвена.