Оливър Боудън
Единство (21)

2 април 1788

Денят започна с паника.

— Според нас не е уместно да имаш камериерка — заяви господин Каръл.

Ужасното трио стоеше в приемната на имението в Мейфеър и оглеждаше мен и Елен, преди да поемем на тайната си мисия.

— Както решите — съгласих се. Притесних се, разбира се, при мисълта да тръгна сама. От друга страна, така отпадаха тревогите за новата ми приятелка.

— Не — господин Уедърол поклати категорично глава. — Ще измисля някаква история как семейството е забогатяло. Не искам да отива сама. Достатъчно обезпокоително е, че не мога да я придружа.

Госпожа Каръл се поколеба.

— Ще трябва да помни и това. Още една грижа.

— Госпожо Каръл — процеди през зъби господин Уедърол, — моите уважения, но не ми се слушат врели-некипели! Елиз играе ролята на благородничка, откакто се е появила на белия свят. Ще се справи.

С Елен чакахме търпеливо да решат съдбата ни. Макар и различни във всяко друго отношение, двете си приличахме по едно — че други разполагат с живота ни. Бяхме свикнали с това.

Щом приключиха, завързаха багажа ни върху покрива на каретата и кочияшът — благонадежден приближен на семейство Каръл — подкара впряга към Блумсбъри и към имението на Куин Скуеър.

* * *

— Преди го наричали Куин Ан Скуеър — обясни ни кочияшът. — Сега е само Куин Скуеър.

Той изкачи стълбите с мен и Елен и дръпна въженцето на звънеца. Докато чакахме, огледах площада и видях два реда внушителни бели къщи в типичен английски стил. На север имаше поле, а в съседство — църква. По шосето играеха деца — тичаха между каруците и каретите по оживената улица.

Чухме стъпки и скърцане на резета. Опитах се да си придам уверено изражение и да заприличам на жената, за която се представях.

Която бе?

— Госпожица Ивон Албертен и камериерката й Елен — кочияшът уведоми иконома, отворил вратата. — Идват да посетят госпожица Дженифър Скот.

За разлика от шумния площад зад нас, къщата изглеждаше притъмняла и зловеща и аз едва преодолях силното нежелание да вляза вътре.

— Госпожица Скот ви очаква, мадмоазел — каза безизразният иконом.

Влязохме в просторно преддверие с тъмна дървена ламперия и затворени врати. Единствената светлина проникваше през прозореца на стълбищната площадка над нас. Къщата бе тиха, почти заплашително стихнала. Миг-два се почудих какво ми напомня атмосферата и после се досетих — на имението ни във Версай след смъртта на мама. Същото усещане за спряло време, за живот, измерващ се в шепот и безшумни стъпки.

Бяха ме предупредили, че мадмоазел Дженифър Скот, около седемдесет и пет годишна стара мома, е доста… ексцентрична. Хората я отвращавали — не само непознатите или определен тип, а всички хора. Живеела в къщата си на Куин Скуеър, обслужвана от малобройна прислуга, и по някаква причина, която Карълови не бяха споделили с мен, била важна фигура за английските тамплиери.

Кочияшът си тръгна и отведоха Елен — вероятно в някой ъгъл на кухнята, където да пристъпва от крак на крак под любопитните погледи на персонала. После икономът ме въведе в гостна. Завесите в голямата стая бяха спуснати, а пред прозорците имаше високи растения в саксии — поставени нарочно, предположих, за да не наднича някой отвън или отвътре. И тук бе задушно и сумрачно. Пред камината седеше господарката на имението — мадмоазел Дженифър Скот.

— Госпожица Албертен, милейди — представи ме икономът и излезе, без да дочака отговор.

Затвори тихо вратата и ме остави сама със странната дама, която не обичала хора.

Какво друго знаех за нея? Баща й бил пиратът асасин Едуард Кенуей, а брат й — прочутият тамплиерски Велик майстор Хайтам Кенуей. Предположих, че техните портрети са окачени на стената — двама джентълмени, които много си приличаха, единият в асасинска роба, а другият във военна униформа, вероятно Хайтам. Дженифър Скот живяла дълги години на Континента — била жертва на враждата между асасини и тамплиери. Никой не знаеше със сигурност какво точно й се е случило, ала преживяното несъмнено я беше белязало непоправимо.

Сега тя се взираше в пламъците, подпряла брадичка в шепа, потънала в дълбок размисъл. Почудих се дали да се прокашлям, за да привлека вниманието й, или да се приближа и да се представя. В същия момент огънят ми се притече на помощ — съчките изпукаха и разпръснаха фонтан от искри, тя се сепна, явно осъзнала къде се намира, повдигна бавно брадичка и ме погледна над рамките на очилата си.

Бяха ми обяснили, че навремето била красавица и призракът на някогашната й красота наистина витаеше в изящните черти на лицето й и в тъмната, непокорна коса, прошарена със сребристи кичури като на вещица. Очите й блестяха като кремък — интелигентни и проницателни. Придадох си смирен вид и й позволих да ме огледа.

— Ела, дете — кимна тя най-сетне и посочи стола срещу нея.

Седнах и отново бях подложена на внимателно проучване.

— Казваш се Ивон Албертен?

— Да, мадмоазел Скот.

— Наричай ме Дженифър.

— Благодаря, мадмоазел Дженифър.

Тя сви устни.

— Не. Просто Дженифър.

— Както желаете.

— Познавах баба ти и баща ти — каза тя и махна с ръка. — Е, не ги познавах в качеството им на твои роднини, но ги срещнах веднъж в имение край Тройе в родината ти.

Кимнах. Семейство Каръл ме бяха предупредили, че Дженифър Скот е подозрителна и вероятно ще ме подложи на разпит. И той несъмнено започваше.

— Как се казва баща ти? — попита мадмоазел Скот, сякаш не си спомняше името му.

— Лусио — отговорих.

Тя вдигна показалец.

— Да! Точно така. А баба ти!

— Моника.

— Разбира се, разбира се. Добри хора. И как са сега?

— Покойници за съжаление. Баба се спомина преди няколко години, татко — миналото лято. Дойдох при вас, за да изпълня една от последните му заръки. На смъртния си одър той настоя да ви посетя.

— Така ли?

— За жалост татко и господин Кенуей не са се разделили с добро.

— Напомни ми, дете — настоя тя с безизразно лице.

— Татко ранил брат ви.

— Да, да — закима тя. — Рани го със сабя, нали? Как е възможно да забравя?

„Не си забравила.“

Усмихнах се тъжно.

— Татко се разкайваше за стореното. Разказа ми как е поискал прошка за себе си и за баба, преди брат ви да изгуби съзнание.

Тя сключи пръсти и сведе глава.

— Помня, помня. Ужасно стечение на обстоятелствата…

— Татко се измъчваше от чувство за вина дори пред прага на смъртта.

Тя се усмихна.

— Жалко, че не е успял да дойде и да сподели терзанията си с мен. Щях да го уверя, че не е необходимо да се тормози. Много пъти на мен самата ми се е приисквало да забия нож в Хайтам.

Тя се вгледа в подскачащите пламъци и отрони с отнесен глас, потънала в спомени:

— Малък досадник. Трябваше да го убия, когато бяхме деца.

— Не говорите сериозно…

Тя сухо се изсмя:

— Да, вероятно. И не мисля, че Хайтам носи вина за случилото се. Не цялата поне.

Тя си пое дълбоко дъх, пресегна се към бастуна, облегнат върху ръкохватката на стола й, и се изправи.

— Сигурно си изморена след пътуването от Дувър. Ще ти покажа стаята. Опасявам се, че не съм особено общителна. Предпочитам да се храня в покоите си. Ще вечеряш сама, но утре ще се поразходим в градината, за да се опознаем.

Станах и направих реверанс.

— С удоволствие — уверих я.

Тя ме погледна изпитателно още веднъж, преди да тръгнем към спалните на горния етаж.

— Приличаш много на баща си — отбеляза.

Имаше предвид Лусио, разбира се. Почудих се що за човек е бил и дали наистина приличам на него, защото веднага разбрах, че Дженифър Скот не е глупачка.

— Благодаря, милейди.

* * *

По-късно Елен ми сервира вечерята, нахраних се сама и се оттеглих в покоите си.

Истината е, че мразя Елен да се суети около мен. Бях й забранила да ме облича и съблича, но тя настоя да направи нещо, за да компенсира отегчителните часове при прислугата, прекарани в изслушване на безсмислени клюки. Смилих се и й разреших да подреди дрехите ми и да донесе леген с топла вода, за да се измия. Накрая й позволих да ми разреши косата — ритуал, който ми доставяше удоволствие.

— Как вървят нещата, мадмоазел? — попита ме тя на френски, снишила глас.

— Добре. Ти разговаря ли с мадмоазел Скот?

— Не, видях я отдалеч и толкова.

— Е, не си пропуснала много. Определено е особнячка.

— Странна птица? — един от изразите на господин Уедърол. Усмихнах й се в огледалото и тя ми отвърна с усмивка.

— Да. Наистина е странна птица.

— Ще ми кажете ли какво искат господин и госпожа Каръл от нея?

Въздъхнах.

— Дори да имах представа, по-добре е ти да не знаеш.

— И вие ли не знаете?

— Още не. Което ме подсеща… колко е часът?

— Наближава десет, мадмоазел Елиз.

— Мадмоазел Ивон! — просъсках.

Тя се изчерви.

— Съжалявам, мадмоазел Ивон.

— Не го забравяй!

— Съжалявам, мадмоазел Ивон.

— А сега си върви.

Когато Елен излезе, издърпах куфара си изпод леглото, коленичих и щракнах ключалките. Елен го бе изпразнила, но не знаеше за двойното дъно. Повдигнах капака под подплатата и разкрих скритите вещи — далекоглед и малко устройство за сигнализация. Наместих свещ в него, взех далекогледа и застанах до прозореца. Отдръпнах леко завесите, колкото да огледам площада.

Видях го в отсрещния край на улицата. Досущ като кочияш, очакващ клиенти, господин Уедърол седеше в двуколката, закрил долната половина от лицето си с шал. Дадох уговорения сигнал. В отговор той закри с длан фенера на двуколката, озърна се наляво и надясно и смъкна шала. Взрях се през далекогледа, за да виждам ясно лицето му и прочетох по устните му:

— Привет, Елиз.

После и той вдигна далекогледа си.

— Привет — изрекох тихо.

Така започна безмълвният ни разговор.

— Как вървят нещата?

— Вътре съм.

— Добре.

— Внимавай, Елиз — изрече той и ако изобщо е възможно разговор с устни в среднощния мрак да изрази истинска загриженост, то господин Уедърол се справи блестящо.

— Разбира се — обещах.

После си легнах да размишлявам защо са ме изпратили на това странно място.