Оливър Боудън
Единство (19)

11 февруари 1788

Господин Уедърол ми предостави два дни да свикна с обстановката и тази сутрин дойде да ме посети. Междувременно Мей Каръл ми даде свои дрехи, като не пропусна да отбележи, че са „овехтели“ и „старомодни“ и за нищо на света не би ги облякла през този сезон, „но са подходящи за теб, Миризливке“.

— Ще те убия, ако още веднъж ме наречеш така — отвърнах.

— Моля? — повдигна вежди тя.

— О, нищо. Благодаря за роклите.

Не беше ирония. За щастие бях наследила презрението на мама към модата и макар да бяха предвидени да ме подразнят, старомодните дрехи всъщност не постигнаха желаната цел.

Дразни ме Мей Каръл.

Елен междувременно се справяше храбро с живота в сутерена, откривайки, че слугите са по-високомерни от аристократите на горните етажи. Честно казано, новата ми „камериерка“ не се представяше блестящо в маскарада — правеше реверанси и хвърляше ужасени погледи към мен. Несъмнено се налагаше да поработим по-усърдно върху поведението й. Карълови, слава богу, бяха твърде арогантни и самодоволни и отдаваха неуменията и наивността й на „френската закваска“.

И ето че стигнахме до момента, когато господин Уедърол почука на вратата ми.

— В благоприличен вид ли си? — попита ме.

— Да, мосю — отвърнах.

Закрилникът ми влезе и веднага закри очи с длани.

— Какво ми е? — учудих се.

— По нощница си! — упрекна ме той.

— Да, но изглеждам прилично.

Той поклати глава, без да ме поглежда.

— В Англия не смятаме нощниците за благоприлично облекло — обясни ми.

В нощницата на Мей Каръл не бях разголена, но реших да не скандализирам господин Уедърол. Той се оттегли в коридора и след няколко минути опитахме отново. Закрилникът ми влезе, дръпна стол, а аз седнах на ръба на леглото. За последно го бях видяла преди два дни, когато с Елен се появихме в трапезарията с вид на „нещо, довлечено от котката“, както се изрази госпожа Каръл. Тогава лицето му почервеня като червено цвекло, а аз скалъпих някаква история за разбойници, причакали ни на пътя между Дувър и Лондон.

Онази вечер огледах лицата около масата, които не бях зървала от десет години. Госпожа и господин Каръл не бяха променени. И двамата бяха извили устни в тънки усмивки, типични за английската висша класа. Мей Каръл обаче бе пораснала и изглеждаше още по-досадно надменна, отколкото при първата ни среща във Версай.

Господин Уедърол бе принуден да се престори, че очаква пристигането ми, и да прикрие очевидната си изненада със загриженост за състоянието ми. Карълови смениха по няколко недоверчиви изражения и ми зададоха няколко опипващи почвата въпроса, но с господин Уедърол блъфирахме достатъчно убедително, за да не ни изгонят на мига.

Помислих си, че с него сме отличен екип.

— Каква игричка играеш, по дяволите? — попита ме той сега.

Погледнах го невъзмутимо.

— Знаеш каква игричка играя.

— За бога, Елиз, баща ти ще ме убие! И бездруго не съм най-любимият му човек. Ще се събудя с нож в гърлото.

— С татко всичко е уточнено — успокоих го.

— А с мадам Льован?

Преглътнах. Мисълта за мадам Льован ме смущаваше.

— И с нея.

Той присви изпитателно очи.

— По-добре е да не знам, нали?

— Да — уверих го. — По-добре е да не знаеш.

Той се намръщи.

— Е, след като си тук, ще…

— Не си и помисляй, че ще ме изпратиш вкъщи!

— О, възпират ме единствено съмненията, че изпратя ли те, баща ти ще се поинтересува защо и ще си навлека още по-сериозни неприятности. А и семейство Каръл имат планове за теб.

Настръхнах.

— Планове за мен? Не съм им слуга. Аз съм Елиз дьо ла Сер, дъщеря на Велик майстор и бъдещ Велик майстор. Нямат право да се разпореждат с мен.

Той въздъхна.

— Опомни се, дете! Тук си гостенка и на всичкото отгоре се надяваш да извлечеш полза от връзките им, за да откриеш Ръдок. Щом не искаш да се разпореждат с теб, не биваше да се поставяш в такова положение. — Понечих да възразя, но той вдигна ръка да ме спре. — Виж, да си Велик майстор не означава само да въртиш сабята и да вириш нос. Изисква се дипломатически и политически нюх. Майка ти го знаеше. Баща ти също го знае. Време е и ти да се научиш.

Въздъхнах.

— Добре. Какво трябва да направя?

— Искат да се внедриш в имение тук, в Лондон. Ти и камериерката ти.

— Да се… какво?

— Да проникнеш в нечий дом.

— Искат да шпионирам?

Той почеса смутено снежнобялата си брада.

— Нещо такова. Искат да се представиш за друга жена, за да те допуснат във въпросната къща.

— Което си е точно шпиониране!

— Ами… да.

Замислих се и реших, че въпреки всичко идеята всъщност ми допада.

— Опасно ли е?

— Приключенията те блазнят, а?

— По-добре е от „Мезон Роял“. Кога ще ми представят по-подробно мисията?

— Когато са готови. Междувременно използвай затишието да шлифоваш така наречената си камериерка. В момента тя не е нито полезна, нито красива. — Погледна ме. — Недоумявам какво си направила, за да породиш такава преданост.

— По-добре да не знаеш — казах.

— Което ми напомня… още нещо по темата.

— Какво, мосю?

Той прочисти гърло и се втренчи в обувките си.

— Относно плаването. Капитанът, с когото си пътувала до Дувър…

— Да? — усетих как се изчервявам.

— Англичанин ли беше или французин?

— Англичанин като теб, мосю.

— Ясно, ясно — закима той. Прочисти отново гърло, пое си дълбоко дъх, вдигна глава и ме погледна в очите. — Плаването от Кале до Дувър не отнема два дни, Елиз. По-скоро няколко часа, ако условията са благоприятни; девет, най-много десет в лошо време. Защо според теб те е държал два дни в открито море?

— Нямам представа, мосю — свих устни.

Той кимна.

— Ти си красиво момиче, Елиз. Красива си като майка си, а всички глави се обръщаха, когато тя влезеше в стаята. По пътя си ще срещаш мнозина с коварни намерения.

— Знам, мосю.

— Арно очаква завръщането ти във Версай, нали?

— Да, мосю.

Надявах се.

Господин Уедърол се изправи.

— И как точно прекара двата дни из Ламанша, Елиз?

— Дуелирах се. Упражнявах се да се бия със сабя — отвърнах.