Оливър Боудън
Единство (18)

8 февруари 1788

— Ако ще ти е камериерка, трябва да се научи на обноски — отбеляза Байрон Джаксън снощи, докато вечеряхме.

Доста лицемерно изискване от негова страна, като се има предвид, че пиеше направо от меха с вино, дъвчеше с отворена уста и се облягаше с лакти на масата.

Погледнах към Елен. Тя бе отчупила кора хляб, беше я потопила в супата и се канеше да натъпче големия, капещ залък в устата си. Ръката й обаче застина и тя впери очи в нас, сякаш говорим на чужд език.

— Така си е добре — поклатих глава, мислено натривайки носа на мадам Льован, на татко, на Враните и на всички прислужници във версайското ни имение, които биха се отвратили от варварските маниери на новата ми приятелка.

— Добре е за вечеря на контрабандистки кораб, но в Лондон никой няма да повярва, че ти е камериерка. Докато изпълняваш „тайната си мисия“, имам предвид.

Погледнах го сърдито.

— Не е тайна мисия.

Той се ухили.

— А аз не съм толкова лековерен. Както и да е… Налага се да я научиш как да се държи пред хората. Като за начало трябва да започне да те нарича „мадмоазел“ и да придобие елементарни обноски.

— Добре, благодаря ти, Байрон — троснах се. — Не е нужно да ни подсещаш каква е етикецията при хранене. Аз ще се заема с Елен.

— Както решиш, мадмоазел — ухили се отново той. Ставаше му навик — и хиленето, и саркастичното обръщение „мадмоазел“.

След вечерята Байрон занесе меха с вино и няколко кожи на палубата и ни пожела лека нощ. Почудих се какво ли прави там, за какво ли размишлява.

Плавахме през целия следващ ден. Байрон завърза руля с въже и се дуелирахме със саби. Танцувах по палубата, парирах ударите му и усещах как постепенно си припомням уменията. Той се смееше и ме насърчаваше — по-привлекателен спаринг партньор от господин Уедърол, макар и по-недисциплиниран.

Същата нощ след вечеря Елен си легна на койката в тясното помещение, което наричахме каюта, а Байрон излезе да дежури при руля. Този път обаче и аз си взех кожа и се качих на палубата.

— Използвала ли си сабята си в истинска схватка? — попита той, когато се настаних до него. Седнал, той направляваше руля с крака и отпиваше вино от кожения мях.

— Имаш предвид дали…

— Дали си убивала някого?

— Не.

— Аз ще бъда първият, ако те докосна без позволение, а?

— Точно така.

— Е, тогава ще се погрижа да получа разрешение.

— Никога няма да го получиш. Сгодена съм, драги. Насочи вниманието си другаде.

Не беше вярно, разбира се. С Арно не бяхме сгодени. Ала сега, докато седях на палубата в притихналата нощ и се вслушвах в нежното плискане на вълните по корпуса на кораба, ме обзе внезапно чувство, че съм безкрайно далеч от дома и Арно ми липсва до болка. За пръв път осъзнах, че привързаността ми към него надхвърля детското приятелство. Обичах Арно.

Байрон кимна, сякаш прочел мислите ми и най-сетне проумял, че съм трофей, до който не бива да се домогва.

— Разбирам… Годеникът ти е късметлия — отбеляза.

Вирнах брадичка.

— Имаш право.

С делови тон той повдигна острието на сабята си.

— Е, да се върнем на въпроса… Кръстосвала ли си оръжие с противник?

— Разбира се.

— Противник, готов да те нарани?

— Не — признах.

— Ясно. Използвала ли си сабята, за да се защитиш?

— Да.

— Колко пъти.

— Веднъж.

— В гостилницата, нали?

Свих устни.

— Да.

— Не се получи много добре, а?

— Да.

— И защо? Как мислиш?

— Знам защо, благодаря. Не е необходимо да ме поучаваш.

— Сподели все пак.

— Защото се поколебах.

Той кимна замислено, отпи от меха и ми го подаде. Надигнах го, преглътнах и усетих как виното се разлива по тялото ми. Не бях глупава. Знаех, че първата стъпка да получиш достъп до постелята на дама е да я напиеш. Беше студено обаче, а капитанът бе приятен събеседник, макар и малко досаден… О, и нищо. Просто пийнах.

— Точно така. Какво трябваше да направиш всъщност?

— Виж, не е нужно…

— Така ли? Едва не те похитиха! Знаеш какво щяха да ти причинят. Нямаше да седиш на палубата и да пиеш вино с капитана. Щеше да плаваш в трюма по гръб, забавлявайки екипажа. Всички от екипажа. А когато пристигнеш в Дувър — с прекършен дух и тяло — щяха да те продадат като добитък. И теб, и Елен. Това щеше да те сполети, ако не бях в гостилницата. И все пак смяташ, че нямам право да ти казвам къде си сбъркала?

— Сбърках, че изобщо влязох в гостилницата — ядосах се.

Той повдигна вежда.

— Била ли си в Англия преди? — попита.

— Не, но англичанин ме обучаваше как да се сражавам със сабя.

Той изсумтя.

— И въпросният англичанин щеше да ти каже, че колебанието едва не ти струва живота. Късата сабя не служи като предупреждение. Тя е оръжие за действие. Извадиш ли я, използваш я. Не я размахваш! — Той сведе очи, отпи замислено от кожения мях и ми го подаде. — Има много причини да убиеш човек — дълг, чест, отмъщение. Всяка от тях си заслужава да размислиш. И евентуално да изпитваш угризения на съвестта след това. Да убиеш, за да се защитиш обаче или да защитиш другиго, не е причина за тревога.

* * *

На другия ден с Елен се сбогувахме с Байрон Джаксън на Дувърския бряг. Той ни обясни, че оттук нататък ще се справяме сами, защото го чака много работа, докато заобиколи митническите постове. Прие с елегантен поклон монетите, които му дадох, и всеки пое по своя път.

Тръгнахме по пътеката, отдалечаваща се от брега. След няколко крачки се обърнах назад и го видях да ни изпраща с поглед. Махнах му и се зарадвах, че и той ми махна в отговор. После се обърна и изчезна, а ние се заизкачвахме по скалистото възвишение, като за ориентир ни служеше Дувърският фар.

Бях предупредена, че пътуването с карета до Лондон крие опасности, защото по шосетата дебнат разбойници. В Лондон обаче пристигнахме без произшествия и градът ми се стори като двойник на Париж — тъмна мъгла надвисваше над покривите, заплашителната река Темза гъмжеше от лодки и корабчета, миришеше на дим, екскременти и мокри коне.

На безупречен английски попитах кочияша на двуколка под наем:

— Ще ни закарате ли до дома на семейство Каръл в Мейфеър, сър?

— К’одрънкаш? — Той надникна през решетката, която ни делеше. Вместо да се опитвам да му обясня отново, му подадох бележката с адреса. Щом потеглихме, с Елен дръпнахме завесите и се преоблякохме, редувайки се да стоим на пост до решетката. Извадих смачканата си рокля от дъното на кожената торба и веднага съжалих, че не съм я сгънала по-грижливо. Елен свали селската си рокля и надяна бричовете, ризата и жакета ми — не особено подобрение предвид мръсотията, която бях събрала през последните три дни.

Пред дома на Карълови в Мейфеър кочияшът ни отвори вратата и ни изгледа с познатото смаяно изражение, когато пред очите му се появиха две съвсем различни момичета. Предложи да почука и да ни представи, но аз го отпратих със златна монета.

После застанахме между колоните пред входа — новоизлюпената ми камериерка и аз — поехме си дълбоко дъх и почукахме. Чухме приближаващи стъпки и не след дълго вратата се отвори. Обясних кои сме на кръглоликия мъж в смокинг, от когото лъхаше леко на политура за сребро. Явно познал името ми, той ни поведе през внушително преддверие към коридор, покрит с килим. Помоли ни да изчакаме пред врата, водеща очевидно към трапезария, откъдето приглушено долиташе любезна размяна на реплики и потропване на прибори.

Чух го да казва през открехнатата врата:

— Имате посетителка, милейди. Мадмоазел Дьо ла Сер от Версай.

Възцари се тишина. Погледнах към Елен и се почудих дали и аз изглеждам разтревожена като нея.

После икономът се върна и ни покани да влезем. Прекрачихме прага и видяхме сътрапезниците, наслаждаващи се на обилна вечеря — господин и госпожа Каръл, Мей Каръл, която плесна с длани и възкликна със саркастично удоволствие: „Я! Миризливката!“, а аз едва се стърпях да не я зашлевя; и господин Уедърол, който скочи на крака и със зачервено лице изрева:

— Какво, по дяволите, търсиш тук?