Метаданни
Данни
- Серия
- Орденът на асасините (7)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Unity, 2014 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Емилия Карастойчева, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Детско и младежко фентъзи
- Историческо фентъзи
- Приключенска литература
- Роман на плаща и шпагата
- Фентъзи
- Характеристика
- Оценка
- 4,5 (× 4гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Оливър Боудън
Заглавие: Орденът на Асасините. Единство
Преводач: Емилия Карастойчева
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Ера“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: роман
Националност: английска
Печатница: „Експертпринт“ ЕООД
Редактор: Лилия Анастасова
Художник: Димитър Стоянов - Димо
ISBN: 978-954-389-337-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1409
История
- —Добавяне
8 февруари 1788
— Ако ще ти е камериерка, трябва да се научи на обноски — отбеляза Байрон Джаксън снощи, докато вечеряхме.
Доста лицемерно изискване от негова страна, като се има предвид, че пиеше направо от меха с вино, дъвчеше с отворена уста и се облягаше с лакти на масата.
Погледнах към Елен. Тя бе отчупила кора хляб, беше я потопила в супата и се канеше да натъпче големия, капещ залък в устата си. Ръката й обаче застина и тя впери очи в нас, сякаш говорим на чужд език.
— Така си е добре — поклатих глава, мислено натривайки носа на мадам Льован, на татко, на Враните и на всички прислужници във версайското ни имение, които биха се отвратили от варварските маниери на новата ми приятелка.
— Добре е за вечеря на контрабандистки кораб, но в Лондон никой няма да повярва, че ти е камериерка. Докато изпълняваш „тайната си мисия“, имам предвид.
Погледнах го сърдито.
— Не е тайна мисия.
Той се ухили.
— А аз не съм толкова лековерен. Както и да е… Налага се да я научиш как да се държи пред хората. Като за начало трябва да започне да те нарича „мадмоазел“ и да придобие елементарни обноски.
— Добре, благодаря ти, Байрон — троснах се. — Не е нужно да ни подсещаш каква е етикецията при хранене. Аз ще се заема с Елен.
— Както решиш, мадмоазел — ухили се отново той. Ставаше му навик — и хиленето, и саркастичното обръщение „мадмоазел“.
След вечерята Байрон занесе меха с вино и няколко кожи на палубата и ни пожела лека нощ. Почудих се какво ли прави там, за какво ли размишлява.
Плавахме през целия следващ ден. Байрон завърза руля с въже и се дуелирахме със саби. Танцувах по палубата, парирах ударите му и усещах как постепенно си припомням уменията. Той се смееше и ме насърчаваше — по-привлекателен спаринг партньор от господин Уедърол, макар и по-недисциплиниран.
Същата нощ след вечеря Елен си легна на койката в тясното помещение, което наричахме каюта, а Байрон излезе да дежури при руля. Този път обаче и аз си взех кожа и се качих на палубата.
— Използвала ли си сабята си в истинска схватка? — попита той, когато се настаних до него. Седнал, той направляваше руля с крака и отпиваше вино от кожения мях.
— Имаш предвид дали…
— Дали си убивала някого?
— Не.
— Аз ще бъда първият, ако те докосна без позволение, а?
— Точно така.
— Е, тогава ще се погрижа да получа разрешение.
— Никога няма да го получиш. Сгодена съм, драги. Насочи вниманието си другаде.
Не беше вярно, разбира се. С Арно не бяхме сгодени. Ала сега, докато седях на палубата в притихналата нощ и се вслушвах в нежното плискане на вълните по корпуса на кораба, ме обзе внезапно чувство, че съм безкрайно далеч от дома и Арно ми липсва до болка. За пръв път осъзнах, че привързаността ми към него надхвърля детското приятелство. Обичах Арно.
Байрон кимна, сякаш прочел мислите ми и най-сетне проумял, че съм трофей, до който не бива да се домогва.
— Разбирам… Годеникът ти е късметлия — отбеляза.
Вирнах брадичка.
— Имаш право.
С делови тон той повдигна острието на сабята си.
— Е, да се върнем на въпроса… Кръстосвала ли си оръжие с противник?
— Разбира се.
— Противник, готов да те нарани?
— Не — признах.
— Ясно. Използвала ли си сабята, за да се защитиш?
— Да.
— Колко пъти.
— Веднъж.
— В гостилницата, нали?
Свих устни.
— Да.
— Не се получи много добре, а?
— Да.
— И защо? Как мислиш?
— Знам защо, благодаря. Не е необходимо да ме поучаваш.
— Сподели все пак.
— Защото се поколебах.
Той кимна замислено, отпи от меха и ми го подаде. Надигнах го, преглътнах и усетих как виното се разлива по тялото ми. Не бях глупава. Знаех, че първата стъпка да получиш достъп до постелята на дама е да я напиеш. Беше студено обаче, а капитанът бе приятен събеседник, макар и малко досаден… О, и нищо. Просто пийнах.
— Точно така. Какво трябваше да направиш всъщност?
— Виж, не е нужно…
— Така ли? Едва не те похитиха! Знаеш какво щяха да ти причинят. Нямаше да седиш на палубата и да пиеш вино с капитана. Щеше да плаваш в трюма по гръб, забавлявайки екипажа. Всички от екипажа. А когато пристигнеш в Дувър — с прекършен дух и тяло — щяха да те продадат като добитък. И теб, и Елен. Това щеше да те сполети, ако не бях в гостилницата. И все пак смяташ, че нямам право да ти казвам къде си сбъркала?
— Сбърках, че изобщо влязох в гостилницата — ядосах се.
Той повдигна вежда.
— Била ли си в Англия преди? — попита.
— Не, но англичанин ме обучаваше как да се сражавам със сабя.
Той изсумтя.
— И въпросният англичанин щеше да ти каже, че колебанието едва не ти струва живота. Късата сабя не служи като предупреждение. Тя е оръжие за действие. Извадиш ли я, използваш я. Не я размахваш! — Той сведе очи, отпи замислено от кожения мях и ми го подаде. — Има много причини да убиеш човек — дълг, чест, отмъщение. Всяка от тях си заслужава да размислиш. И евентуално да изпитваш угризения на съвестта след това. Да убиеш, за да се защитиш обаче или да защитиш другиго, не е причина за тревога.
* * *
На другия ден с Елен се сбогувахме с Байрон Джаксън на Дувърския бряг. Той ни обясни, че оттук нататък ще се справяме сами, защото го чака много работа, докато заобиколи митническите постове. Прие с елегантен поклон монетите, които му дадох, и всеки пое по своя път.
Тръгнахме по пътеката, отдалечаваща се от брега. След няколко крачки се обърнах назад и го видях да ни изпраща с поглед. Махнах му и се зарадвах, че и той ми махна в отговор. После се обърна и изчезна, а ние се заизкачвахме по скалистото възвишение, като за ориентир ни служеше Дувърският фар.
Бях предупредена, че пътуването с карета до Лондон крие опасности, защото по шосетата дебнат разбойници. В Лондон обаче пристигнахме без произшествия и градът ми се стори като двойник на Париж — тъмна мъгла надвисваше над покривите, заплашителната река Темза гъмжеше от лодки и корабчета, миришеше на дим, екскременти и мокри коне.
На безупречен английски попитах кочияша на двуколка под наем:
— Ще ни закарате ли до дома на семейство Каръл в Мейфеър, сър?
— К’одрънкаш? — Той надникна през решетката, която ни делеше. Вместо да се опитвам да му обясня отново, му подадох бележката с адреса. Щом потеглихме, с Елен дръпнахме завесите и се преоблякохме, редувайки се да стоим на пост до решетката. Извадих смачканата си рокля от дъното на кожената торба и веднага съжалих, че не съм я сгънала по-грижливо. Елен свали селската си рокля и надяна бричовете, ризата и жакета ми — не особено подобрение предвид мръсотията, която бях събрала през последните три дни.
Пред дома на Карълови в Мейфеър кочияшът ни отвори вратата и ни изгледа с познатото смаяно изражение, когато пред очите му се появиха две съвсем различни момичета. Предложи да почука и да ни представи, но аз го отпратих със златна монета.
После застанахме между колоните пред входа — новоизлюпената ми камериерка и аз — поехме си дълбоко дъх и почукахме. Чухме приближаващи стъпки и не след дълго вратата се отвори. Обясних кои сме на кръглоликия мъж в смокинг, от когото лъхаше леко на политура за сребро. Явно познал името ми, той ни поведе през внушително преддверие към коридор, покрит с килим. Помоли ни да изчакаме пред врата, водеща очевидно към трапезария, откъдето приглушено долиташе любезна размяна на реплики и потропване на прибори.
Чух го да казва през открехнатата врата:
— Имате посетителка, милейди. Мадмоазел Дьо ла Сер от Версай.
Възцари се тишина. Погледнах към Елен и се почудих дали и аз изглеждам разтревожена като нея.
После икономът се върна и ни покани да влезем. Прекрачихме прага и видяхме сътрапезниците, наслаждаващи се на обилна вечеря — господин и госпожа Каръл, Мей Каръл, която плесна с длани и възкликна със саркастично удоволствие: „Я! Миризливката!“, а аз едва се стърпях да не я зашлевя; и господин Уедърол, който скочи на крака и със зачервено лице изрева:
— Какво, по дяволите, търсиш тук?