Оливър Боудън
Единство (17)

7 февруари 1788

Сега съм далеч от Сен Сир. И след двата бурни дни пиша на…

Не. Не бива да изпреварвам събитията. Ще се върна там, където се качих на каретата, която щеше да ме отведе от Обителта на отчаянието. Не погледнах назад, не ме изпратиха приятели, никой не ми пожела „Приятно пътуване“ и мадам Льовен определено не ми махаше с кърпичка от прозореца на кабинета си. Бях само аз, седнала в каретата, и пътническият ми сандък, завързан върху покрива й.

— Пристигнахме — обяви кочияшът, когато спряхме на доковете в Кале. Беше късно и по тъмното море танцуваха отблясъци отвъд каменния вълнолом и поклащащите се мачти на закотвените кораби. Над нас крещяха чайки, а наоколо моряците се олюляваха от кръчма в кръчма — нощна гълчава огласяше пристана. Кочияшът ми се огледа неодобрително наляво и надясно и се качи върху стъпалото да смъкне сандъка ми. Остави го върху паважа на дока, отвори вратата на кабината и се ококори. Не бях същото момиче, с което бе потеглил.

Защо ли? Защото по време на пътуването се бях променила. Бях свалила омразната рокля и сега носех бричове, риза, жакет и редингот. Бях смъкнала противното боне и фибите и си бях вързала косата на опашка. Слязох от каретата, нахлупих си тривърха шапка и отворих сандъка пред погледа на онемелия кочияш. Сандъкът ми бе пълен с ненавистни дрехи и дрънкулки, които смятах да изхвърля. Всичко необходимо бях прибрала в кожена торба. Извадих и късата сабя от дебрите на куфара и я препасах на кръста си. После провесих торбата така, че да прикрива оръжието.

— Задръж сандъка, ако искаш — казах. От джоба на жакета измъкнах кожена кесийка и подадох няколко монети на кочияша.

— Кой ще ви придружава оттук нататък? — поинтересува се той и се озърна, измервайки със смръщен поглед среднощните гуляйджии, шляещи се по дока.

— Никой.

— Шегувате ли се? — сбърчи чело той.

— Не, защо да се шегувам?

— Не бива да скитате из пристанището по това време.

Пуснах още една монета в дланта му. Той я погледна.

— Не — отсече. — Не мога да ви оставя.

Пуснах още една монета в дланта му.

— Добре — примири се той. — Ваша воля. Стойте далеч от кръчмите и се придържайте към светлината на фенерите. Внимавайте с доковете — високи са и са неравни. Мнозина нещастници се подхлъзват и падат, доближили опасно ръба. Не надзъртайте към водата и не поглеждайте никого в очите. О, и в никакъв случай не показвайте кесията.

Усмихнах се с пълното съзнание, че ще следвам всичките му съвети с изключение на един — да стоя далеч от кръчмите — защото възнамерявах да отида точно там. Отправих се към най-близката още щом каретата изчезна от погледа ми.

Гостилницата нямаше име, но над прозорците висеше дървена табела с грубо изрисувани еленови рога, затова ще я нарека „Еленовите рога“. Докато стоях пред прага, събирайки кураж да вляза, вратата се отвори, лъхна ме топъл въздух, долових дрънчене на пиано и воня на бира. Отвътре излязоха мъж и жена със зачервени лица, олюляваха се и се подпираха един на друг. Открехнатата врата разкри за миг вътрешността на гостилницата, наподобяваща лумнала пеш, и се захлопна бързо. Останах на притихналия док, където шумът отвътре долиташе като приглушено бучене.

Вдъхнах си смелост: „Хайде, Елиз, искаше да се измъкнеш от порядъчното училище, от омразните правила и дисциплина. От другата страна на тази врата се намира пълната му противоположност. Въпросът е — наистина ли си толкова смела, колкото мислиш?“

(Не след дълго разбрах отговора, а именно — не.)

Пристъпих сякаш в нов свят, изтъкан от пушек и шум. Дрезгав смях, цвърчащи птици и пиянски песни в съпровод с пиано атакуваха слуха ми.

Тясната стая с балкон в единия край и птичи клетки, окачени по гредите, беше пълна с гуляйджии — седяха по масите, търкаляха се по пода, подвикваха от балкона. Помаях се в сенките край вратата. Мъжете наоколо ме изгледаха любопитно. Сред шумотевицата се чу рязко изсвирване и келнерката в престилка остави две халби бира — които за щастие задържаха вниманието на клиентите й — и се обърна към мен.

— Търся капитан на кораб, който заминава за Лондон утре сутринта — обявих на висок глас.

Тя изтри длани в престилката си и забели очи.

— Някой определен капитан ли имаш предвид? Или кораб?

Поклатих глава. Нямаше значение.

Тя кимна и ме измери с поглед от главата до петите.

— Виждаш ли масата в дъното? — Присвих очи и през димните стълбове и олюляващите се тела успях да различа масата в далечния ъгъл на гостилницата. — Върви да говориш с Посредника. Кажи му, че те изпраща Клеманс.

Вгледах се по-внимателно и видях трима мъже, седнали с гръб към стената. Зад пелената от дим приличаха на призраци на заклети пияници, обречени да витаят в кръчмата до края на вечността.

— Кой е Посредника? — попитах.

— Онзи по средата, разбира се — изсумтя Клеманс и се отдалечи.

С чувството, че съм изложена на показ, тръгнах към Посредника и двамата му приятели. Докато си проправях път край масите, към мен се обръщаха зачервени лица.

— Доста е изтупана за такова място — подметна някой.

Чух и няколко далеч по-пиперливи забележки, които благоприличието ми забранява да споделя. Слава богу, че благодарение на дима, сумрака и пиянския ступор привличах любопитството само на мъжете по най-близките маси.

Стигнах до тримата призраци. Стиснали халбите, те отместиха очи от спектакъла наоколо и ги насочиха към мен. Докато другите ме оглеждаха похотливо, кривяха лица или подхвърляха пиянски предложения, те просто се втренчиха пресметливо в мен. Посредника, по-дребен от другарите си, се взря над рамото ми. Обърнах се и успях да забележа как келнерката му се ухилва доволно.

Олеле! Внезапно осъзнах колко далеч съм от вратата. Тук, в дебрите на гостилницата, бе още по-тъмно. Пияниците зад мен сякаш ме притискаха в обръч. Пламъците от огъня танцуваха по стените и по лицата на тримата мъже срещу мен. Спомних си съвета на мама и се запитах какво ли би казал господин Уедърол, ако ме види сега. Запази спокойствие и бъди бдителна. Прецени ситуацията. (И прогони натрапчивото чувство, че трябваше да го направиш, преди да влезеш тук.)

— Какво търси изискано облечена жена като теб на такова място? — провлачи Посредника. Без да се усмихва, извади лула с дълга дръжка от вътрешния джоб на редингота си, намести я в пролуката между кривите си, почернели зъби и я задъвка с розовите си венци.

— Казаха ми, че ще ми помогнете да намеря капитан на кораб — отговорих.

— И защо ти е капитан на кораб?

— Искам да стигна до Лондон.

— Лондон ли?

— Да — кимнах.

— Имаш предвид Дувър?

Усетих как почервенявам, смутена от глупостта си.

— Разбира се.

Очите на Посредника заискриха насмешливо.

— И ти е необходим капитан за екскурзията?

— Да.

— Е, защо просто не се качиш при пакетите?

Чувството, че не съм в свои води, се възвърна.

— Пакетите?

Мъжът се подсмихна.

— Няма значение, момиче. Откъде си?

Някой ме блъсна грубо в гръб. Отвърнах с рамо и чух как пияницата се блъска в маса, събаря халби и получава ругатни в отплата, преди да се строполи на пода.

— От Париж — уведомих Посредника.

— От Париж, а? — Той извади лулата от устата си и слюнката се процеди върху масата. Насочил дръжката към мен, той попита: — От по-приятните квартали, съдейки по вида ти?

Не продумах.

Лулата се върна в устата му. Розовите венци задъвкаха.

— Как се казваш, момиче?

— Елиз — отговорих.

— Без фамилия?

Придадох си равнодушно изражение.

— Опасяваш се, че ще ми прозвучи познато?

— Предпочитам да не споделям.

Той закима.

— Добре. Мисля, че ще успея да ти намеря капитан. Всъщност с двамата ми приятели имаме среща с въпросния джентълмен. Ще пийнем по халба и ще си побъбрим. Ще ни придружиш ли?

Той понечи да стане.

Долових нещо нередно. Напрегнах се. Чувах ясно гълчавата наоколо, блъскаха ме гуляйджии, но някак си бях съвсем изолирана. Поклоних се леко, без да откъсвам очи от техните.

— Благодаря ви, господа, но размислих.

Посредника повдигна изненадано вежди и устните му се разтегнаха в усмивка, разкривайки още черни зъби. Това вижда лещанката, преди акулата да я погълне.

— Размисли, а? — Той стрелна с поглед по-едрите си другари. — Реши да не ходиш в Лондон? Или ние не ти вдъхваме доверие?

— Нещо такова. — Престорих се, че не забелязвам как мъжът вляво побутва стола си назад, готов да стане, а мъжът вдясно се привежда леко напред.

— Подозираш ли ни?

— Възможно е — съгласих се, вирнала брадичка. Скръстих ръце пред гърдите и доближих длан до дръжката на сабята.

— Защо? — поинтересува се Посредника.

— Не ме попитахте колко ще платя например.

Той се усмихна отново.

— О, ще си изработиш койката до Лондон.

Престорих се, че не го разбирам.

— Благодаря ви за отделеното време, но сама ще си уредя пътуването.

Той се засмя с глас.

— Смятахме ние да се погрижим.

Поех си дъх и пак се поклоних леко.

— Тръгвам си, господа.

— Никъде няма да ходиш! — Посредника даде знак на двамата си копои да ме хванат.

Те се изправиха, хванали дръжките на сабите, препасани на кръстовете им. Отстъпих назад и настрани, извадих оръжието си и го насочих към първия. Главорезите застинаха за миг.

— Охооо… — проточи подигравателно единият и двамата се разкикотиха. Почудих се как да реагирам и в същия момент Посредника бръкна под редингота си и извади извита кама, а вторият здравеняк изтри усмивката от лицето си и прекрачи напред.

Опитах се да го отблъсна със сабята, но не бях достатъчно убедителна, а наоколо имаше твърде много хора. Предупредителният замах към лицето му се оказа несполучлив.

„Използвай я, за да се упражняваш.“

Но аз не бях послушала съвета. През десетте години в училището почти не бях тренирала със сабята. Утихнеше ли нощем спалнята, понякога изваждах кутията от скривалището й, оглеждах стоманеното острие и прокарвах пръсти по надписа върху него, но рядко го отнасях на тайно място, за да упражнявам техниката си. Колкото уменията ми да не закърнеят напълно, недостатъчно да не „ръждясат“.

Това или неопитността ми — или най-вероятно и двете — ми изиграха лоша шега и аз се оказах неподготвена да се защитя от тримата нападатели. Всъщност върху влажния, покрит със смрадлив талаш под ме просна не някакъв зашеметяващ саблен удар. Забелязал нещо невидимо за мен, първият главорез протегна ръце и ме блъсна назад. Зад мен лежеше пияницата, когото бях бутнала по-рано. Залитнах назад, препънах се в тялото му, изгубих равновесие и паднах върху него.

— Господине — сръгах го с лакът с надеждата отчаянието ми да пробие алкохолната пелена.

Очите му обаче се цъклеха като стъклени мъниста, а по лицето му се стичаше бира. След секунда изпищях от болка — токът на нечий ботуш се приземи върху опакото на дланта ми, смаза я и ме принуди да пусна сабята. Друг крак подритна безценното ми оръжие. Извъртях се и се опитах да се изправя, но нечии ръце ме сграбчиха и ме вдигнаха. Отчаяно огледах тълпата — зяпачите, които се смееха, оттеглили се на почетно разстояние, безжизненият пияница на пода, късата ми сабя, недостижима под масата. Заритах, загърчих се. Пред мен Посредника размаха закривената си кама, оголил зъби в мрачна усмивка, без да изпуска лулата. Чух зад мен да се отваря врата, последва остър повей на вятъра и след миг ме издърпаха навън в нощта.

Всичко се случи твърде бързо. Преди секунда бях в претъпканата кръчма, после в миг се озовах в безлюдния двор. Бяхме сами — аз, Посредника и двамата му главорези. Блъснаха ме на земята, опитах се да си поема дъх и да се престоря на безстрашна. Вътрешният ми глас обаче нашепваше: „Глупаво, глупаво, неопитно, самонадеяно момиче“.

Какво изобщо си въобразявах?

Дворът граничеше с дока пред „Еленовите рога“, където минаваха хора, които не обръщаха внимание на окаяното ми положение. Недалеч чакаше малка карета. Посредника скочи на капрата, единият главорез ме хвана за раменете, а другият отвори вратата. Зърнах друго момиче вътре, по-младо от мен — шестнайсетинагодишно, с дълга руса коса и дрипава кафява селска рокля. Очите му бяха ококорени и уплашени, устните му изричаха молба, която писъците ми заглушиха. Главорезът ме пренесе с лекота, но щом понечи да ме вкара в каретата, краката ми намериха опора в стената на кабината, свих колене, отблъснах се назад и го принудих да се олюлее и да изругае. Използвах инерцията, извъртях се рязко и този път той изгуби равновесие и двамата паднахме на земята.

Посредника и главореза, отворил вратата, приветстваха танца ни с гръмък смях. Долових риданията на момичето вътре и разбрах, че успеят ли негодниците да ме вкарат в каретата, с нас е свършено.

В същия момент задната врата на кръчмата се отвори и смехът им секна. От шума, зноя и дима изплува фигура, олюля се и посегна да си разкопчае бричовете.

Беше същият пияница. Застана с разкрачени крака да се облекчи на стената на гостилницата и погледна през рамо.

— Всичко наред ли е там? — изграчи той и килна глава, зает с инатящите се копчета.

— Не, мосю — извиках, но главорезът ме сграбчи и притисна устата ми с длан, заглушавайки зова ми за помощ. Изпънах тяло и се опитах да го ухапя. Безуспешно. Седнал на мястото на кочияша, Посредника ни наблюдаваше отвисоко — мен, прикована на земята със запушена уста; пияницата, суетящ се с бричовете; втория здравеняк, очакващ заповед с вдигнато лице. Посредника прокара показалец по гърлото си.

Утроих усилията си да се освободя. Закрещях в дланта, притиснала устата ми, сякаш не усещам болката, причинена от лактите и коленете на главореза. Гърчех се върху земята с надеждата да се измъкна или поне да вдигна достатъчно шум, за да привлека вниманието на пияницата.

Вторият главорез погледна към входа на двора, извади безшумно сабята си и се прокрадна към нищо неподозиращия пияница. Отново зърнах момичето в каретата. Беше се преместило на отсрещната седалка и надничаше навън. „Изкрещи, предупреди го!“, прииска ми се да извикам, ала не можех. Стиснах зъби, мъчейки се да прегриза потната длан, запушила устата ми. За миг погледите ни се срещнаха и аз се опитах да я подтикна със силата на волята си — примигвайки, извъртях очи към пияницата, съсредоточен върху бричовете си, без да усеща смъртта, дебнеща го на не повече от крачка.

Твърде уплашена обаче, тя нито издаде звук, нито помръдна. Пияницата щеше да умре, главорезите щяха да ни наблъскат в каретата, после — на кораб, а сетне… е, да речем, че щях да мечтая да се върна в училището.

Острието се вдигна и внезапно нещо се случи — пияницата се обърна рязко, невероятно бързо, и в ръцете му блесна моята къса сабя. Тя се стрелна и вкуси кръв за пръв път, срязвайки гърлото на главореза, което зейна и оплиска с алени капки двора.

Половин секунда единствената реакция бе ступор, а единственият звук — влажното отцеждане на живеца, напускащ тялото на главореза. После с гневен рев първият главорез отмести коляно от шията ми и скочи към пияницата.

Бях си позволила да повярвам, че алкохолният унес е заблуда и мъжът всъщност е ловък боец, преструващ се на пияница. Осъзнах обаче, че греша. Мъжът се клатушкаше, опитвайки се да се съсредоточи върху нападателя си, и дори да умееше да се бие със сабя, наистина бе пиян. Разярен, здравенякът го атакува, размахал сабята си. Не се получи елегантно, ала макар и обърнал повечко чашки, спасителят ми го отбягна лесно. Сабята ми описа дъга отгоре надолу, порази ръката на главореза и изтръгна вик от гърлото му.

Чух вик:

— Дий!

Вдигнах глава и видях как Посредника дръпва юздите. За него битката бе приключила. Не искаше да си тръгне без плячка. Каретата се насочи към входа на двора с отворена врата. Скочих на крака и хукнах след нея. Пресегнах се към момичето точно когато конете стигнаха тясната порта. Имах само една възможност. Една секунда.

— Хвани ме за ръката! — изкрещях и, слава богу, този път тя прояви решителност. С отчаяни, уплашени очи тя нададе гърлен писък и сграбчи протегнатата ми длан. Хвърлих се назад и я измъкнах през вратата. Каретата мина през портата и затрополи по паважа на дока. Отляво долетя вик. Смаян от предателството, оцелелият главорез наблюдаваше със зяпнала уста отдалечаващата се карета.

Пияният го накара да плати за моментния гняв. Прониза го с един удар и сабята ми опита кръв за втори път.

Бях обещала на господин Уедърол да не давам име на оръжието. Сега, когато тялото на главореза се плъзна от окървавената сабя и се просна на земята, разбрах защо.

* * *

— Благодаря, мосю. — Гласът ми наруши тишината, възцарила се на двора след битката.

Пияният ме погледна. Имаше дълга коса, прибрана на опашка на тила, високи скули и отнесени очи.

— Ще ни кажете ли името си, мосю? — попитах.

„Все едно се запознаваме на увеселение — помислих си, — ако не броим двата трупа и окървавената сабя в ръката му.“ Той понечи да ми подаде сабята, осъзна, че трябва да я почисти, огледа се къде да я избърше, не откри нищо подходящо и използва тялото на единия главорез. После вдигна показалец, отрони:

— Извинете ме — обърна се и повърна до стената на „Еленовите рога“.

Спогледахме се с русокосото момиче. Все още вдигнал показалец, пияният изкашля последната храчка, изплю се, обърна се и поизопна рамене. Свали въображаема шапка, поклони се ниско и се представи:

— Казвам се капитан Байрон Джаксън. На вашите услуги.

— Капитан?

— Да. Опитвах се да ти го кажа в гостилницата, преди да ме блъснеш толкова грубо.

Настръхнах.

— Ти се държа грубо! Блъсна се в мен. Беше пиян.

— Поправка — съм пиян. И вероятно груб. Както и да е. Макар и пиян, и груб, опитвах се да ти помогна. Или поне да те отърва от онези негодници.

— Е, не успя.

— Напротив, успях — възрази обидено той, после се позамисли. — В крайна сметка успях. И като стана дума за това, най-добре да тръгваме, преди войниците да открият телата. Искаш да стигнеш до Дувър, нали?

Забеляза, че се колебая, и посочи мъртвите главорези.

— Доказах, че съм способен телохранител. Уверявам те, мадмоазел, че макар да не изглежда така и въпреки привидната ми нетрезвост и недодяланост, аз съм същинско ангелче. Просто крилете ми са поопърлени.

— Защо да ти вярвам?

— Не си длъжна да ми вярваш — сви рамене той. — Все ми е едно на кого ще се довериш. Върни се вътре и пътувай с пакетите.

— Пакетите? — повторих раздразнено. — Какво значи това?

— Кораб, пренасящ пощенски пратки или стока до Дувър. Буквално всеки в него е пакет. Капитаните сигурно допиват последните си чаши, защото приливът и вятърът са благоприятни за отплаване. Влез в кръчмата, покажи им кесията си и смятай, че си на другия бряг. Кой знае? Току-виж ти провървяло да си намериш за компания някоя изтънчена дама. — Той разкриви лице. — Е, може и да не си намериш, разбира се.

— А какво печелиш ти, ако тръгна с теб?

Той се почеса по врата с шеговито изражение.

— Всеки самотен търговец копнее за спътник.

— Стига да не му хрумнат странни идеи.

— Например?

— Например как да убива времето.

Той се престори на засегнат.

— Уверявам те, че подобна мисъл дори не ми е минавала през ума.

— И, разбира се, никога не лъжеш.

— Абсолютно!

— Не лъжеш, че си търговец, макар всъщност да си контрабандист?

Той разпери ръце.

— О, колко находчиво! Не знае какво са пакети и мисли, че може да стигне с кораб до Лондон, но разкрива, че съм контрабандист.

— Значи наистина си контрабандист?

— Виж, искаш ли да стигнеш до Дувър, или не?

Размислих секунда-две.

— Искам — кимнах и пристъпих напред да си взема сабята.

— Кажи ми какво пише до дръжката. Сам бих го прочел, разбира се, ако не бях пиян…

— Сигурен ли си, че можеш да четеш? — подразних го.

— О, милейди май наистина се е впечатлила от грубите ми обноски! Как да я убедя, че съм джентълмен?

— Е, като се държиш джентълменски, да речем.

Взех сабята и прочетох надписа: „Нека бащата на разума те води. С обич — мама“. Преди спасителят ми да успее да продума, опрях върха на острието във врата му.

— Кълна се в нея, че ще те убия, ако понечиш да ме нараниш — процедих през зъби.

Той застина, разпери ръце и се втренчи в мен над острието с изражение, твърде весело за моя вкус.

— Обещавам, мадмоазел, да не се поддавам на изкушението да докосна изтънчено създание като теб. — Погледна над рамото ми. — А приятелката ти?

— Казвам се Елен — русокосото момиче пристъпи напред. Гласът й трепереше. — Дължа живота си на мадмоазел. Принадлежа й.

— Какво?

Свалих сабята и се обърнах към нея.

— Нищо подобно. Не ми принадлежиш. Върви при семейството си.

— Нямам семейство. Твоя съм, мадмоазел — повтори тя и никога не бях виждала по-сериозно лице.

— Въпросът е решен — заключи Байрон Джаксън. Погледнах към него, после към нея, изгубила ума и дума.

И така се сдобих с камериерка и капитан.

* * *

Оказа се, че Байрон Джаксън наистина е контрабандист. Англичанин, представящ се за французин, той натоварваше кораба си „Грени Смит“ с чай, захар и други стоки, облагани с тежки данъци от правителството му, пренасяше ги до източния английски бряг и после — „като по чудо“, както лаконично се изрази — ги прекарваше през митническите постове.

Елен пък бе селянка, чиито родители починали. Дошла в Кале с надеждата да открие последния си жив роднина — чичо си Жан. Искала да заживее нов живот при него. Той обаче я продал на Посредника. Посредника, разбира се, щеше да си поиска парите, а чичо Жан несъмнено вече ги бе похарчил, така че останеше ли, Елен щеше да си навлече неприятности. Ето защо й позволих да се чувства като моя длъжница и тримата потеглихме от Кале. „Грени Смит“ е малка двумачтова шхуна — освен нас няма друг на борда — но изглежда издръжлива и забележително уютна.

Сега чувам как сервират вечерята. Щедрият домакин ни обеща обилна почерпка. Обясни, че имал достатъчно храна за двудневното плаване.